6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 309
гр.София, 25.03.2016г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 1137 описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 12.11.2015г. по гр.д.№1749/2015г. на ОС Варна, с което частично е уважен иск с правно основание чл.194, ал.3 от Закона за отбраната и въоръжените сили.
Жалбоподателят – И. В. М., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението, в частта му, с която е отхвърлен предявения иск, е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Ответникът Министерство на отбраната, в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховния касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционноното решение е осъдил Министерство на отбраната да заплати на И. М. сумата 801,44лв представляваща неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд за фактически обработено време над месечната продължителност на служебното време за периода м.06.2010г. до 18.06.2013г, на осн.чл.19,4 ал.3 ЗОВСРБ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.09.2013г. до окончателното й изплащане. Със същото решение въззивният съд като е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му чест е отхвърлил предявения иск за разликата до пълния му предявен размер от 16249,59лв, неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд през периода от 1.11.2002г. до м.05.2010г., включително, както и за разликата над 593,10лв до претендираните 11 865,30лв – претендирано обезщетение за забавено плащане на главниците за периода от върху главницата за периода от 01.11.2002г. до м.05.2010г.
Установено е по делото, че ищецът- жалбоподател е служил като офицер във В. сили за периода от 01.10.2002г. до 31.05.2003г. и от 01.11.2003г. до 18.06.2013г., което се установява и от представеното у-е рег.№ 3328/18.06.2013г. от Н-ка на служба „Личен състав” на Военно формирование 32 140-В., а също и Договор за военна служба № 107/20.05.2010г./ за заемане длъжността „Началник на радиотехническа служба на фрегата в под.38920-В.“, и Допълнително споразумение към тр.договор № 667819.05.2012 .
Прието е, че със Заповед № КВ-230/15.05.2013г. на М-ра на отбраната договорът с ищеца за военна служба е бил прекратен и същият освободен от длъжност и военна служба капитан ІІІ ранг – дивизионен специалист по комуникационни и радиотехнически системи в щаба на военно формирование 38920-В.. Установено е също така, от сл.бел.рег.№ 1934/22.04.2014г./ на Н-ка на финансова служба на военно формирование 32 140-В. се установява, че на жалбоподателя не е изплащано възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 16.09.2010г. до 18.06.2013г.
Прието е, че за периода от 16.09.2010г. до 18.06.2013г. нормативно определената месечна продължителност на служебното време в дни е 714, или 5712 часа, при фактическа продължителност на служебното време за този период от 717 дни, или 5736 часа. Констатирано е, че броят на полагащите се почивки на ищеца за този период е 213 дни, или 1704 часа. От прието по делото заключение на вещо лице е установено, че за посочения период броят на ползваните от ищеца в календарния месец почивки, отнасящи се за текущия период е в размер на 134 дни, или 1072 часа; ползваните почивки в календарния месец, отнасящи се за предходен месец са в размер на 40 дни, или 320 часа; ползваните почивки в календарния месец, отнасящи се за период преди 16.09.2010 год. е в размер на 36 дни, или 288 часа. Прието е, че полагащите се, но неизползвани от ищеца почивки са в размер на 39 дни, или 312 часа, който е и положеният извънреден труд за периода 16.09.2010г. до 18.06.2013г.
Изложени са съображения, за това че нормата на чл.194 от действащия от м.май 2009г. ЗОВСРБ предвижда, че н Нормалната продължителност на служебното време на военнослужещите е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, а общата продължителност на служебното време на военнослужещия в денонощие не може да надвишава с повече от една втора нормалната дневна продължителност на служебното време. Посочено е, че с последвало изменение на закона) (изм. ДВ бр.16/ 2010, в сила от 26.02.2010г.) в случаите на превишаване общата продължителност на служебното време по ал.2 на военнослужещия се заплаща допълнително възнаграждение по чл.214, ал.1,т.3. Взета е предвид разпоредбата спорад коята за изпълнение на службата през почивните дни на военнослужещия се заплаща допълнително възнаграждение в размер 50%, изчислено върху основното му възнаграждение, а за дните на официалните празници – допълнително възнаграждение в размер 100%, изчислено върху основното му възнаграждение, като тази разпоредба не се прилагат при военни учения, мероприятия и мобилизация, планирани с продължителност, по-голяма от едно денонощие, както и при дежурства по график, при обявяване на извънредно положение, военно положение или положение на война. Съдът е съобразил практиката на ВКС и е приел, че удълженото служебно време при 24-часови дежурства не представлява извънреден труд по смисъла на чл.203, ал.З ЗОВСРБ/отм./и чл.194, ал.3 ЗОВСРБ от 2009г. Прието е именно при съобразяване на трайната практика на ВКС, че вземането на военнослужещ за извънреден труд по чл.194, ал.3 (чл.203, ал.3ЗОВС отм./ възниква след полагането му за съответния месец на кадрова военна служба и се погасява с изтичане на краткия тригодишен давностен срок по чл.111, б”а”ЗЗД. /в този смисъл решение № 470/28.02.2014г на ВКС-ІV ГО по гр.д.№ 3253/2013г и решение № 427/3.11.2011 по гр.д. № 503/2010г на ВКС-ІV ГО/.
Съдът е изложил съображения за това, че преди да бъде прекратено служебното правоотношение за ищеца е съществувала възможността да упражни правото си да иска компенсация за положения в повече труд чрез допълнителна почивка предвид забраната за компенсирането с пари. На това потестативно право на ищеца кореспондира задължението на ответната страна да осигури условията лицето да ползва допълнителна почивка. При удълженото служебно време такава компенсация следва да бъде извършена чрез намаляване работно време /респ.увеличаване времето за почивка/ в рамките на общата продължителност за същия месец или най – късно за следващия месец. С изтичане крайния срок, в който работодателят е следвало да изпълни задължението си за компенсация с почивка, възниква потестативното право на ищеца да иска извършването на компенсация с почивка Това потестативно право на работника се погасява с тригодишна давност.
Съдът е приел, че с прекратяването на служебното правоотношение отпада ограничението за компенсиране чрез почивка и правото се е трансформирао в право на вземане за парично обезщетение за положен в повече труд, но доколкото вече не се е погасило самото правото на компенсация с почивка. В процесния случай служебното правоотношение е било прекратено на 19.06.2013г., на която дата е връчена заповедта на ищеца и в нея е посочено, че от 19.06.2013г. правоотношението се счита прекратено. При тези данни съдът е приел, че всички претенции на ищеца за времето до три години назад от завеждането на исковата молба, т.е. до 17.09.2010г., са погасени по давност. Това е така, защото до този момент ищецът не е упражнил своевременно правото си да иска положеният в повече труд да бъде компенсиран с почивка. За периода след м.17.09.2010г. до завеждането на исковата молба това му право не е било погасено и се е трансформирало в право да се търси парично възмездяване на положения в повече труд.
Съдът е приел, че тези съображениая се отнасят и за претенцията за заплащане на лихви, тъй като следва да се вземе предвид разпоредбата на чл.111, б.„в” ЗЗД, поради което мораторна лихва се дължи за периода от 17.09.2010г. до датата на подаване на исковата молба – 17.09.2013г.
Съдът е приел, че за непогасените вземания за периода от 17.09.2010г. до 18.06.2013г. са останали некомпенсирани с почивки само 104 часа извънреден труд, равняващ се на 801,44лв, като е съобразено кога е било полагано дежурството – в делник, празник, почивен ден. Размерът на мораторната лихва за забава за всеки месец от процесния период от датата на падежа – 1-во число на месеца, следващ месеца, през който е трябвало да бъде изплатено съответното възнаграждение, до датата на завеждане на исковата молба – 17.09.2013г, възлиза общо на 68,57лв . В тези размери съдат е уважил предявения иск.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалние си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: полагащата се парична компенсация за некомпенсирането на 24часовите дежурства с почивка при военнослужещ различна ли е от допълнителното възнаграждение дължимо се на основание чл.204, ал.4 ЗОВС/отм./, в кой момент се трансформира правото на компенсация за работа в условия на удължено работно време в парично вземане,в кой момент настъпва изискуемост и ликвидност на следваща се парична компенсация за разлика над нормалната продължителност на служебно време,в кой момент започват да текат давностни срокове за вземанията. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решение от 03.11.2011г. по гр.д.№503/2010г., ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че с прекратяване на трудовото правоотношение правото на компенсиране на извънреден труд се трансформира в парично вземане и то се погасява с три годишна давност, решение от 26.05.2010г. по гр.д.№282/2009г., ІV г.о. на ВКС, решение от 31.05.2010г. по гр.д.№194/2009г., IV г.о. на ВКС, решение от 01.07.2010г. по гр.д.№1733/2009г.,ІІІ г.о на ВКС, решение от 01.07.2010г. по гр.д.№1333/2009г. IV г.о. на ВКС и решение от 23.11.2010г. по гр.д.№887/2009г., ІІІ г.о. на ВКС, в които е прието, че удълженото работно време при 24 часови дежурства не е извънреден труд, но некомпенсирането му при прекратяване на служебното правоотношение се заплаща като извънреден труд. Представя и решения на състави на въззивни съдилища без отбелязване да са влезли в сила, поради което не следва да се съобразяат при преценката за допустимост на касационното обжалване.
Върховният касационен съд,, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и на сочените от него основания. В трайната практика на ВКС, намерила израз и в постановено пи реда на чл.290 ГПК решения от 28.02.2014г., по гр.д.№ 3253/ 2013, ІV г.о. на ВКС и от 03.11.2011 г. по гр.д. № 503/2010 г. на ІV г.о. ВКС, се приема , че вземанията за възнаграждения за труд се погасяват с изтичане на тригодишна давност. Приема се, че вземането на военнослужещ за извънреден труд по чл. 194, ал. 3 ЗОВСРБ (чл. 203, ал.3 ЗОВСРБ отм.) възниква след полагането му за съответния месец на кадрова военна служба и се погасява с изтичане на давностния срок по чл. 111, б. „а” ЗЗД, като потестативното право на работника да извърши компенсация с почивка възниква с изтичането на крайния срок, в който работодателят е длъжен да я извърши. Посочва се, че това потестативно право на работника се погасява с тригодишна давност. В съответствие с тази практика съдат е приел, че преди да бъде прекратено служебното правоотношение за ищеца е съществувала възможността да упражни правото си да иска компенсация за положения в повече труд чрез допълнителна почивка предвид забраната за компенсирането с пари, но това му право се е погасило,поради което след прекратяване на трудовото правоотношение то не е съществувало и не може да се трансформира в парично такова.
Що се касае до доводи, че съдът неправилно е преценил доказателствата по делото, то той не сочи на основание за допускане на касационното обжалване. Преценката на доказателствата, въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение, за това колко извънреден труд е положен може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
На ответника по жалба не следва да се присъждат разноски пред ВКС, тъй като не са представени доказателства за направени такива.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно решение от 12.11.2015г. по гр.д.№1749/2015г. на ОС Варна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: