Р Е Ш Е Н И Е
№ 363
София,21.10.2015г.
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно съдебно заседание на тринадесети октомври, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря Ю.Г.
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело №3154/2015г.по описа на Върховния касационен съд
Производството е по чл.290 ГПК.
Делото е образувано по повод подадена касационна жалба срещу решение от 11.02.2015г. по гр.д.№609/2014г. на АС Варна, с което са отхвърлени искове с правно основание чл.2, ал.2 и ал.1 ЗОДОВ.
Допуснато е касационно обжалване с оглед преценка за валидността и допустимостта на въззивното решение поради неяснотата на мотивите.
Жалбоподателят – С. Д. С., чрез процесуалния си представител поддържа, че въззивното решение е недопустимо.
Ответникът РС-Стара Загора, не взема становище по жалбата.
Ответникът П. на РБ , чрез процесуалния си представител поддържа, че решението е частично недопустимо.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените от С. Д. С. искове срещу П. на РБ и РС Стара Загора, по чл.2, ал.2 и ал.1 ЗОДОВ за солидарно осъждане на ответниците да заплатят обезщетение за неимуществени вреди в размер на 35000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането.
Съдът е приел, че на 23.06.2013 г., ищецът бил задържан с полицейска заповед на основание чл.63 ЗМВР, като в дома му в [населено място] било извършено претърсване и били иззети три мобилни апарата, които впоследствие, в хода на досъдебното производство, му били върнати, а на следващия ден – 24.06.2013 г., в РПУ –Стара Загора Д. му било повдигнато обвинение по ДП № 429/2013г. по описа на РПУ Стара Загора /преписка № 2287/2013г. по описа на РП-Стара Загора/, за извършено престъпление по чл.196, ал.1, т.2 вр. с чл.195, ал.1, т.3 и 4 вр. с чл.194 ал.1, вр. с чл.29,ал.1, б”а” НК. Установено е, че на основание чл.64, ал.2 НПК ищецът бил задържан за 72 часа и впоследствие, с определение № 418/27.VІ.2013 г. на Районен съд-Стара Загора, спрямо него била взета постоянна мярка за неотклонение ”Задържане под стража” . Установено е също така, че на 19.08.2013г. между Районна прокуратура-Стара Загора и ищеца в качеството му на обвиняем в досъдебното производство, било сключено споразумение, одобрено с определение от същата дата на Районен съд – Стара Загора по НОХД 1702/2013г. Прието е, че според сключеното споразумение Д. бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение и му било наложено наказание ефективно „лишаване от свобода” за срок от 7-месеца, което било изтърпяно в Затвора – Л. от 24.06.2013г,. с постъпване в затвора на 06.08.2013 г., до 24.01.2014г., когато бил освободен, като при изпълнението бил зачетен предварителния арест на ищеца в Стара Загора.
Установено е, че през м.декември 2013 година, ищецът е подал молба до Окръжна прокуратура-Л. за условно предсрочно освобождаване, но получил отказ с мотиви, че „видно от данните по досието не е дал доказателства за своето поправяне”, при което е итърпял цялото си наказание до 24.01.2014г., когато бил освободен.
Прието е, че с решение № 17 от 27.І.2014г. по к.н.д. № 2187/2013г, ВКС е отменил определението на Районен съд-Стара Загора, постановено по нохд №1702/2013г. и е върнал делото за ново разглеждане, а ищецът бил освободен и се прибрал в дома си. Установено е, че няколко дни след това ищецът отново бил призован в Районен съд – Стара Загора и възобновеното съдебно наказателно производство, по което било образувано нохд № 149/2014г. на Районен съд-Стара Загора, също приключило със сключено между ищеца и П. споразумение, одобрено от РС-Стара Загора. Съдът е изложил съображения за това, че разликата между двете постигнати и одобрени споразумения, съответно по нохд №1702/2013г. и нохд № 149/2014г., и двете по описа на Районен съд-Стара Загора, е само в квалификацията на престъпленията, за които ищецът е признат за виновен и осъден, като тя е променена от престъпление, извършено при условията на „опасен рецидив” в престъпление, извършено при условията на „повторност”, поради което поради вече изтърпяно наказание за същото престъпление, ищецът след постигането на второто споразумение не е задържан и не е привеждан в затвора.
При тази фактическа обстановка съдът е от една страна е приел, че е сезиран с искове е по чл.2, ал.2, вр. ал.1, предложение 3-то ЗОДОВ във връзка с чл.5, пар.1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, за претърпени неимуществени вреди във всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение, както и по чл.2, ал.1, т.3 и т.4 ЗОДОВ. Въззивният съд от друга страна е изложил съображения за това, че разпоредбите на чл. 2, ал.2 и ал.1, предложение 3-то ЗОДОВ, във връзка с чл.5, пар.1 от Конвенцията включват няколко хипотези, пораждащи право на обезщетение за вреди на граждани, а от друга посочва, че хипотезите на нормите на чл.2, ал.1, т.3 и 4 ЗОДОВ не се твърядт и не са доказани по делото, тъй като въззивникът не е оправдан за повдигнатоото му обвинение, нито пък образуваното наказателно производство е прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Прието е също така, че не се доказва иэникаква хипотеза, при която Д. да е бил незаконно лишен от свобода по чл.5, ал.1, б.”а” ЕКЗПЧОС.
Допуснато е касационно обжалване с оглед преценка за валидността и допустимостта на въззивното решение, тъй като мотивите на същото са противоречиви, неясни и не съдържат нито правна квалификация на предмета на спора, нито е индивидуализирано претендираното право, като се посочи неговото съдържание.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че постановеното от въззивният съд решение е нищожно. В практиката си, изразена и в решение от 04.04.2012г. по гр.д.№777/2011г. , І г.о. , ВКС приема, че нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е дефиниран в закона, но в съдебната практика се приема, че е налице, когато решението е постановено извън правораздавателната власт на съда, в незаконен състав , при неспазване на писмената форма или неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде разкрита по пътя на тълкуването и др. Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не е годно да породи правни последици. В случая съдът не е посочил ясно и разбираемо нито с какви искове приема, че е сезиран, нито кои са органите, които следва да носят отговорност по различните искове по чл.2 ЗОДОВ. Тъй като волята на съда не може да бъде изведена чрез тълкуване поради абсолютна неразбираемост, то решението е нищожно. Тази нищожност трябва да бъде прогласена, а делото да се върне на въззивния съд за постановяване на ново, валидно решение.
При новото разглеждане на делото съдът следва да остави без движение исковата молба, ако счита че същата е неясна /обстоятелства, сочещи за предявени иск по чл.2, ал.2 ЗОДОВ въобще не са посочвани от ищеца/, както и следва да съобрази даденото разрешение в ТР№5/20013г. ОСГК на ВКС относно възможността съд да носи отговорност по исковете с правно основание чл.2 ЗОДОВ. След като уточни с какви искове е сезиран съдът ще следва да изложи точни и ясни мотиви по основателността на всеки един от тях , като ги разгледа на предявеното от ищеца основание.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
прогласява ЗА НИЩОЖНО решение от 11.02.2015г. по гр.д.№609/2014г. на АС Варна.
връща делото на АС Варна за постановяване на валидно решение по предявените искове.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: