1
5
Р Е Ш Е Н И Е
№ 93
гр. София, 02.05. 2017 г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на четвърти април две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
любка андонова
при секретаря В.Стоилова
като разгледа докладваното от съдията Райчева т. д. № 53672 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Обжалвано е решение от 25.08.2015 г. по т. д. № 509/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е отхвърлен иск предявен на основание чл.422 ГПК.
Допуснато е касационно обжалване по въпроса прекратява ли се възможността на кредитора да претендира вземанията си от поръчителите в случай, че не е предявил тези вземания към длъжника по реда на несъстоятелността.
Жалбоподателят – [фирма], не изпраща представител и не взема становище по спора.
Ответниците – Т. С. Г. и А. Г. Г., чрез процесуалния си представител, твърдят, че решението е правилно и молят да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение на ОС – Благоевград, е отхвърлил иска на [фирма] срещу Т. С. Г. и А. Г. Г. с правно основание чл. 422 ГПК като неоснователен, за признаване за установено по отношение на А. Б. България” АД срещу Т. и А. Г., че дължат на ищеца сумите 104 749,52 лева, представляваща просрочена главница по договор за кредит-овърдрафт №28629 от 7.03.2008 г., ведно със законната лихва, считано от 4.07.2013 г. и 3 592 лева – разноски в заповедното производство, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 646 от 9.07.2013 г. по ч.гр.д. № 586/2013 г. на Районен съд – Петрич.
По делото е установено, че с договор за кредит – овърдрафт №28629 от 7.03.2008 г. [фирма] – [населено място] е предоставил на кредитополучателя [фирма] – [населено място] сумата от 110000 лева, с краен срок за погасяване 25.02.2012 г., който срок бил продължен с анекс № 2 от 3.05.2013 г. до 25.02.2015 г.
Установено е, че за обезпечение на вземането на 03.05.2010 г. всеки един от ответниците Т. С. и А. Г., е сключил договор за поръчителство, с който се задължил да отговаря солидарно с кредитополучателя [фирма], като съгласно условията на договорите банката имала право да иска изпълнение директно от поръчителя и да удовлетвори вземанията си спрямо кредитополучателя от което и да е секвестируемо имущество на поръчителя.
Установено е, че кредитополучателят извършил последното плащане на 25.08.2011г. Констатирано е, че с решение от 28.02.2012 г. по т.д. № 367/ 2011 г. на ОС – Благоевград, обявено в търговския регистър на 14.03.2012 г., на основание чл. 630, ал. 1 ТЗ по отношение на [фирма] било открито производство по несъстоятелност, а с решение от 19.07.2012 г. по същото дело, обявено в търговския регистър на 30.07.2012г., на основание чл. 710 ТЗ кредитополучателят бил обявен в несъстоятелност и започнало осребряване на имуществото от масата на несъстоятелността.
Констатирано е, че на 22.01.2013 г. кредитът бил обявен за предсрочно изискуем, а поръчителите били уведомени за това обстоятелство с нотариални покани, получени съответно на 21.06.2013 г. и на 15.02.12013 г., и били поканени да погасят доброволно дължимите суми в седмодневен срок, считано от деня, следващ датата на получаване на нотариалната покана. Установено е по делото, че срокът е изтекъл на 28.06.2013 г., но плащания не били извършвани, като общата сума на главницата към 21.01.2013 г. била 104 749,52 лева.
Установено е, че със заповед за изпълнение на парично задължение № 646 от 09.07.2013 г. по ч. гр. д. № 586/2013 г. на РС – Петрич ответниците били осъдени да платят на ищеца сумите 104 749,52 лева – просрочената главница по договора за креди, ведно със законната лихва, считано от 04.07.2013 г. и 3 592 лева – разноски в заповедното производство, а в срока по чл. 419 ГПК ответниците подали възражение, че не дължат претендираните суми.
Въззивният съд е приел, че при така установената фактическа обстановка същината на правния спор е съсредоточена именно върху основателността на правопогасяващото възражение на ответниците за недължимост на претендираното вземане поради прекратяването на поръчителството в хипотезата на чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Въззивната инстанция е приела, че възражението е основателно, като са изложени съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца. Прието е, че срокът започва да тече от падежа на главното задължение – деня, в който то е станало изискуемо, като в конкретния случай датата не е 22.01.2013 г., когато банката е обявила кредита за предсрочно изискуем, а 30.07.2012 г. – денят, в който решението за обявяване в несъстоятелност на главния длъжник е било вписано в Търговския регистър. Прието е също така, че именно към този момент, съгласно чл. 617, ал. 1 ТЗ, всички парични и непарични задължения на длъжника са станали изискуеми.
Въззивният съд е посочил, че съобразно приетото в т. 4 „б“ от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. ОСГТК ВКС, този срок е преклузивен и след изтичането му поръчителството се прекратява, поради което в конкретния случай шестмесечния срок е изтекъл на 30.01.2013 г., а по делото няма данни ищецът да е предявил пред синдика в срока по чл. 685, ал.1 от ТЗ вземането за неплатеното задължение по договора за кредит. При установената фактическа обстановка на спора и предвид забраната в чл. 637, ал. 6 ТЗ за образуване на нови съдебни производства по имуществени граждански или търговски дела срещу длъжника след 14.03.2012 г. – деня на вписването на обявителното решение в търговския регистър, съдът е приел, че предявяването на вземането е равнозначно на предявяването на иска по чл. 147, ал. 1 ЗЗД и с неизвършването на това действие банката сама се е поставила в невъзможност да се удовлетвори от имуществото в масата на несъстоятелността на главния длъжник – от една страна, а от друга страна – да реализира правото си по отношение на солидарно отговорните за изпълнението на задължението поръчители.
Допуснато е касационно обжалване по въпроса прекратява ли се възможността на кредитора да претендира вземанията си от поръчителите в случай, че не е предявил тези вземания към длъжника по реда на несъстоятелността на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Настоящиат състав на ВКС намира, че по поставения за разглеждане въпрос следва да се даде следния отговор:
Целта на производството по несъстоятелност, като производство за универсално принудително изпълнение, е да осигури справедливо удовлетворяване на кредиторите чрез оздравителен план или чрез осребряване на притежаваното от длъжника имущество. В Търговския закон са предвидени правила за упражняване на вземанията на кредиторите, възникнали преди откриване на производството по несъстоятелност, като са въведени преклузивни срокове за предявяването им по чл.685, ал.1 ТЗ – основен срок и по чл.688, ал.1 ТЗ – допълнителен. Пропускането на тези срокове погасява процесуалното право на кредиторите да предявят вземанията си не само в производството по несъстоятелност, но и в самостоятелно исково производство. Предявяването на исковете за паричните вземания в самостоятелно исково производство преди откриването на производство по несъстоятелност на ответното дружество към момента на постановяване на решението по чл.630 ТЗ, не освобождава ищците от задължението да предявят вземанията си в посочените по-горе срокове. В този смисъл са и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС : решение от 14.01.2014 г. по т.д. № 235/ 2010 г. , ІІ т.о. и решение по т.д. № 3170/2013 г. , І т.о., в които изрично е прието, че производството по иск срещу длъжник по заварено от решението по чл.630 ТЗ дело е недопустимо с оглед отпадане на правния интерес и погасяване правото на иск, ако кредиторът не е предявил в производството по несъстоятелност предявяемите вземания, предмет на спора, в законоустановените срокове по чл.685, ал.1 и чл.688, ал.1 ТЗ. Този извод на съответните съдебни състави на ВКС, постановили цитираната практика, попадаща в т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, е подробно мотивиран и с разпоредбите на чл.637 ТЗ по отношение на заварените производства, забраната за образуване на нови производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника след откриване на производството по несъстоятелност, както и с гарантираната от ТЗ възможност за всички кредитори на несъстоятелността да оспорят качеството на друг кредитор в рамките на несамостоятелното производство по чл.692 ТЗ. Настоящият състав на ВКС споделя съображенията, изложени в мотивите на решение 16.07.2015г. по т.д.№ 3170/13г. ВКС, І т.о. и решение 06.06.2016г. по т.д.№3773/2014г.,І т.о. за характера на срокове за предявяване на вземанията на кредиторите в производството по несъстоятелност (по чл.685, ал.1 и съответно по чл.688, ал.1 ТЗ), а именно, че с изтичането им се погасява процесуалното право за предявяване на вземания в производството по несъстоятелност, въпреки че материалното право все още не е погасено, както и че кредиторът не може да реализира вземанията си нито чрез универсалното принудително изпълнение по реда на част IV „Несъстоятелност” на ТЗ, нито чрез индивидуално принудително изпълнение по ГПК. Пропускането на сроковете по чл.685, ал.1, ТЗ и чл.688, ал.1 ТЗ погасява процесуалното право на кредиторите да предявят вземанията си не само в производството по несъстоятелност , но и в самостоятелно исково производството/ в този смисъл решение от 04.01.2016г. по т.д.№163/2014г. ІІ т.о. на ВКС/. Ето защо кредиторът , който не е предявил своите вземания към длъжника по реда на несъстоятелността , не може да претендира същите от поръчителите с изтичане на шестмесечен срок, след пропускането на сроковете по чл.685, ал.1 и съответно по чл.688, ал.1 ТЗ. След изтичането на сроковете по чл.685, ал.1 и съответно по чл.688, ал.1 ТЗ кредиторът не може да реализира вземането си срещу главния длъжник, а в чл.147 ЗЗД законодателят урежда освобождаването на поръчителите, ако кредиторът не е претендирал надлежно вземането си срещу дължника. Срокът предвиден в ал.1 на същия текст е преклузивен и изтичането му към датата на подаване на заявлението е основание за отхвърляне на предявения иск поради отпадане отговорността на поръчителя, тъй като се прекратява самото поръчителство/ т.4б от ТД№4/2013г. ОСГ ТК на ВКС/.
С оглед на така дадения отговор на поставения за разглеждане въпрос Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че решението на въззивният съд следва да бъде оставено в сила макар и по различни съображения. Въззивният съд неправилно е приел, че срокът по чл.147 ЗЗД тече от датата на обявавяне в несъстоятелност на главния длъжник- 30.07.2012 г. Настоящият състав намира, че шестмесечният срок по чл.147 ЗЗД тече след изтичането на сроковете по чл.685, ал.1 и съответно по чл.688, ал.1 ТЗ . Същият в случая е изтекъл на 30.03.2013г., а заявлението за издаване заповед за изпълнение срещу поръчителите е постъпило в съда на 04.07.2017г., т.е. след като е отпаднала тяхната отговорност, поради което липсват предпоставките за издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу ответниците-поръчители/ т.4б от ТД№4/2013г. ОСГ ТК на ВКС/ и предявният срещу тях иск за установяване съществуването на вземане на банката към тях следва да се отхвърли като неоснователен.
По изложените по-горе съображения решението, с което като краен резултат е отхвърлен иска на банката, предявен на основание чл. 422 ГПК, за признаване за установено вземене срещу поръчителите, следва да се остави в сила.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответниците сумата 2000 лева разноски за адвокатско възнаграждение.
Предвид изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение от 25.08.2015 г. по т. д. № 509/2015 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Т. С. Г. и А. Г. Г. общо сумата 2000 лева разноски пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: