О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1289
гр.София, 20.11.2014г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември, две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 4671/ 2014г. по описа на ВКС.
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 15.04.2014г. по гр.д.№4226/2013г., с което АС София е отхвърлил искове с правно основание чл.49 и чл.45 ЗЗД.
Жалбоподателите И. К. А. и Б. М. А., чрез процесуалния си представител поддържат, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Ответниците Т. А. Р. и И. Р. Р., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд с обжалваното решение, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените от И. К. А. и Б. М. А. искове срещу [фирма], Т. А. Р. и И. Р. Р., за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на ищците сумите от по 40 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди от непозволено увреждане – вследствие смъртта на Р. И., настъпила на 16.08. 2002 г.
Прието е по делото, че жалбоподателите-ищци в производството са наследници на починалия Р. И. – негови родители.
Прието е, че с разпореждане № 2985 от 16. 10. 2002 г. на НОИ, СУ Социално осигуряване на основание чл. 60 КЗОО /понастоящем КСО/ декларираната злополука с вх. № 743 от 19. 08. 2002г. от осигурителя – търговското дружество – ответник, станала на 16. 08. 2002 г., е приета за трудова по смисъла на чл. 55, ал.1 КЗОО – станала е през работно време на работното място и при изпълнение на служебни задачи. Установено е, че разпореждането не е обжалвано по реда на чл. 60, ал. 4, вр. чл. 117 от КСО.
Съдът е счел, че са предявени искове по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД за солидарно заплащане от ответниците на обезщетения в размер на по 40 000 лв. Изложил е съображения за това, че уредената в чл. 200 КТ имуществена отговорност на работодателя при смърт или увреждане на здравето на работник, изключва отговорността по ЗЗД, като се е позовал и на притото в т. 3 от Тълкувателно решение № 45 от 19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г., ОСГК и задължителното за съда решение 07. 04. 2011 г. на ВКС по гр. д. № 1451/2009 г., ІV г.о. При тези данни съдът е отхвърлил предявения иск срещу дружеството с правно основание чл.49 ЗЗД.
Прието е, че е неоснователен и иск с правно основание чл.45 ЗЗД, предявен срещу ответниците физически лица. Изложени са съображения за това, че по делото не е установено инж. Р. Р., праводател на ответниците Т. и И. Р., на когото дружеството е възложило работа по трудов договор, да е осъществил противоправно поведение, в резултат на което пострадалият син на ищците да извърши дейност с електрожен, за което не е разполагал с правоспособност, като осъществяването на работата е станало при неспазване на изискванията за безопасност –електроженът не бил занулен и заземен и заваряващият бил без необходимите лични предпазни средства, в резултат на което е настъпила злополуката.
Наред с изложените съображения по съществото на спора съдът е посочил, че исковете са погасени и по давност, тъй като исковата молба е подадена на 17.08.2007г. /датата на пощенското клеймо, с оглед изпращането на исковата молба по пощата/ след изтичане на общия давностен срок по чл. 110 ЗЗД от пет години предвид датата на настъпване на увреждането – смъртта на наследодателя на ищците на 16. 08. 2002 г. С оглед доказаното осъществяване на трудова злополука на 16. 08. 2002 г., при която е загинал сина на ищците е прието, че отговорността на работодателя по чл. 200 КТ за причинените на ищците вреди от смъртта на сина им също не би могла да бъде ангажирана поради изтичането на тригодишния давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателите, чрез процесуалния си представител поддържат, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора:за задължението на съда да обсъди всички доказателства, за това какво е решението на съда при неправилна квалификация на иска и за точното приложение на института на погаситерлната давност. Поддържат, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Не представя съдебна практика.
С оглед на данните по делото Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд действително се е произнесъл в решението си по съществен материалноправен въпрос, но в съответствие с практиката на ВКС, приемайки, че не е възможно работодателят да носи отговорност по реда на чл.49 ЗЗД за вреди от трудова злополука. Жалбоподателите не посочва противоречива практика на съдилища по приложение на чл.200 КТ и чл.49 ЗЗД, която да касае идентични случаи, които да изискват с допускане на касационното обжалване да се извърши еднакво тълкуване на правната норма.
Що се касае до преценката на доказателствата въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение за това доказани ли са или не вреди от непозволено увреждане, то същата може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Необосноваността е грешка при формиране вътрешното убеждение на съда поради нарушаване на логически, опитни или научни правила и не съставлява основание за допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК. Тя е само основание за касационно обжалване на въззивното решение като неправилно, но само, ако преди това такова обжалване бъде допуснато.
В съответствие с практиката на ВКС е даден отговор и на въпроса за давностния срок, с изтичането на който се погасява вземането за вреди от трудова злополука. В същата, намерила израз и в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 23.11.2012г. по гр.д.№303/2012г. , ІІІ г.о. на ВКС, се приема, че тригодишният давностен срок за погасяване на вземането за обезщетение по чл.200 от КТ за вреди, причинени от трудова злополука тече от датата, тъй като наличието на влязъл в сила индивидуален административен акт за установяване на трудова злополука е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл.200 от КТ и това е деня, в който правото предмет на иска е могло да бъде упражнено по смисъла на чл.358, ал.2, т.3 КТ. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че изискуемостта на вземането по иска с правно основание чл.45 ЗЗД, настъпва от момента на възникване на вредите . Този принцип е застъпен в посочената т.1 на ПВС№2/1981 г. и в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 28.01.2011 г. по гр.д.№1773/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение от 01.06.2009 г. по гр.д.№1571/2008 г. на ВКС, ІV г.о и решение №380/13.10.2011 г. по гр.д.№429/2011г на ВКС, ІV г.о., и се споделя напълно от настоящия състав.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 15.04.2014г. по гр.д.№4226/2013г. на АС София .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: