О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 763
гр.София, 12.06.2015г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 3039/ 2015г. по описа на ВКС.
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 23.01.2015г. по гр.д.№13082/2014г., с което ГС София в частта му, с която е уважил частично иск с правно основание чл.49 ЗЗД.
Жалбоподателят – С. община, чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси разрешавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд с обжалваното решение, като е отменил първоинстанционното решение в частта му, с която в която е уважен предявеният от М. И. иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди над сумата от 3500 лв. до присъдения размер от 5000 лв., ведно със законната мораторна лихва от настъпване на непозволеното увреждане – 26.04.2012 г., до окончателното й заплащане, както и в частта, в която С. община е осъдена да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдебни разноски над сумата от 121,39 лв. до присъдения размер от 172,82 лв., е отхвърлил предявения от М. И. иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди над сумата от 3500 лв. до присъдения размер от 5000 лв., ведно със законната мораторна лихва от настъпване на непозволеното увреждане – 26.04.2012 г., до окончателното й заплащане. Със същото решение съдът като е потвърдил първоинстанционното решение е отхвърлил предявения иск за разликата до пълния му предявен размер от 7000лева.
Прието е за установено, че на 26.04.2012 г., около 09,00-09,30 ч. ищцата е била нападната и ухапана от куче – в областта на дясната подбедрица. Установено е от съдебномедицинско удостоверение № 369/2012 г., издадено от д-р Н. – асистент от КСМД при УМБАЛ [фирма], че са констатирани увреждания по задната повърхност на дясната подбедрица, в средната й трета – рана с неравни и разкъсани ръбове, а от фиш за спешна медицинска помощ, съставен на 26.04.2012 г., се установява, че при извършен преглед на ищцата е констатирано ухапване от улично куче, като на ищцата е направена превръзка и са обработени раните й и на същата дата й е било издадено медицинско направление за тестване за бяс.
Взети са предвид и показанията на свидетел – очевидец на инцидента, от които се установява също, че на 26.04.2012 г., в [населено място] ищцата действително е била нападната от куче – в края на улицата, от един храст изскочило черно куче и ухапало я два пъти по вътрешната страна на крака, който бил облян в крък.
Съдът е изложил съображения за това, че съгласно чл. 40, ал. 1 и ал. 2 Закона за защита на животните/ЗЗЖ/ общинските съвети приемат програми за овладяване популацията на безстопанствените кучета и предвиждат средства за изпълнението им, като кметовете на общини организират изпълнението на тези програми и ежегодно внасят отчет за тяхното изпълнение пред изпълнителния директор на Българската агенция по безопасност на храните. Посочил е, че в Закона за защита на животните са предвидени редица задължения на общинските органи за овладяване популацията на безстопанствените кучета, като несъмнено целта на закона е подобни кучета да не са на свобода в населените места, тъй като са заплаха за живота и здравето на хората, както и това се е предвидено общинските власти да са тези, които са длъжни да вземат под надзор всички безстопанствени кучета чрез залавянето, кастрирането, обезпаразитяването, ваксинирането им срещу бяс и настаняването им в изградени и стопанисвани от тях приюти /чл.47, ал.1 ЗЗЖ/. Посочено е, че основната мярка за надзор е именно настаняването на кучетата в приюти – арг.чл.41, ал.1 ЗЗЖ, а само по изключение се допуска те да бъдат връщани на местата, от които са взети – чл.47, ал.3 ЗЗЖ. Съдът, с оглед данните по делото е приел, че ако е било проявено агресивно поведение от безстопанствени кучета, то тогава се касае до грешна преценка на общинските органи да върнат кучетата по местата, от които са взети, вместо да ги настанят в приюти.
Въззивният съд е счел, че създадената стройна система от мерки за надзор върху безстопанствените кучета, намиращи се на територията на Столична община, те не са приложени адекватно, съответно на популацията от бездомни кучета, като по столичните улици са останали агресивни кучета, които нападат хора, причинявайки им телесни увреждания и психически стрес и е приел за доказано виновното неизпълнение на нормативно установеното задължение Столична община, чрез своите служители да осигурява безпрепятствено придвижване на хора по улиците на общината, незаплашвани от агресивни бездомни кучета, поради което е установен фактическият състав, обуславящ възникването на обезпечитално-гаранционната отговорност на ответната община за противоправното бездействие на нейни служители – по реда на чл. 49 ЗЗД.
Съдът е изложил съображения за това, че при определяне по справедливост на обезщетение за претърпените от пострадалата неимуществени вреди от деликта следва да се вземе предвид факта, че е причинена телесна повреда, изразяваща се в разкъсна рана , но интензитетът на негативното психическо преживяване не е твърде висок и не са настъпили трайни увреждания и е счел, че същото следва да е размер от 3500 лв., в какъвто размер е уважил предявения иск.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за това създаването на система от мерки за надзор върху безстопанствените кучета и инцидента сам по себе си могат ли да ободноват извод за противоправно бездействие, върху коя от страните пада тежестта на доказване и какво по своя характер следва да бъде доказването на правопораждащия отговорността на ответника факт за безстопанствения характер на кучето и как следва да се определи спправедлив размер на сумата за обезщетението, което ще репарира претърпените вреди. Представя решение от 07.02.2012г. по гр.д.№899/2010г., ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че при деликт са дължи обезщетение ако извършителят е действувал противоправно. Позовава се на ППВС№7/1958г.- за отговорността за чужди виновни действия по чл.49 ЗЗД, представя решение от 20.01.2012г. по гр.д.№3117/2011г. СГС, в което при преценка на доказателствата по делото е прието, че пострадалата не е ухапана от бездомно куче, решение от 05.04.2013г. по гр.д.№51227/2012г.СРС със същия извод, решение от 31.10.2011г. по гр.д.№6305/2011г. СГС без отбелязване да е влязло в сила, поради което не следва да се съобразява при прецанката за допустимост на касационното обжалване,, решение от 15.02.2013г. по гр.д.018743/2011г. СРС, в което е прието, че пострадалата не е ухапана от куче, решение от 06.01.2014г. по гр.д.№26894/2012г. СРС, в което е прието, че не е доказано от какво куче е ухапана пострадалата, решение от 29.10.2013г. по гр.д.№62506/2012г.СРС, в което е прието, че не е доказано нараняването да е от безстопанствено куче. Поддържа, че са налице основания по чл.280 ал.1, т.2 и 3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на IV г.о. на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените в изложението към жалбата въпроси. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд се е съобразил задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в Постановление на Пленума на Върховен съд № 4/1968 г. Правилно решаващият състав е очертал обема на релевантните за определянето на обезщетението обстоятелства и точно е приложил въведеният с чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост. На поставения материалноправен въпрос е дадено разрешение в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ г.о; решение № 377 от 22.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г. на ІV г.о.; решение от 26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ІІІ г.о.; решение № от 6.04.2011 г. по гр.д. № 951/2010 г. на ІІІ г.о. Прието е, че съгласно трайно установената практика на ВКС, размера на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение.
В съответствие с практиката на ВКС е даден отговор и на въпросите за същността на понятиенто противоправно бездействие с оглед разпоредбите на Закона за защита на живитните и как и коя от страните следва да докаже механизма на инцидента. Същата е намерила израз и в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 27.07.2010г. по гр.д.№424/2009г., ІV г.о. ВКС, като е прието, че законът определя изискуемия резултат, който общината следва да постигне и ако не го е постигнала чрез създадената от нея организация, е налице бездействие, което е противоправно и при настъпване на вреди, тя носи отговорност. Въззивният съд е взел предвид и практиката, изяснена в редица постановления на Пленумът на Върховния съд №9/1966г., № 7/1958 г., 719/59 г., 4/1961 г. и 17/1963 г., в които са изясни редица въпроси във връзка с отговорността за непозволено увреждане, включително и по някои въпроси във връзка с отговорността по чл.49 ЗЗД. Приема, се че вина се търси не у този, който е възложил работа, а у този, който я изпълнява и ако последният виновно е причинил вреди на трето лице, гражданската отговорност на възложитнеля на работата е налице, дори и да няма вина, тъй като отговорността па чл. 49 ЗЗД е заа чужди виновни действия. Посочва се, че в някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането. Счита се, че отговорният по чл.49 ЗЗД може успешно да се защищава, ако установи, че ищецът не е претърпял вреди или че тези вреди не са причинени от лицето, на което ответникът е възложил някаква работа, или че вредите не са причинени виновно от натовареното лице, или най-сетне, че не са извършени по повод или при изпълнение на работата.
Жалбоподателят-С. община, не посочва противоречива практика на съдилища по приложение на чл.49 ЗЗД, която да касае идентични случаи, които да изискват с допускане на касационното обжалване да се извърши еднакво тълкуване на правната норма, нито сочи да е налице противоречие с практика на ВКС по смисъла на т.2 от ТР№1/2009г. на ОСГК и ТК на ВКС, които да съставляват основание за допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т. 1 и 2 ГПК. Преценката на доказателствата въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение за това доказани ли са или не вреди от непозволено увреждане може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива и съответно да доведе до произнасяне по правен въпрос, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Необосноваността е грешка при формиране вътрешното убеждение на съда поради нарушаване на логически, опитни или научни правила и не съставлява основание за допускане на касационното обжалване на основание чл.280 ГПК. Тя е само основание за касационно обжалване на въззивното решение като неправилно, но само, ако преди това такова обжалване бъде допуснато.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 23.01.2015г. по гр.д.№13082/2014г. в частта му, с която ГС София е уважил частично иск с правно основание чл.49 ЗЗД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: