5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 516
София, 11.05.2017г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети май две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 5227/2016г.по описа на ВКС
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 14.09.2016г. по гр.д.№20103/2014г., с което ГС София, е уважил иск предявен на основание чл.422 ГПК.
Жалбоподателят –Е. П. Г., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Ответникът В. Д. В. не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното:
Касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е признал за установено, по иска предявен на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че Е. П. дължи да предаде на В. В. владението на недвижим имот, съставляващ апартамент № 33, находящ се в [населено място], ведно с прилежащото избено помещение № 18, по силата на сключена между страните Спогодба от 29.03.2011г. с нотариално удостоверяване на подписите № 3305 от 29.03.2011г. на нотариус М.И., рег.№ 260 при НК, за което задължение е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 3 ГПК по ч.гр.д.№ 61674/2012г. по описа на РС София
По делото е установено, че В. В. и Е. П. са сключили Спогодба от 29.03.2011г. с нотариално удостоверяване на подписите № 3305 от 29.03.2011г. на нотариус М. И., рег.№ 260 при НК, страни по която са и трети за спора лица – С. Б., Р. и Л. Р.. Съгласно спогодбата Е. П. и посочените трети лица са се задължили солидарно да предадат на ищеца владението върху недвижим имот, съставляващ апартамент № 33, находящ се в [населено място], ведно с прилежащото избено помещение № 18, в срок до 1.04.2011г., както и са декларирали, че нямат претенции по отношение правото на собственост върху имота и за в бъдеще няма да оспорват легитимацията на ищеца като негов собственик, нито да му пречат при осъществяване на фактическата власт върху същия. Е. П. и С. Б. са поели и задължението да оттеглят претенциите си по висящи съдебни производства за получаване владението на имота. В. В., от своя страна, се е задължил да заплати на последните сумата от 5000 лв. Прието е, че видно от описаните в спогодбата отношения между страните, същата е сключена за доброволно уреждане на съществуващ между тях спор относно правото на собственост и владението на имота.
При тези факти съдът е приел, че процесното споразумение между страните, с оглед естеството на постигнатите уговорки, има характеристиките на договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД. Тълкувайки волята на страните съгласно чл. 20 ЗЗД, съдът е приел, че страните са сключили процесното съглашение с цел да уредят окончателно възникнал помежду им спор във връзка с правото на собственост и владението на конкретен недвижим имот, като са се задължили да считат, че спорното вещно право принадлежи на В. В., поради което и той има притезание за получаване фактическата власт на имота съобразно следващото от собствеността правомощие да го владее. Прието е също така, че страните са придали на спогодбата и регулативен ефект, с оглед поетото от В. В. задължение да заплати на Е. П. сумата от 5000 лв., което се доказва да е изпълнил, съобразно обективираното в спогодбата признание на страните за извършено плащане- т.5. Съдът е изложил съображения за това, че постигнатата уговорка В. В. да реализира правата си необезпокоявано от страна на ответницата срещу определена парична престация е съгласуван по волята на страните начин да прекратят съществуващия спор помежду си, което е и типичната цел на спогодбата.
При така приетото за установено съдът е счел, че основанието на сделката е типичната цел, която обуславя и оправдава сключването й, а такава в конкретния случай е налице. Прието е, че с разпоредбата на чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД е въведена оборима презумпция по отношение на основанието, каквото се предполага да е налице до доказване на противното и в процесния случай в тежест на Е. П. е провеждането на обратно доказване за оборване на презумирания факт, каквото обаче тя не е осъществила по делото. При така изложените съображения въззивният съд е приел, че процесната спогодба не е нищожна на соченото от ответницата основание по чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че недоказано остава и възражението на ответницата за унищожаемост на спогодбата като сключена поради крайна нужда и при явно неизгодни условия. Прието е, че Е. Г. не е доказала да е била мотивирана от тежко имуществено състояние за слючване на спогодбата, поради което същата не е унищожаема на основание чл.33, ал.1 ЗЗД.
Прието е, че въведено едва пред въззивния съд възражение за порок в нотариалното удостоверяване се явява преклудирано, поради което съдът не дължи обсъждането му. Изложени са съображения за това, че с разпоредбата на чл. 131 ГПК, вр. чл. 133 ГПК е установен преклузивен срок за упражняване от ответника на процесуалните му права по въвеждане на възражения срещу заявените с исковата молба претенции на ищеца – срока за депозиране на отговор по иска.
Съдът е приел, че Е. Г. не е оспорила спогодбата и с възражение за нищожност поради липса на съгласие в отговора на исковата молба, с оглед на което релевираното от нея възражение в този смисъл за първи път в проведеното съдебно заседание е било преклудирано и не е могло да внесе в предмета на сезиращия съда спор и въпроса за недействителността на договора на това основание.
Въззивният съд е приел за установено наличието на валидно сключена между страните спогодба, по силата на която в полза на ищеца е възникнало право да получи от ответницата владението на процесния недвижим имот, като предвид уговорения срок за изпълнение на поетото от ответницата задължение притезанието на ищеца е и изискуемо. Съдът е посочил, че правопораждащият спорното притезание фактически състав се явява доказан във всичките си елементи, поради което предявеният иск е основателен и го е уважил.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора: за задължението на съда да изложи мотиви в който да се произнесе по всички възражения за недействителност на сключена между страните спогодба, предмет на спора. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Представя решение от 17.10.2012г. по гр.д.№850/2011г., ІІ г.о. и решение от 30.12.2013г. по гр.д.№34/2013г., ІІ т.о. за задължението на съда да изложи мотиви относно всички възражения на страните.
Върховният касационен съд състав на ІV г.о. на ВКС намира, че по поставени за разглеждане въпрос следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като съдът е дал разрешение на същия в противоречи с практиката на ВКС.
Жалбоподателката Е. П. Г. не дължи внасяне на държавна такса , тъй като е освободена на основание чл.83 , ал.2 ГПК.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
ДОПУСКА касационно обжалване на 14.09.2016г. по гр.д.№20103/2014г. на ГС София.
Делото да се докладва на Председателя на ІV г.о. на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: