О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1164
гр.София, 21.10.2015г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети октомври, две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело №4569/ 2015г. по описа на ВКС.
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 13.05.2015г. по гр.д.№342/2014г. на АС Варна, с което са отхвърлени искове с правно основание чл.49 ЗЗД.
Жалбоподателят –П. ”Н”-с.Д. В., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Ответниците- [фирма] и [фирма] в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържат, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да
се допусне.
С решение от 08.07.2014 по гр.д.№5665/2013г. ВКС, ІІІ г.о. като е отменил решение от 12.03.2013г. по гр.дело № 33/2013г. на Варненски апелативен съд в частта , с която е потвърдено решение №208 от 25.10.2012г по гр.д.58/2012г на Шуменски окръжен съд , както и в частта за разноските е върнал делото за ново разглеждане от друг състав в отменената част. Прието е, че въззивният съд не е възприел първоинстанцинния съд за отхвърлянето на иска и съд го е потвърдил с друг мотив – че поведението и на двамата ответници не е противоправно, като този единствен решаващ извод на съда е изграден при съществено процесуално нарушение, а решаващи съображения по останалите материални предпоставки за успешно провеждане на иска не са изложени, нито са обсъждани от фактическа и правна страна обстоятелствата , на които искът е основан. Посочено е, че при товото разглеждане на делото Варненски апелативен съд следва да упражни решаващата дейност на въззивната инстанция , като постанови мотивирано решение по спора , посочи каква фактическа обстановка прима за установена, съответно какъв е приложимият към нея закон .
Пред ВКС делото е било образувано по касационна жалба на П. „Н” [населено място] , общ. Х. срещу решение №37 от 12.03.2013г по гр.дело № 33/2013г. на Варненски апелативен съд , с което в една обжалвана част същото е обезсилено от въззивния съд , а в друга обжалвана от него част е потвърдено. Въззивния съд е приел , че първоинстанционният съд не е поизнесъл на предявеното основание първият от исковете , който следва да бъдат разгледан съгласно чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД , а не на основание чл. 59 ЗЗД , както погрешно ищецът е посочил квалификацията му. С това въззивно решение е потвърдено отхвърянето на иск по чл. 49 ЗЗД за други претендирани вреди, а Върховният касационен съд е отменил и върнал делото за ново разглеждане само в тази отхвърлителната част, а не и в частта , с която първоинстанционното решение е обезсилено.
При новото разглеждане на делото съдът е присъединил за съвместно разглеждане жалбите срещу решение№ 208/25.10.2012 г. по гр.д.№ 58/2012 г.на Окръжен съд-Шумен, с което е отхвърлен иск по чл.49 ЗЗД, предявен от П. „Н”, [населено място] и жалба срещу решение № 306/22.12.2014 г. по гр.д.№ 488/2014 г. на Окръжен съд-Шумен, с което след обезсилване на първото решение, при ново разглеждане на делото съобразно указанията на въззивния съд, е постановено по исковете, предявени от П. „Н”, [населено място] по чл.49 от ЗЗД – за сумата от 9496.00 лева – заплатена наемна цена на наемателите по договори за наем
С въззивното решение е потвърдено решение № 208/25.10.2012 г. по гр.д.№ 58/2012 г.на Окръжен съд-Шумен В ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен иска по чл.49 от ЗЗД, предявен от П. „Н”, [населено място], [община], срещу [фирма], [населено място], [община], и [фирма], [населено място], [община], за сумата от 57438,93 лева – вреди, изразяващи се в пропусната полза от реализацията на селскостопанска продукция /пшеница/ през стопанската 2006/2007 година. В необжалваните му отхвърлителни части, решението е влязло в сила. Със същото решение е потвърдено и решение № 306/22.12.2014 г. по гр.д.№ 488/2014 г. на Окръжен съд-Шумен, с което са отхвърлени исковете, предявени от П. „Н”, [населено място], срещу [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място], [община], по чл.49 от ЗЗД – за сумата от 9496 лева – заплатена наемна цена на наемателите по договори за наем на 1187 декара земеделски земи в землището на [населено място] за стопанската 2006/2007 г. и по чл.86 от ЗЗД – за сумата от 3167.24 лева – законна лихва върху главницата за периода от 27.12.2008 г. до 27.12.2011г.
За да отвърли исковете съдът е приел, че по отношение на изпълнителя на възложената работа е необходимо да са налице общите предпоставки по чл. 45 ЗЗД: противоправно деяние, вреда, вина и причинно – следствена връзка между деянието и вредата, като лицето може и да не е установено конкретно, достатъчно е да се знае, че е някой от изпълнителите на работата (т.7 от ППВС № 7/59 г.). Посочено е, че уважаването на иска с правно основание чл. 49 ЗЗД предполага положително кумулативно установяване по делото от страна на ищеца на всички елементи от сложния фактическия състав на непозволеното увреждане и липсата му води до недоказаност на предявения иск и отхвърлянето му като неоснователен.
Изложени са съображения за това, че твърдението на ищеца е, че противоправното поведение на изпълнителя на възложена от ответниците работа, се изразява в действия по изораване, засяване на пшеница и ожънването й, както и че изпълнителят на тези действия е управителят на двете дружества – ответници -С. Б..
Съдът е изложил съображения за това, че при липсата на доказателства за противоправно поведение от страна на лица, извършващи дейност за ответниците искът по чл.49 ЗЗД а им за сумата от 57438,93 лв. – вреди от деликт, изразяващи се в пропусната полза от реализация на селскостопанска продукция-пшеница, предявени солидарно срещу двамата ответници, е неоснователен и следва да се отхвърли.
Съдът е приел, че събраните по делото гласните доказателства не установяват о противоправно поведение на сочения от ищеца причинител на вредите С. Б., за който не е доказано да е извършвал лично конкретни дейности по ползването на земеделските земи – изораване, засяване и ожънване на продукция от тези земи. Прието е, че е останал недоказан и факта на възлагане на работа от страна на дружествата ответници, по повод изпълнението на която да са причинени твърдените пропуснати ползи, както и наличието на пропуснати ползи за ищеца от нереализирана продукция – пшеница от процесните земеделски земи в резултат на деликт.
При установената по делото фактическа обстановка, съдът е приел, че не е доказано по несъмнен и категоричен начин кои земеделски земи са обработвани от всяка от страните и дали ответниците са обработвали земеделски земи, включени в твърдяните от ищеца 1187 декара – както от писмените доказателства по делото, така и от показанията на разпитаните свидетели, които са общи, неясни и недостатъчно точни, за да установяват твърдяните от ищеца факти.
Прието е, че не е установено с категоричност кои точно земи са обработвали ответниците в землището на [населено място] и дали съвпадат с процесните, доколкото част от земята е била изцяло пренаета от трето лице. По тези съображения съдът е отхвърлил като неоснователен и предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД за сумата от 9496 лева – заплатена наемна цена на наемателите по договори за наем на 1187 декара земеделски земи в землището на [населено място] за стопанската 2006/2007 г. и по чл.86 от ЗЗД – за сумата от 3167.24 лева – законна лихва върху главницата за периода от 27.12.2008 г. до 27.12.2011г.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обоснове решението си на доказателствата по делото и за това елемент ли е от фактически състав на чл.49 ЗЗД установяване на факта, че при нанесена вреда от дружество следва управителя лично да е извършвал увреждащите действия и следва ли да бъде доказан факта на възлагане на работата на прекия причинител. Поддръжа че са налице основания по чл.280, ал.1т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.Представя многжество решения на състави на ВКС неотносими към предмена на спора в настоящето производство, тъй като не касаят приложението на чл.49 ЗЗД.
Върховният касационен съд състав на ІV г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и на сочените от него основания. В съответствие с практиката на ВКС е даден отговор и на въпросите относими към предпоставките за възникване отговорност на възложителя на една работа . Отговор на тези въпроси е даден в трайната практика на ВКС – постановленията № 7/58 г., 7/59 г., 4/61 г. и 17/63 г. Пленумът на Върховния съд изясни редица въпроси във връзка с отговорността за непозволено увреждане, включително и по някои въпроси във връзка с отговорността по чл.49 ЗЗД и Постановление № 9 от 28.XII.1966 г., Пленум на ВС. В същата се приема, че отговорността по чл.49 ЗЗД по своята правна същност е различна от договорната и деликтната отговорност и е такава за чуждо противоправно и виновно деяние, с което е причинена вреда на пострадалия. Приема се, че границите на отговорността по чл.49 ЗЗД се определят от степента на вината на лицето, което е било натоварено да извърши определена работа, тъй като отговорността по чл.49 ЗЗД е за вреди, причинени виновно от лицата, на които е възложено извършването на работата, като вината се изразява в умишленото или по непредпазливост причиняване на вредата. В съответствие с практиката на ВКС съдът в мотивите си е обсъдил всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните. Преценката на доказателствата, въз основа на които последният е изградил вътрешното си убеждение за това доказани ли са или не вреди от непозволено увреждане, може да доведе до опорочаване на фактическите му изводи, а не на правните такива и съответно да доведе до произнасяне по правен въпрос, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Необосноваността е грешка при формиране вътрешното убеждение на съда поради нарушаване на логически, опитни или научни правила и не съставлява основание за допускане на касационното обжалване на основание чл.280 ГПК. Тя е само основание за касационно обжалване на въззивното решение като неправилно, но само, ако преди това такова обжалване бъде допуснато.
На ответниците следва да бъдат заплатени направените пред настоящата инстанция разноски общо в размер на 3000 лева на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение от 13.05.2015г. по гр.д.№342/2014г. на АС Варна.
ОСЪЖДА П. ”Н”-с.Д. В. да заплати на [фирма] и [фирма] общо сумата 3000 лева разноски пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: