О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 648
гр.София, 20.05.2015г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, първо гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети май, две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 2140 описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 18.12.2014г. по гр.д.№ 2211/2014г. на АС София, с което частично е обезсилено първоинстанционното решение и са отхвърлени искове с правно основание чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателят З. К. С., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното приложение на закона и развитие на правото – основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280 , ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът К. С. С. в писмено становище, поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното:
Касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
С обжалваното решение въззивният съд, като е обезсилил решение № 2446/24.06.2012г., постановено по гр.д. № 375/2013г. по описа на Софийски градски съд , в частта му ,с която е отхвърлен предявеният от З. К. срещу К. и Н. С. за сумата 6000лв., представляваща левова равностойност на 4368,47 щатски долара към датата на поканата за връщане – 05.04.2011г., която представлява част от дадени в заем парични средства от ищеца на наследодателя на ответниците – лицето С. К. на 07.07.1993г., ведно със законната лихва върху тази част от главницата , считано от 05.04.2011г., е потвърдил същото в частта му, с която искът с правно основание чл.240 ЗЗД е отхвърлен до пълния ме размер от 41 419,50 лева, равностойност на 30 000 ЩД.
Съдът е приел, че представеният договор от 07.07.1993г. удостоверява, че ищецът е представил в заем на наследодателя на ответниците С. К. сумата 30 000 щ.д , която е предадена на заемополучателя. Счел е обаче, че направеното от ответниците възражения за изтекла погасителна давност е основателно с оглед разпоредбата на чл.114, ал.2 ЗЗД, според която срокът за погасителна давност за изпълнение на задължение, което става изискуемо след покана /какъвто е и настоящия случай/, започва да тече не от поканата, а от деня на възникване на задължението. В случая, задължението за връщане на получената в заем сума по договора за заем от 07.07.1993г. е възникнало от датата на даване на заема /, а исковата молба по делото е подадена на 01.11.2011г., тоест след изтичане на предвидения в чл.110 от ЗЗД петгодишен давностен срок, поради което е отхвърлен.
Съдът, е обсъдил направено във въззивната жалба твърдение, че с молба от 14.06.2013г. искът е намален. Въззивната инстанция е констатирала, че действително с молбата от посочената дата се заявява ,че иска се „ коригира”, като същият следва да се счита с 6000лв. по-малко, тъй като за същото вземане има висящо дело в РС Казанлък. Съдът е приел, че това оттегляне е направено преди първото по делото заседание, поради което и за да бъде прекратено производството в тази му част не се изисква съгласие на ответниците и първоинстанционният съд е следвало да вземе предвид това изявление.
Прието е, че след като е налице десезиране на съда за част от исковата претенция , то произнасянето по същата е недопустимо и първоинстанционното решение е обезсилено в тази му част – за сумата 6000 лева, равностойност на 4368,47 долара.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора: за правомощията на въззивния съд да обезсилва първоинстанционно решение в хипотезата на чл.232 ГПК. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Върховният касационен съд, састав на ІV г.о. намира, че по така поставения въпрос не е налице осоченото основание за допускане на касационно обжалване. На същиет е даден отговор от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, намерила израз и в постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение по гр.д.№763/210г., І т.о. на ВКС, в което се приема, че правото на ищеца да оттегли по реда и в срока на чл.232, предл.1 ГПК иска си не е обусловено от съгласието на ответника и с валидно направеното оттегляне на иска по реда на чл.232 предл.1 ГПК, съдът е десезиран (оттеглянето е неоттегляемо) и висящността на спора по този иск – преустановена. Посочва се, че с определението за прекратяване на производството само се констатира това. В практиката се приема, че гражданският процес е допустим, доколкото легитимираното лице търси защита и израз на принципа на диспозитивното начало в процеса е и правото на страната да оттегли подадената от нея молба за отмяна на влязло в сила решение и да поиска прекратяване на съдебната намеса в спорното правоотношение , както и че когато съдът се е произнесъл по оттеглено искане решението в тази му част е недопустимо и следва да бъде обезсилено.
В изложението към жалбата не са изложени сериозни аргументи за това как приетото от въззивния съд разрешение за това, че искът частично е оттеглен влиза в конфликт с точното прилагане на закона и е от значение за развитие на правото, при наличие на непротиворечива практика на ВКС даваща същото разрешение на въпроса.
При така изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на първо г.о. намира, че не е е налице посоченото в жалбата основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
На ответника по жалба не следва да се присъждат разноски, тъй като не са представени доказателства за направени такива пред ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 18.12.2014г. по гр.д.№ 2211/2014г. на АС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: