1
4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 401
гр.София, 06.04.2017г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти април две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N4723 описа на ВКС за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 28.07.2016г. по гр.д.№5997/2016г., с което ГС София е уважил предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 -3 КТ.
Жалбоподателят – [фирма], чрез процесуалния си представител в писмено становище поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Ответникът П. Х. П., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Претендира заплащане на разноски.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е признал за незаконно на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на П. Х. от длъжността „водач на електрокар“ в сектор „Складове“ към отдел „О.“, извършено с Акт за прекратяване на трудов договор № 211/2015 г., считано от 18.09.2015 г. на Изпълнителния директор на [фирма], възстановил го е на заеманата преди уволнението длъжност водач на електрокар“ в сектор „Складове“ към отдел „О.“ и е осъдил дружеството да му заплати сумата от 4212 лева – обезщетение за оставането му без работа поради уволнението през периода 18.09.2015 г. – 18.03.2016 г., ведно със законната лихва от 26.10.2015 г. до окончателното плащане.
По делото е установено, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, считано от 16.10.2008 г. /видно от отбелязванията в приетия по делото препис на трудовата книжка на ищеца/, по което ищецът е заемал длъжността „водач на електрокар” при ответника, като това правоотношение било прекратено едностранно от работодателя на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, считано от 18.09.2015 г. /при неспазен срок на предизвестие/, с издаден от Изпълнителния директор на дружеството Акт за прекратяване на трудов договор № 211/2015 г., връчен на ищеца на същата дата – 18.09.2015 г. /съгласно отбелязването върху него/.
Въззивният съд при съвкупния анализ на събраните по делото доказателства е приел, че при уволнението е нарушена предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, касаеща работници или служители, боледуващи от болести, определени в издадена от министъра на здравеопазването наредба, а именно Наредба № 5/1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 КТ. В случая по делото е установено, че към момента на уволнението ищецът е страдал от исхемична болест на сърцето, което заболяване е посочено в чл. 1, ал. 1, т. 1 от Наредба № 5/1987 г., поради което работодателят не може да прекрати трудовото правоотношение на някое от основанията по чл. 328 КТ без преди това да получи разрешение от Инспекцията по труда. Наличието на изискваното от чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ разрешение е абсолютна предпоставка за законност на уволнението, а в конкретния случай такова разрешение не е било поискано и съответно – получено /обстоятелство, което е безспорно между страните/. Съдът е взел предвид неоспорената от ответника и приета по делото епикриза от Клиника по кордиология от 2010г., както и приетото заключение на вещото лице по съдебно-икономическата експертиза, в което е посочено ползуването на отпуск по болест през 2010г. и е счел за неоснователно поддържаното от ответника възражение, че не е знаел за заболяването на ищеца.
Съдът се е позовал и на установената от ВКС по реда на чл. 290 ГПК задължителна за съдилищата съдебна практика, съобразно която закрилата по чл. 333 КТ има обективен характер и цели да запази работника от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни критерии, като за нейното приложение няма значение дали работникът е изпълнил задълженията си по чл. 2 от Наредба № 5/1987 г., а има значение единствено дали към датата на връчване на заповедта за уволнение работникът е страдал от заболяване, посочено в чл. 1 от Наредбата. Посочено е, че практиката допуска само едно изключение от принципа за обективния характер на закрилата и то е когато работникът умишлено е въвел работодателя в заблуждение, че не страда от заболяване, обхващащо се от закрилата по чл. 333 КТ, като в настоящия случай не са налице доказателства, обуславящи извод в този смисъл.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: допустимо ли е въззивния съд да постанови решение при неизяснена фактическа обстановка и задължен ли е съдът да укаже на страните, че не сочат доказателства за установяване на определен юридически факт. Поддържа основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Представя решение от 25.04.2012г. по гр.д.№606/2011г. ІV г.о. , в което е прието, че задължението на работодателя по чл. 1, ал. 2 от Наредба № 5/1987 г. може да бъде изпълнено само при съдействие от страна на работника или служителя, заявяващ, че се ползва от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, като това съдействие е регламентирано изрично в чл. 2 от наредбата, създаващ в тежест на работника или служителя задължение, при поискване да представи в предприятието медицински документи от лечебно-профилактичните заведения, където се лекува или води на диспансерен отчет.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателя въпроси. На същите съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС според която/ изразена и в цитираните от въззивния съд решение от 17.06.2010 г. по гр.д. № 477/ 2010 г. на ВКС, ІV г.о. и решение 22.12.2009 г. по гр. д. № 315/ 2009 г. на ВКС, ІІІ г.о/ неизпълнението на задълженията на работника да уведоми работодателя за заболяването или да представи документи за него няма правно значение за действието на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. Приема се, че преценката на условията за наличие на предварителна закрила по смисъла на чл. 333 ал. 1 т. 3 КТ е необходимо да бъде извършена от работодателя към момента на връчване на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение. След като задължението на работодателя е предварително да събере за работниците или служителите, които смята да уволни, информация за заболяванията по смисъла на Наредба № 5 от 20 февруари 1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от Кодекса на труда и са налице данни за такова заболяване на работника и служителя, работодателят следва да се снабди с разрешение от инспекцията по труда за уволнението и то като се вземе предвид всяко от заболяванията, обхванато от закрилата по смисъла на чл. 1 от Наредбата. Закрилата по чл. 333 КТ е „предварителна” и изрично в чл. 333, ал. 7 КТ е указано, че следва да е осъществена до момента, в който заповедта за уволнение се връчи на работника или служителя, което може и да не съвпада с датата на прекратяване на трудовото правоотношение. При спазване на тази практика съдът, анализирайки доказателствата по делото, при изяснена фактическа обстановка, е приел, че в случая уволненият работник се ползува от предварителната закрила по чл.333 КТ и не е въвел умишлено работодателя в заблуждение, че не страда от заболяване, обхващащо се от същата закрила. В случая заболяването на работника исхемична болест на сърцето е сред болестите, при които работниците и служителите, боледуващи от тях се ползуват от закрилата по чл.333 КТ.
Практиката по поставените от жалбоподателя въпроси е уеднаквена и не се налага да бъде променяна, поради което не е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по жалба следва да се присъдят направените пред ВКС разноски в размер на 800 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 28.07.2016г. по гр.д.№5997/2016г. на ГС София.
осъжда [фирма] да заплати на П. Х. П. 800лв. разноски пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: