1
4
О п р е д е л е н и е
№ 483
гр.София, 08.04.2015г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми април, две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 912 описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 28.11.2014г. по гр.д.№674/2014г., с което ОС Велико Търново е уважил иск с правно основание чл.128 КТ.
Жалбоподателят- [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Ответникът Я. Л. С., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. като взе предвид доказателствата по делото, приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил – [фирма] да заплати на Я. Л. на основание чл.128, т.2 КТ, във връзка с чл. 121, ал.3 КТ, сумата от 9606,95 лева, представляваща дължимото й трудово възнаграждение за периода 13.11.2012 г. – 14.03.2013г., като е отхвърлил иска до пълния му размер от 11 354,10 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 07.06.2013 година до окончателното изплащане, както и на основание чл.86 ЗЗД сумата от 306,22 лева, представляваща обезщетение за забава, считано от падежа на всяко вземане за трудово възнаграждение до датата на исковата молба – 07.06.2013 година. С първоинстанционното решение съдът е отхвърлил предявените от Я. Л. искове по чл.128 , т.2 КТ за разликата над присъдените 9606,95 лева до пълния предявен размер от 11354,10 лева и по чл.86,ал.1 ЗЗД за разликата над присъдените 306,22 лева до пълния предявен размер от 318 лева, искове по чл.215 КТ за заплащане на сума в общ размер 4646 лева, представляваща неизплатени командировъчни пари за периода 13.11.2012 – 14.03.2013 г. , по чл. 221, ал.1 КТ за заплащане на сумата от 400 лева, представляваща обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение от работника без предизвестие в случаите на чл.327, т.2 КТ и по чл.224,ал.1 КТ за заплащане на сумата от 140 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за процесния период, като в тази си част решението е влязло в сила като необжалвано пред въззивния съд.
По делото е установено и не се спори, че на 05.11.2012 година между страните е сключен трудов договор на основание чл.67, ал.1, т.1, във връзка с чл.70 КТ, по силата на който – [фирма] в качеството си на работодател, е възложило на Янка Л., в качеството й на работник, а последната е приела да изпълнява при длъжността „социален асистент“. Установено е, че е договорено между страните месечно трудово възнаграждение е в размер на 400 лева. Установено е, че за времето от 16.11.2012 година до 10.05.2013 година, със заповед № 436 от 08.11.2012 година Л. е била командирована на работа в Б., с дневни и квартирни пари 37,34 евро, където е работила като социален асистент до 14.03.2013 година, на която дата трудовият договор с нея е прекратен със заповед на № 507/14.03.20013 година. Установено е, че трудовото възнаграждение в посочения размер е изплатено от жалбоподателя на ответницата по жалба. Съдът, за да осъди с обжалваното решение дружеството да заплати на Л. сумата 9606,95 лева, представляваща дължимото й трудово възнаграждение за периода 13.11.2012 г. – 14.03.2013г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 07.06.2013 година до окончателното изплащане, както и на основание чл.86 ЗЗД да й заплати сумата от 306,22 лева, представляваща обезщетение за забава, считано от падежа на всяко вземане за трудово възнаграждение до датата на исковата молба – 07.06.2013 година, е приел, че трудово възнаграждение следва да бъде определено на база минималната работна заплата, установена в приемащата държава, която според заключението на ССчЕ е 1502 евро на месец. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл.121, ал.3 КТ, предвиждаща задължение на страните да уговорят “ …. поне същите условия на работа, / в това число и трудовото възнаграждение/, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава.“ Прието е, че посочената разпоредба е императивна по своя характер и като такава е задължителна за страните по трудовото правоотношение, респективно – те са могли да договарят по-високо, но не и по-ниско от минималното трудово възнаграждение за социален асистент в Б..
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, по същество не е извел правен въпрос от значение за спора, а поддържа само, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Не посочва и кое от основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е налице общо основание за това. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284,ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело трябва да е разрешен в обжалваното въззивно решение, като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Проверка за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречела на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност.
Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на спора е достатъчно основание да на бъде допуснато касационното обжалване.
На ответницата по жалба не следва да бъдат присъждани разноски, тъй като не са представени доказателства за направени такива пред ВКС.
Предвид изложените съображения,съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 28.11.2014г. по гр.д.№674/2014г. на ОС Велико Търново.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: