О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 933
гр.София, 19.12.2016г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести декември, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 3296 описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 18.05.2016г. по гр.д.№9097/2015г., с което ГС София е отхвърлил иск за вреди от непозволено увреждане на основание чл.45 ЗЗД.
Жалбоподателят – В. И. С., чрез процесуалния си предстатвител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора, коите са разрешение в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Моли да се допусне касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Ответникът – Г. К. Я., в писмено становище, чрез процесуалния си прадставител, поддържа че не следва да се допуска касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., , приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения от В. И. срещу Г. К. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 4576 лв., представляваща разходи за възстановяване на разрушена на 24.01.2014 г. част от ограда на собствен на ищеца недвижим имот, представляващ неурегулиран поземлен имот идентификатор /№/ находящ се в землището на [населено място].
Съдът е приел, че при наличието на няколко заварени лица в имота на ищеца и невъзприемането от страна на изслушания по делото свидетел конкретното лице или лица да са съборили оградата, не може да се приеме за установено, че вредата е причинена от ответника.
Изложени са съображения за това, че други доказателства по делото за установяване авторството на деянието от страна на ответника не са ангажирани и при последиците на доказателствената тежест, съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в каквато насока са и правилно дадените с доклада по делото указания, то въззивната инстанция следва да приеме, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване авторството от страна на ответника на вмененото му с исковата молба деяние, поради което предявеният иск следва да се отхвърли само на това основание като недоказан.
Съдът е изложил съображения за това, че липсва един от елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане – извършване от страна на ответника на конкретно деяние, в случая разрушаване на част от ограда на собствен на ищеца недвижим имот, представляващ неурегулиран поземлен имот идентификатор /№/, находящ се в землището на [населено място].
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалние си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: длъжен ли е съдът да формира правните си изводи при съвкупна преценка на целия доказателствен материал, нарушено ли е изискването за обоснованост на съдебния акт, след като мотивите са неясни, необосновани и хаотично изложени и налице ли е пълно доказване чрез косвено такова относно факт, който обуславя спорното право. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Представя решения на състави на ВКС за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, за задължението на съда да изложи собствени мотиви, както и решение от 12.07.2011г. по гр.д.№921/2010г., ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че пълното доказване може да бъде осъществено и чрез косвени доказателства.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и на сочените от него основания. В съответствие с практиката на ВКС съдът е дал отговор на въпроса за задължението на съда да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доказателства по делото. В трайната и задължителна съдебна практника на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010 год., по гр.д.№ 1413/ 2009 год. на IV-то г.о., от 24.03.2010 год., по гр.д.№ 47/2009 год., от 12.10.2010 год., по гр. д. № 1246/2009 год. на IV-то г.о. и от 08.11.2011 год., по т. д.№ 823/2010 год. на II т.о. и др., касационната инстанция е подържала, че въззивният съд, като съд по същество на спора, следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи.
Въззивният съд, преценявайки доказателствата по делото и излагайки собствени мотиви е приел, че не са налице материалните предпоставки за уважаване на иск с правно основание чл.45 ЗЗД: деяние, противоправност (несъответствие между предписаното от уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактическо осъщественото от дееца), причинно-следствена връзка между противоправното деяние и настъпилия вредоносен резултат , като и противоправно поведение което да е виновно. В трайната практика на ВКС се приема, че отговорността при непозволеното увреждане по чл.45 ЗЗД се поражда тогава, когато има увреждане, което е в резултат на виновно и противоправно действие или бездействие на едно или няколко лица, т. е. при установена причинната връзка между виновното и противоправно поведение и увреждането. Посочва се, че останалите елементи от фактическия състав се доказват при всеки конкретен случай и доказването е в тежест на ищеца , който следва да установи наличие на противоправно действие или бездействие, както и че то е причинило вреда и да установи причинна връзка между противоправно действие или бездействие на дееца и вредоносния резултат. Приема се също така, че причинната връзка не се предполага, тя трябва да бъде доказана. При липсата на който и да било от тези елементи не се носи отговорност за деликт , като от тях само вината се предполага до доказване на противното по силата на чл.45, ал.2 ЗЗД. В този смисъл е и даденото разрешение в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 10.06.2011г. по гр.д.№1398/2013г., ІІІ г.о. на ВКС.
Жалбоподателят не твърди да е налице липса на съдебна практика по поставените въпроси, нито че съществуваща такава е неправилна и следва да бъде променена, в който случай би било налице визираното в чл.280, ал.1, т.3 ГПК основание за допускане на касационното обжалване.
С оглед на така изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 18.05.2016г. по гр.д.№9097/2015г. на ГС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: