1
7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 717
гр. София, 17.10. 2016 г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
любка андонова
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр. д. № 53184 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение от 30.06.2015 г. по гр. д. № 146/2015 г., с което АС Бургас e отхвърлил искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Жалбоподателят – [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Жалбоподателят /фирма/ чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Ответникът С. Т. С. чрез процесуалния си представител в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е уважил следните искови претенции: по чл. 55, ал.1, предл. 3 от ЗЗД – сумата от 389 800 евро/ намалена в хода на процеса на 389 112 евро/, представляваща част от общо вземане в размер на 541 800 евро, поради разваляне сключен предварителен договор с първия ответник, отхвърлено е възражение за прихващане в размр на 96 000 евро. Със същото решение е уважен иск по чл.135 ЗЗД за прогласяване относителната недействителност на продажба, сключена с н.акт №170/2014г., по силата на която на 08.04.2014г. [фирма] е продало на [фирма] 23 недвижими имоти в [населено място], спрямо С. С. по част от продадените имоти.
По делото е установено, че Бургаският окръжен съд е сезиран от ищцата С. С. със следните искови претенции: по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – сумата от 389 800 евро поради разваляне на сключен предварителен договор с първия ответник; при условията на кумулативност – иск по чл. 135 ЗЗД срещу двамата ответници за прогласяване относителната недействителност на част от сделка, сключена между тях. при условията на евентуалност – иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на предварителния договор с първия ответник за окончателен, ако съдът приеме, че същият не е развален.
По делото е установено, че през м. април 2012 г. между С. Т. С. и [фирма] е сключен предварителен договор за продажба на недвижими имоти – апартамент мезонет №1, находящ се на ет. ІV и V в жилищна сграда с магазини и ателиета, която ще бъде изградена в дворно място в [населено място], плюс складово помещение и две паркоместа, за сумата от 320 000 евро с ДДС, при договорено плащане на вноски съгласно график. Предаването на владението на имотите е уговорено в срок до 15.06.2014 г. с разрешение за ползване и акт обр. 16. С анекс от 17.12.2012 г. страните по договора установяват отношения и относно друг недвижим имот в същата сграда – мезонет № 20, на ІV и V етаж на сградата, заедно с градина на покрива на сградата, за сумата от 260 000 евро с ДДС, с което общата цена по договора възлиза на 580 000 евро, като са предоговорени сроковете и размерът на вноските.
Установено е, че между страните окончателен договор не е сключен. Констатирано е, че преди посочения срок за изпълнение на договора, продавачът изпраща нотариална покана от 07.04.2014 г. до ищцата купувач за разваляне на договора поради забавени вноски по същия, като я кани в срок от един месец да уточнят графика за връщане на платените от нея 389 800 евро. От своя страна купувачът С. Т. С. на 30.04.2014 г. изпраща нотариална покана до продавача, че не е съгласна с основанията за разваляне на договора, посочва виновно поведение у продавача поради неизпълнени СМР и изразява желание за разваляне на договора, при връщане на платените от нея суми, в 10-дневен срок от получаване на поканата.
Въззивният съд е счел, че не е недопустимо евенуалното съединяване на искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 19, ал. 3 ЗЗД в едно производство, като е посочил, че се касае за искове при условията на евентуалност, които произтичат от един и същи правопораждащ факт, поради което искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД се поддържа при отхвърляне на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, с оглед устоновяване дали процесният договор е развален.
Въззивният съд е приел, че предварителният договор между ищцата С. Т. и [фирма], сключен през м. април 2012 г. с анекс към него от 17.12.2012 г., е развален . Счел е, че забавеното строителство от страна на продавача, представлява неизпълнение на неговите задължения за предаване на обектите в срок. Прието е, че плащанията от страна на купувача по сметка на продавача в размера, посочен от икономическата експертиза -389 112 евр, са доказани . Въззивният съд е счел за недоказано твърдението, че забавеното изпълнение на сградата е резултат от забавата на ищцата, като е посочил, че се касае се за сграда с повече обекти, като етапът на завършеност към м. март 2014 съгласно издаденото удостоверение по чл. 182 ал.2 от ЗУТ не може да се обоснове със закъснели вноски само от ищцата и не касае само нейните апартаменти.
Въззивната инстанция е приела, че е налице изпълнение на задължението на купувача по договора за плащане на вноските по него, които частично са били със забава, която обаче не води до насрещното неизпълнение в срок на обекта за предаване съгласно клаузите на договора.
Съдът не е уважил и възражението за прихващане на [фирма] , като е тълкувал клаузите на договора и анекса към него съобразно нормите на ЗЗД и волята на страните, като е съпоставил тези клаузи и с изразената воля от разменените нотариални покани, степента на завършеност на обекта и сроковете за това, при обсъждане на всички събрани доказателства. Направен е извод, че макар и със забава в кратки срокове, ищцата е заплащала вноските и те са приемани и отчитане от продавача по договора, което представлява забавено изпълнение, но не и виновно неизпълнение. Виновно неизпълнение е констатирано в поведението на строителя- продавач, поради което и същият носи отговорност за него и не може да упражни правото си на задържане на капарото по договора.
По предявения иск с правно основание чл. 135 ЗЗД въззивната инстанция е приела, че осъществената разпоредителна сделка между дружествата [фирма] и [фирма] , които имат едн и същ управител, уврежда интересите на кредитора – купувач по предварителния договор, като качеството на кредитор на ищцата е възникнало още към момента на сключване на предварителния договор, заедно с правото й да иска обявяването му за окончателен, а исковия път на защита е с оглед поведението на продавача. Посочено е , че увреждането на кредитора по предявен отменителен иск по чл. 135 от ЗЗД се подчинява на общия принцип, че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника.вреждане е налице когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворяването на кредитора. Прието е, че прехвърлителната сделка е увреждащ кредитора акт на длъжника, който намалява длъжниковото имуществво, служещо за общо обезпечение на кредитора / Решение № 639/06.10-2010г по гр.д. №754/09 на ІV ГО/.
Съдът е счел, че в производството по чл. 135 от ЗЗД е без значение дали длъжникът притежава друго имущество, с което да удовлетвори кредитора, тъй като оспорената сделка страда само от относителна недействителност, която може да бъде преодоляна като длъжникът изпълни задължението си към кредитора. Прието е, че е продадено имущество, състоящо се от отделни недвижими имоти – самостоятелни обекти, което имущество е делимо и поради това не подлежи на обявяване за недействителна цялата сделка , а само по отношение на недвижими имоти, с отделни идентификатори и оценени като такива от вещото лице по техническата експертиза.
По жалбата на [фирма]
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото, а именно: в хипотеза на неизпълнение на договора от двете страни по него, има ли всяка от тях право да го развали; при наличие на уговорка между страните за условията, при които може да се развали договорът, длъжен ли е съдът да се съобрази с нея; признанието на страната за даден факт освобождава ли другата страна от задължението да проведе пълно и главно доказване на същия. Поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по трите формулирани въпроса. Представя решения на състави на ВКС по въпросите за това на кого принадлежи правото да развали договора, за съотношението между договореното от страните и установеното в правна норма задължение, за значението на признанието за неизгоден факт, за разпределянето на доказателствената тежест при иск с правно основание чл. 55 ЗЗД.
По първия посочен от жалбоподателя въпрос – в хипотеза на неизпълнение на договора от двете страни по него, има ли всяка от тях право да го развали, има установена практика на ВКС изразена и в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 09.12.2014 г. по т. д. № 1970/2013 г., I т.о. В цитирания съдебен акт ВКС посочва, че неизпълнението на задължението на една от страните само по себе си не е основание за преустановяване на договора, нито е уредено като основание за освобождаване на съконтрахентите от задълженията им. Когато е настъпила изискуемост на престациите и на двете страни и задължението на всяка една от тях не е обусловено от изпълнението на другата, а изпълнение не е предложено и в хода на процеса, следва да се счита че и двете страни са неизправни. Поради това при неизправност на двете страни, в хипотеза на настъпила изискуемост на задълженията по двустранен договор, при липса на взаимната им обусловеност и при липса на готовност за тяхното изпълнение, всяка от страните има право да развали договора. Настоящият състав намира, че постановеното по настоящето дело въззивно решение не е в противоречие с така установената задължителна практика. При наличие на задължителна практика на ВКС приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 се изключва, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са в условия на алтернативност и даден въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на цитираната разпоредба, само ако не е намерил разрешение в практиката.
По втория посочен в касационната жалба въпрос, а именно дали при наличие на уговорка между страните за условията, при които може да се развали договорът, съдът отново е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС. В същата, изразена и в постановени по реда на чл.290 ГПК решение от 10.05.2016г. по гр.д.№595/2015г. , І т.о. на ВКС и решение от 16.06.2016г. по гр.д.№6042/2015г., ІV г.о. се приема, че при твърдяно упражнено право на разваляне на договора без предупреждение, страната следва да се позове на наличието на хипотеза от изчерпателно посочените в чл.87, ал.2 ЗЗД, да обоснове с фактически твърдения и докаже нейното съществуване, или да се основе на уговорена в договора, независимо от отсъствието на законовите предпоставки, възможност за безусловно разваляне. Поддържа се, че нормата на чл.87, ал.1 ЗЗД е диспозитивна и страните могат да уговорят правото на разваляне да бъде упражнено без предупреждение, независимо от отсъствието на предпоставките по чл.87, ал.2 ЗЗД. Посочва се също така, че според легалната дефиниция на чл.8, ал.1ЗЗД, договорът е съглашение между правни субекти, насочено към създаване, уреждане или унищожаване на правна връзка между тях, а в чл.9 ЗЗД е закрепен основният принцип на договорното право – принципът за свобода на договарянето, който признава на договарящите свободата сами да определят съдържанието на договорите помежду си и същевременно обявява повелителните норми на закона и добрите нрави като граница, до която е допустимо разпростирането на автономията на волята. Приема се също така, че сключеният в границите на чл.9 ЗЗД договор обвързва страните със силата на закон съгласно чл.20а, ал.1 ЗЗД. Аналогична обвързаност произтича и от измененията на договора, за които страните са постигнали общо съгласие в съответствие с разпоредбата на чл.20а, ал.2 ЗЗД.
По отношение на третия формулиран от жалбоподателя въпрос – признанието на страната за даден факт освобождава ли другата страна от задължението да проведе пълно и главно доказване на същия, настоящата инстанция намира, че въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. В задължителната си практика касационната инстанция приема, че признанието е доказателствено средство и по силата на чл. 175 и чл. 12 ГПК съдът го преценява по вътрешно убеждение с оглед всички доказателства по делото, като другата страна, която носи доказателствената тежест относно признатия факт, не се освобождава от задължението си да проведе пълно и главно доказване на този факт (решение № 159/10.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4124/2014 г., IV г.о.). Наличието на задължителна практика по посочения въпрос изключва възможността същият да представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По жалбата на [фирма] .
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: императивна или диспозитивна е нормата на чл.210, ал.2 ГПК, в частност при първоначано обективно съединяване на искове по чл.135 ЗЗД и чл.19, ал.3 ЗЗД съдът има ли право на преценка дали да приеме за съвместо разглеждане същите или е длъжен да постанови исковете да бъдат разделени, както и налице ли е увреждане интересите на купувач по предварителен договор в случай , че продавачът се разпореди със свое имущество, което е различно от това, което е обещал да прехвърли, с оглед основателността на иск по чл.135 ЗЗД. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира, че поставените от този жалбоподател въпроси не съставляват основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдът не е изградил решаващите си изводи по спора давайки отговор на същите. Съдът не е разгледл иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД и по такъв лопсва произнасяне в диспозитивана решението му. Съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.гр.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС в касационната жалба или в нарочно изложение към нея касаторът е длъжен да посочи правен въпрос който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в решението по конкретното дело. Ако такъв въпрос не бъде посочен, касационното обжалване не се допуска. ВКС няма право сам за поставя и разглежда такива въпроси, освен ако се касае за нищожност или недопустимост на обжалваното решение
Що се касае до въпроса налице ли е увреждане интересите на купувач по предварителен договор в случай , че продавачът се разпореди със свое имущество, което е различно от това, което е обещал да прехвърли, то на същият съдът е дал отговор в съотвествие с практиката на ВКС, посочена и от самия въззивен съд, според която е без значение дали длъжникът притежава друго имущество, с което да удовлетвори кредитора, тъй като оспорената сделка страда само от относителна недействителност, която може да бъде преодоляна като длъжникът изпълни задължението си към кредитора. В практиката се приема, че увреждане има винаги когато се извършва разпореждане със секвестируемо имущество, включително и когато възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника се намалява. /Решение № 320/05.11.2013г. по гр.д. № 1379/ 2012г. ІV г.о./.
Така установената практика не е неправилна и не се налага същата да бъде променена, като бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят [фирма] следва да заплати на ответницата С. Т. С. сумата 14 000 лева разноски пред ВКС за адвокатско възнаграждение.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 30.06.2015 г. по гр. д. № 146/2015 г. на Бургаски апелативен съд .
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на ответницата С. Т. С. 14 000 лева разноски пред ВКС
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: