1
6
О п р е д е л е н и е
№ 339
гр.София, 24.03.2017г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 4492 описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 29.07.2016г. по гр.д.№199/2016г. на ОС Шумен с което частично са уважени искове с правно основание чл. чл.128, т.2 КТ, вр. с чл.270, ал.2 КТ, чл.261, чл.262, ал.1, т.1-3 КТ, и иска по чл.224 КТ.
Жалбоподателят- Д. И. Д., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Ответникът [фирма]-Шумен, в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. като взе предвид доказателствата по делото, приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил решение №145 от 26.02.2016г. по гр.д.№1257/2015г. на Районен съд – [населено място] в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на Д. И. сумата от 79,91 лв. /седемдесет и девет лева и деветдесет и една стотинки/, представляваща допълнително възнаграждение за времето на разположение за периода от 23.01.2013 г. до 01.11.2014 г. Със същото решение въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение и е отхвърлил предявените от Д. И. искове по чл.262, ал.1, т.1 КТ за заплащане на положен и незаплатен извънреден труд през работните дни при ответника за периода от 23.01.2013г. до 01.11.2014г. в размер на 440,62 лева, и по чл.262, ал.1, т.2 КТ за заплащане на положен и незаплатен извънреден труд през почивните дни при ответника за периода от 26.01.2013г. до 02.11.2014г. в размер на 1413,45 лева. Като е потвърдил решение №145 от 26.02.2016г. по гр.д.№1257/2015г. на Районен съд – [населено място], в останалата му част въззивният съд е осъдил ответника да заплати на Д. И. сумите: от 1022,10 лв. /хиляда двадесет и два лева и десет стотинки/, представляваща сбор от неизплатени нетни трудови възнаграждения за следните периоди: от 24.04.2013 г. до 08.06.2013 г.; от 09.09.2013 г. до 26.10.2013 г.; от 31.01.2014 г. до 08.03.2014 г.; от 16.06.2014 г. до 08.08.2014 г.; от 01.11.2014 г. до 01.12.2014 г.; от 361,92 лв. /триста шестдесет и един лева и деветдесет и две стотинки/, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд в дни на официални празници за периода от 03.03.2013 г. до 22.09.2014 г.; от 61 лв. /шестдесет и един лева/, представляваща възнаграждение за положения от ищеца нощен труд за периода от 15.08.2013 г. до 01.11.2014 г., ведно с обезщетение за забава, в размер на законната лихва върху главните задължения, считано от 27.01.2015 г. до окончателното им изплащане, както и сумата от 209,37 лв. деловодни разноски съразмерно с уважената част от исковете. Със същото решение иска на ищеца с правно основание чл.262 КТ за сумата 6031 лв., представляваща възнаграждение за положения от ищеца извънреден труд през почивните дни, и исковете с правно основание чл.128, т.2 КТ, вр. с чл.270, ал.2 КТ, чл.261 КТ, чл.262, ал.1, т.1 КТ и чл.224 КТ до пълните им предявени предявени размери, са отхвърлени като неоснователни и недоказани.
С оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК касационната жалба на Д. И. следва да се остави без разглеждане по отношение на въззивното решение в частта му, с която са разгледани искове с правно основание чл.128, т.2 КТ, вр. с чл.270, ал.2 КТ, чл.261, чл.262, ал.1, т. 1 и 3 КТ, и иска по чл.224 КТ с оглед цената им.
Настоящата инстанция следва да се произнесе само по отношение допустимостта на касационното обжалване относно произнасянето на въззивния съд по иска с правно основание чл.262, ал.1 , т. 2 КТ за сумата 6031 лв., представляваща възнаграждение за положения от ищеца извънреден труд през почивните дни.
Установено е по делото, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, действащо през процесния период, като трудовото правоотношение е възникнало на 23.01.2013 г., въз основа на Трудов договор №89/23.01.2013 г., което е прекратено със Заповед №80/01.12.2014 г., на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ, като ищецът е изпълнявал длъжността „шофьор тежкотоварен автомобил над 12 и половина тона“.
Констатирано е, че през периода на действие на правоотношението, ищецът е изпълнявал трудовите си задължения, като със заповед от 05.08.2014 г., заповед №051 от 12.03.2014 г., заповед №195/26.10.2013 г., заповед №103/04.06.2013 г., заповед №015/26.01.2013 г./, за периодите 05.08.2014 г.-31.10.2014 г.; 12.03.2014 г.-15.06.2014 г.; 26.10.2013 г.-31.12.2013 г.; 01.01.2014 г.-28.01.2014 г.; 04.06.2013 г.-03.09.2013 г.; 26.01.2013 г.-23.04.2013 г., ищецът е бил командирован да осъществява трудовите си задължения в посочени в заповедите европейски държави.
Съдът е взел предвид заключенията на вещите лица по допуснатите по делото съдебно счетоводни експертизи, от които е установено, че ответното дружество е останало да дължи на ищеца трудови възнаграждения в размер на 1022,10лв, възнаграждение за извънреден труд в работните дни, в размер на 440,62 лв. /нетна сума за 124 часа/; възнаграждение за извънреден труд, положен в почивни дни, в размер на 1413,45 лв. /нетна сума за 340 часа/; възнаграждение за положен извънреден труд в дни на официални празници, в размер на 361,92 лв. /нетна сума за 48 часа/ и допълнително възнаграждение за времето на разположение, в общ размер на 79, 91 лв. /нетна сума/, нощен труд е в размер на 61 лв. /за 244 часа/. По отношение на претенцията по чл.224, ал.1 КТ вещите лица са установили, че ищецът е използвал за процесния период пълния размер на полагащия му се платен годишен отпуск.
Съдът е приел, че в конкретния случай, отразените в разпечатките от тахо – картата на ищеца часове на тръгване и пристигане, съответно времетраене на управлението на автомобила и друга работа свързана с транспорта /включваща се в работното време/, не установяват надхвърляне на предвидената в чл.6 от Регламент №561/2006 обща продължителност на времето на управление на превозното средство, както и надвишаване на максималната продължителност на работната седмица, определена в Директива 2002/15/ЕО. Прието е за неоснователно възражението на ищеца за необходимостта от включването на времето на разположение в работното време. Посочено е, че в §3 от заключителните разпоредби на Наредбата за организация на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, е постановено, че с наредбата се въвеждат разпоредбите на Директива 2002/15/ЕО на Европейския парламент и на Съвета за организацията на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт. Съдът е съобразил и чл.3, б.“а“, т.1 от Директива 2002/15/ЕО , според която „работно време“ е – „… от началото до края на работа, през което мобилният работник е на индивидуалното си работно място, на разположение на работодателя и упражнява своите функции или дейности…“ и за изброени примери за такова време – управление, товарене и разтоварване, почистване и поддръжка, периоди през които не разполага свободно с времето си и е задължен да бъде на работното си място, и др. Посочено е също така, че в чл.3, б.“б“ е дадено определение на понятието „периоди на разположение“, а именно – „периоди, различни от тези, свързани с периодите на почивка по време на работа и периодите на почивка, през които транспортният работник не е задължен да бъде на работното си място, но трябва да бъде в състояние да отговаря на всички обаждания, за да започне да управлява или да възобнови управлението на превозното средство или да извърши друга работа. Съдът е приел, че такива периоди „на разположение“ включват периодите, през които транспортният работник придружава превозното средство докато то е пренасяно с ферибот или влак, както и периодите на изчакване на границата или поради забрани за пътното движение…“. Съдът се е позовал и на разпоредбата на чл.3, б.“а“ последна алинея, в края, е записано, че периодите, в които е на разположение, посочени в буква б/ от настоящия член, се изключват от работното време и е счел, че периодите на разположение, през които работника / служителя не е бил на работното си място, или не е изпълнявал функции и дейности свързани пряко с възложената му работа, не следва да се включват в работното време.
При така изложените съображения съдът е приел, че искът за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд през почивните дни общо за сумата 6 031 лв е неоснователен и го е отхвърлил/ отменил е първоинстанционното решение частично и е отхвърлил иска за сумата 1413,45 лева, присъдена с него и е потвърдил същото решение в частта му, с която е отхвърлен иска до пълния му размер/.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: каква трябва да е максималната продължителност на работната седмица – тази по Наредбата за организация на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт или определената такава в Регламент №561/2006г. и Директива 2002/15/ЕД/48 и следва ли да се включва в работното време на шофьор на тежкотоварен автомобил времето през което той се намира „на разположение”, т.е. периодите, приз които е задължен да бъде на работното си място и е в готовност да започне нормална работа. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Настоящата инстанция намира, че по първия въпрос не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като касационната жалба не следва да се разглежда по същество в частта й , с която е обжалвано въззивното решение, с което е отхвърлен иск по чл.262, ал.1, т.1 КТ за заплащане извънреден труд положен през работните дни, който е с цена 1234 лева. Липсата на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Що се касае до въпроса следва ли да се включва в работното време на шофьор на тежкотоварен автомобил времето през което той се намира „на разположение”, т.е. периодите, през които е задължен да бъде на работното си място и е в готовност да започне нормална работа, то настоящата инстанция намира, че по отношение на същият не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въззивният съд е приложил точно относимите към спора правни норми – Директива 2020/15/ЕО и Наредба за организация на работното време на лица, които извършват транспортни дейности/с която е транспонирана Директивата/. Съдът, при анализ на всички доказателства по делото е приел, че времето на „разположение” на жалбоподателя в конкретния случай не може да се заплати като извънреден труд, тъй като последният не е доказал дали и каква фактическа работа е извършвал през това време и дали е упражнявал своите функции и дейности, възложени му с трудовия договор. Съдът, прилагайки точно закона, е приел, че времето, през което транспортните работници, които управляват транспортното средство в екип /какъвто е конкретния случай/, прекарват седнали до водача или върху кушетка, докато превозното средство е в движение, е време „на разположение”, което не се заплаща като извънреден труд, тъй като през този период не е извършвана действителна работа. Когато работникът или служителят е „на разположение” само времето, през което действително е положен труд , би могло да се заплати като извънреден такъв. Точното прилагане на закона според най-широкото определение на понятието се изразява в разкриване точния смисъл на правната разпоредба чрез тълкуването й, а само когато правната уредба по въпроса е непълна, неясна или противоречива, преодоляването на недостатъците й се реализира в процеса на правораздаване по конкретен спор, чрез допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, каквото в конкретния случай не е налице.
На ответника по жалба не следва да се присъждат разноски пред ВКС, тъй като не са представени доказателства за направени такива/ТД№6/2012г.ОСГ ТК на ВКС/.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
нЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 29.07.2016г. по гр.д.№199/2016г. на ОС Шумен, в частта му, с която е отхвърлен иск с чл.262, ал.1, т.2 КТ общо за сумата 6031 лева, представляваща неизплатено възнаграждение за извънреден труд положен през почивните дни.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Д. И. Д. срещу същото решение в честта му, с която частично са отхвърлени искове с правно основание чл.128, т.2 КТ, вр. с чл.270, ал.2 КТ с цена на иска 3000 лева, чл.261 КТ с цена на иска 766 лева, чл.262, ал.1, т.1 КТ с цена 1234 лева и чл.262, ал.1,т.3 КТ с цена 787лева, и иска по чл.224 КТ с цена 1093лева.
Решението в частта му, с която касационната жалба е оставена без разглеждане, може да се обжалва пред друг тричленен състав на ВКС в седмичен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: