ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 91
София, 26.01. 2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 61210 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Н. Н.Т.О.“ /с предишно наименование [фирма]/ със седалище в [населено място], подадена чрез процесуалния представител на дружеството адв.К. Я.-И. срещу решение № 158/21.1.2016 г, постановено по т.дело № 4482/2014 г на Софийски апелативен съд, 5 състав, Търговско отделение, с което е потвърдено решение от 4.7.2014 г на СГС, VI Търговско отделение, 18 състав, по търговско дело № 5465/2011 г в частта, с която е отхвърлен предявения от „Н. Н. Т.О.“ /с предишно наименование [фирма]/ срещу [фирма]-София и [фирма] София иск по чл.124 ал.1 ГПК за сумата 19 759, 22 евро, представляваща част от цедираната наказателна лихва по договор за прехвърляне на вземане от 7.10.2011 г ; както и в частта, с която е обезсилено решението на първоинстанционния съд, с което искът в останалата част е отхвърлен като неоснователен.
В касационната жалба се подържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон.
Ответниците по касационната жалба [фирма] и [фирма] оспорват същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния им представител адв.В. Г..Подържат, че не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол.Претендират разноски, сторени в настоящото производство.
От данните по делото се установява следното :
С решение № 1038 от 4.7.2014 г, постановено по т.д. № 5465/11 г, Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-18 състав е отхвърлил като неоснователни предявените от [фирма] срещу „О.Б.Б.“ и [фирма] искове по чл.124 ал.1 ГПК за признаване за установено, че е недължимо цялото вземане, прехвърлено от „О.Б.Б.“ на [фирма] срещу ищеца по договор за цесия в размер на 456 223, 30 евро, състоящо се от следните пера : 1/ сумата 211 172 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 522 120 евро, представляваща изплатена от [фирма] банкова гаранция на [фирма] А. за периода 10.1.2005 г-24.1.2008 г ; 2/ сума в размер на 213 505, 14 евро, представляваща законна лихва върху главницата от 522 120 евро за периода 24.1.08 г-31.5.11 г част от формираното задължение на [фирма] за дължима главница по договор за кредит, възникнала в резултат на плащане по банкова гаранция, платена на [фирма] ; 3/ сума в размер на 19 759, 22 евро, представляваща разлика между начислената наказателна лихва върху главницата от 946 797 евро и наказателната лихва, начислена върху действително дължимата според ищеца главница от 522 120 евро.
С обжалваното въззивно решение, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл.372 ал.2 ГПК първоначалната искова молба може да бъде пояснена и допълнена. С изречение 2 на ал 2 са изброени процесуалните действия на ищеца, упражняването на които е преклудирано с изтичане на срока по чл.327 ал.1 ГПК за депозиране на допълнителна искова молба.Общото правило за изменение на иска по чл.214 ГПК определя срока, който в които ищецът би могъл да предприеме изменението, а производството по търговски спорове не предвижда специални изисквания относно изменението извън срока на предприемането му- в срока за подаване на допълнителна искова молба.Когато заявените с допълнителната искова молба факти и обстоятелства се квалифицират като недопустимо изменение на иска, съдът не дължи произнасяне по него.Поради това първоинстанционното решение в тази част е обезсилено и производството по делото е прекратено.Препращайки към мотивите на СГС, въззивният съд е приел за неоснователен искът за присъждане на наказателни лихви в размер на 19 759, 22 евро, /представляващи разлика между начислената наказателна лихва върху главницата от 946 797 евро и наказателната лихва, начислена върху действително дължимата според ищеца главница от 522 120 евро./
В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК е посочено касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Въззивното решение в частта, с която е обезсилен съдебния акт на първоинстанционния съд и производството по делото е прекратено, противоречи на служебно известната на съда задължителна съдебна практика по чл.274 ал.3 ГПК по процесуално правния въпрос, формулиран от касатора в изложението, а именно : при търговски спор увеличението на размера на иска попада ли сред действията, изчерпателно изброени в чл.372 ал.2 ГПК, които следва да се извършат в ограничения преклузивен срок или се прилага общата разпоредба на чл.214 ГПК.
С определение № 112 от 19.2.2014 г по ч.т.д. № 3791/13 г на ВКС, ТК, Второ Търговско отделение и определение № 715 от 10.12.2015 г по т.дело № 3160/16 г на ВКС, ТК, Второ отделение по поставения правен въпрос за възможността да се допусне увеличение само на размера на иска в производство по търговски спорове след изтичане на срока за подаване на допълнителна ИМ е даден следния отговор : Самият законодател прави разлика между искане за изменение на основанието или петитума на иска/ предложение 1 на чл.214 ал.1 ГПК/ от това за увеличаване само на размера или за преминаване от установителен иск към осъдителен и обратно. Във втория случай в уредбата при общия исков процес-чл.214 ал.1, предл.2 ГПК се предвижда, че това е възможно да стане до даване ход на устните състезания в първата инстанция, при положение,че за първата хипотеза се урежда преклузия до първото заседание за разглеждане на делото. Този „толеранс” на законодателя към ищеца относно крайния срок да се предприеме искане за изменение само на размера на предявения иск във втората хипотеза се основава на първо място на това, че в тази ситуация по никакъв начин не се влошава правото на защита на ответника, тъй като не се навежда ново основание, нито се претендира друг способ за защита, както и поради принципната възможност след изслушване и приемане на ЗСчЕ да се даде възможност на ищеца да измени размера на иска си в съответствие с приетото експертно заключение.Следователно: преклузията в чл.372 ал.2 ГПК не се отнася за искане за изменение само на размера на иска. Подобно становище е застъпено и в определение №112/19.02.2014 г. по чтд №3791/13 на Второ т.о. на ВКС , но по отношение на предприето искане за преминаване от установителен иск към осъдителен в производство по търговски спор, което принципно е подчинено на същия правен ред-аргумент от чл.214 ал.2, предложение второ ГПК.
Даденото от въззивния съд разрешение на така поставения въпрос е в противоречие с посочената задължителна за съдилищата съдебна практика по чл.274 ал.3 ГПК.Следователно е налице основание по чл.280 ал.1, ГПК за допускането му до касация в тази част.
По отношение на въззивното решение в частта, с която искът за присъждане на наказателни лихви в размер на 19 759, 22 евро, /представляващи разлика между начислената наказателна лихва върху главницата от 946 797 евро и наказателната лихва, начислена върху действително дължимата според ищеца главница от 522 120 евро./ е отхвърлен като неоснователен в изложението по чл.284 ал.3 ГПК е формулиран следният процесуалноправен въпрос.„Препращайки към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК, въззивният съд изпълнил ли е задължението си да мотивира своето решение на основание чл.236 ал.2 ГПК, без да обсъди нито едно от оплакванията във въззивната жалба.“ .
Така формулираният въпрос е обусловил крайния изход на спора и е от значение за същия.Той е разрешен в противоречие с уеднаквената задължителна съдебна практика на ВКС, постановена по приложението на чл.272 ГПК и обективирана в следните решения : № 212 от 1.2.12 г по т.дело № 1106/2010 г на ВКС, ТК, Второ Т.О, решение № 186 от 2.7.15 г по гр.дело №4465/14 на ВКС, ГК, Четвърто ГО, решение № 63 от 17.7.2015 г по т.дело № 674/14 г на ТК, Второ ТО, решение № 95 от 17.6.13 г по гр.дело № 1387/12 г на ГК, Трето Т.О, решение № 23 от 4.8.2014 по т.д № 1938/13 г на ТК, Първо ТО, с които е прието, че дори в хипотезата на чл.272 ГПК, макар и да препраща към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд изготвя свои собствени мотиви относно наведените във въззивната жалба доводи, и преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи.В случая САС формално е препратил към мотивите на Софийски градски съд, а мотивите му не съдържат отговор на нито едно от конкретните оплаквания, направени във въззивната жалба.
Налице е касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК поради което и в тази част въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА изцяло касационно обжалване на решение № 158/21.1.2016 г, постановено по т.дело № 4482/2014 г на Софийски апелативен съд, 5 състав, Търговско отделение.
ЗАДЪЛЖАВА касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационното жалба по същество в размер на 17 845, 90 лв.
След изтичане на срока делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание или за прекратяване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1.
2.