Р е ш е н и е
№ 306
гр.София, 14.10.2015г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети септември, две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N60 описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Обжалвано е решение от 07.07.2014г. по гр.д.№ 12293 / 2013г., с което ГС София е уважил искове с првно основание чл.55 ЗЗД, чл.86 ЗЗД, чл.92 ЗЗД и е отхвърлен иск с правно основание чл.79 ЗЗД.
С определение от 18.03.2015г. е допуснато касационно обжалване по въпросите за невъзможността да се допусне разваляне на договор, когато е налице незначително неизпълнение с оглед интереса на кредитора, за възможността да се развали договор, кагото е налице приемане на извършената по него работа, за значението на полезността на работата с оглед разпоредбата на чл.267, ал.1, т.2 ЗЗД при договор за изработка и за задължението на възложителя да заплати приетата работа, на които съдът е дал отговор в противоречие с практиката на ВКС
Жалбоподателят – [фирма], чрез процесуалния си представител, поддържа, че решението е неправилно имоли същото да бъде отменено като бъде отхвърлен първоначалния иск и бъде уважен насрещния.
Ответниците Р. Б. Х. и Й. Г. Х., чрез процесуалния си представител и в писмено становище поддържат, че решението правилно и молят да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е осъдил [фирма] да заплати на Р. и Й. Х. сумата от 6000 евро, равняващи се на 11 734, 98 лв. на основание чл. 55, ал.1, предл.3, вр. чл. 88, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от 15.06.2011г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 86 ЗЗД да заплати сумата от 1304,51 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 24.05.2010 г. до 14.06.2011 г., на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 14 от договора за проектиране от 15.01.2008г. сума в размер на 1847,30 евро, представляваща неустойка за забава, както и разноски по делото в размер на 2 390,08 лв. Със същото решение съдът е отхвърлил предявения от [фирма] насрещен иск срещу Р. и Й. Х. с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 266 ЗЗД, вр. чл.3 т.3 от договора за проектиране от 15.01.2008 г. за заплащане на сумата от 4 000 евро.
По делото е установено от събраните писмени доказателства, че на 15.01.2008 г. между страните – Х., като възложители и дружеството в качеството на изпълнител е сключен договор за изработка с предмет – проектиране на обект „жилищна сграда и подземен гараж“, находящ се в УПИ , кв. , [населено място]. Установено е, че страните са се споразумели крайният срок за изпълнение на договора да е от 15 –30.05.2008 г. срещу възнаграждение в общ размер на 14 873 евро, платими, както следва: 2 000 евро след внасяне на идейния проект в ДАГ; 4 000 евро след одобряване на идейния проект; 4 000 евро при внасяне на техническа проектна документация в пълен вид в ДАГ; останалата сума – след одобряване на проекта от компетентни органи и предаването на пълната проектна документация на възложителя.
Прието е, че от представените по делото разписка от 17.01.2008 г. за сумата от 2 000 евро и платежен касов ордер от 09.11.2009 г. за сумата от 4000 евро, че възложителите са заплатили на изпълнителя сумата от 6 000 евро.
От съдебно-техническата експертиза, приета във въззивното производство, е установено, че дружеството е внесло идеен проект, който е върнат с писма № АП- 94- Р-5/ 26.02.2008 г.- 14.10.2008г. и № АП- 94- Р-5/07.08.2008г. за отстраняване на несъответствия, като е посочено, че в инвестиционният проект кота-корниз не съответства на определената със зоната по Общия устройствен план, градоустройствената виза следва да бъде актуализирана с нанесени параметри на застрояване, отразяващи определените устойствени зони, съгласно ЗУЗСО, в сила от 28.01.2007г., които неточности са коригирани от проектантите в следващата фаза на проектирането – техническият проект, който не съдържа всички необходими части, изискуеми от Наредба № 4 от 2001г. за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти е върнат от ДАГ с писмо № АП 94-Р-2/ 23.02.2010 – 08.03.2010г. за допълване и уточняване: да се представи актуална скица на имота, изготвена от районната администрация; да се приложи четлива цветна скица за проектиране, придружена с одобрен Работен Устройствен План (КЗСП), фасадите да бъдат привързани към одобрения РУП като се представят ясно котите корниз и кота било с абсолютни стойности; в ситуацията и в трасировъчния план да се укажат всички отстояния.
Установено е от заключението на вещото лице, че след представяне на актуална скица, четлива цветна виза и данни, че съседната сграда е законна и заварена, не би имало законни пречки за одобряване на проекта и издаване на разрешение за строеж, но при изслушване на заключение в съдебно заседание на 09.06.2014 г. вещото лице е заявило, че не е изготвен пълен технически проект от страна на ответниците и не съществува одобрен цялостен проект.
Съдът е кредитирал изслушаната и неоспорена от страните СТЕ, поради което и решаващият въззивен съдебен състав е приел, че са налице предпоставките на чл. 87, ал.1 ЗЗД за едностранно разваляне на неизпълнената част от договора. Прието е, че предвид изложеното за ищците е възникнало правото по чл. 262, ал.2 ЗЗД- в качеството си на възложител на работата да получат обратно сумата, която са платили по договорената, но неизпълнена работа, независимо че на 20.02.2010г. са подписали предавателно-приемателен протокол, при което искът е основателен за претендираната сума от 6 000 евро, ведно със законната лихва от 15.06.2011г. до окончателното изплащане на сумата.
По отношение на насрещният иск на дружеството съдът е приел, че същият е неоснователен. Счел е, че съгласно чл.2, т.3 от договора за изработка сумата от 4 000 евро е дължима при внасяне на техническата проектна документация в ДАГ в пълен вид, а внесената такава не е била пълна видно от приложеното по делото писмо на ДАГ от 23.02.2010г. Съдът, изследвайки действителната воля на страните, изразена в договора съгласно правилата на чл. 20 от ЗЗД, е приел че постигнатото съгласие не е детерминирало плащането на съответната част от възнаграждението с факта на внасяне на документацията в ДАГ, а е обусловило възникването на вземането с внасянето й в пълен вид, така че да бъде годна за одобряване от административния орган. Посочено е, че след като договорът за изработка е развален, изпълнителят няма право да търси реално изпълнение на задължението за плащане на възнаграждение, като съдът се е позовал на практика, според която когато част от поръчаната работа е била изпълнена, изработващият има право на частично възнаграждение, само ако поръчващият е приел част от изработеното и при условие – то да му бъде полезно , а в случая не е налице нито едно от посочените условия.
Допуснато е касационно обжалване на въззивно решение по въпросите за невъзможността да се допусне разваляне на договор, когато е налице незначително неизпълнение с оглед интереса на кредитора, за възможността да се развали договор, кагото е налице приемане на извършената по него работа, за значението на полезността на работата с оглед разпоредбата на чл.267, ал.1, т.2 ЗЗД при договор за изработка и за задължението на възложителя да заплати приетата работа, на които съдът е дал отговор в противоречие с практиката на ВКС в частта му, с която са уважени искове с правно основание чл.55 ЗЗД, чл.86ЗЗД и е отхвърлен насрещен иск с правно основание чл.79, вр.чл.266 ЗЗД . Настоящият състав намира, че въззивното решение в частта му, която е допусната до касационно обжалване- по исковете с правно основание чл.55 и чл.79, вр.чл.266 ЗЗД е постановено в противоречие с практиката на ВКС. В същата , изразена и в представените от жалбоподателя решение на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, се приема, че прилагането на на чл. 87, ал. 4 ЗЗД налага преценката за съотношението между изпълнената и неизпълнената част от задължението, като се има предвид вида на договора и характера на задължението и поради това не се допуска разваляне, респективно прекратяване на договора, ако неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на кредитора, изтъква се значението на изричното приемане на изработената част , причината, довела до незавършване на изработката и ползата за възложителя от вече реализираното.Съобразява се дали съответната част от поръчката може са бъде полезна на поръчващия , както и това дали съответната част е била приета от последния, който факт подлежи на доказване, ако е спорен. Приема се, че право на частично възнаграждение изпълнителят ще има дори когато в последствие договорът е развален поради негово неизпълнение , щом възложителят е приел една част от изработеното и тази част отговаря на условието да му бъде полезна, като липсата на възражения при фактическото приемане се приравнява на одобрение – признание, че изработеното съответства на договора – чл.264, ал.3 ЗЗД. В същата хипотеза и полезността на работата за възложителя по чл.267, ал.1, изр.2 ЗЗД, е основание за ангажиране на отговорността му за заплащане на обезщетение/ решение от 26.07.2010г. по гр.д.№420/2009г. , ІV г.о./.Приема се също така, че недостатъците на престирания резултат– предмет на изработката не погасяват задължението за заплащане на уговореното възнаграждение, а пораждат права на възложителя, които следва да бъдат упражнени по реда на чл. 265 ЗЗД и ако бъдат упражнени, могат да доведат или до намаляване размера на възнаграждението или до отлагане изискуемостта на задължението за възнаграждение, а разваляне на договора е допустимо, ако недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение.
В конкретния случай въззивният съд е уважил искът по чл.55 ЗЗД като е направил своите изводи в противоречие с посочената съдебна практика. Ето защо въззивното решение следва да бъде отменено в тази му част и настоящата инстанция следва да постанови решение по съществото на спора.
По иска на Р. и Й. Х..
Правилно е прието по делото, че между страните е бил сключен договор за изработка от 15.01.2008г. Установено е, че в изпълнение на договора жалбоподателят [фирма]- ищец по насрещния иск, е изтготвил идеен прокт, който на 20.02.2010г. ищците- Р. и Й. Х.-ответници по касационната жалба, са приели, за което подписали предавателно-приемателен протокол. Съобразно договореното между страните към този момент са били направени плащания от 2 000 евро след внасяне на идейния проект в ДАГ и 4 000 при внасяне на техническа проектна документация в пълен вид в ДАГ. В случая възложителят е приел една част от изработеното и тази част отговаря на условието да му бъде полезна, като липсата на възражения при фактическото приемане се приравнява на одобрение – признание, че изработеното съответства на договора – чл.264, ал.3 ЗЗД. Ето защо сумите, платени от възложителите на дружеството, не са дадени на отпаднато основание, както неправилно е приел въззивният съд в обжалваното решение. Същите са заплатени на основание договор – за част от изработеното, която е приета от възложителя и е полезна за него. По тези съображения настоящият състав намира, че предявеният от Р. и Й. Х. иск с правно основание чл.55 ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
С оглед неоснователността на главния иск следва да се отхвърли като неоснователен и акцесорния такав – за присъждане на лихви за забава, с правно основание чл.86 ЗЗД.
По насрещния иск на [фирма].
Въззивният съд правилно е приел в обжалваното решение, че за да се прецени основателността на предявения от дружеството насрещен иск следва да се тълкува действителната воля на страните, изразена в договора, съобразно правилата на чл.20 ЗЗД. В случая страните в чл.2., т.2 и 3 от договора за проектиране са уговорили заплащане на суми от по 4000 евро, като едната сума селдва да бъде платена при внасянето на техническата документация в ДАГ, а другата след неговото одобряване. Сумата от 4000евро , дължима се при внасяне на проекта в ДАГ вече е заплатена от възложителите , а що се касае до другата сума от 4000 евро/чл.2,т.2 от договора/, то дължимостта на същата не е настъпила, тъй като проектът все още не е одобрен. Ето защо крайния извод на въззивният съд за неоснователност на насрещния иск е правилен, макар и по съображенията изложени по-горе.
Разноски на страните с оглед разпоредбата на чл.78, ал.1 и 3 ГПК не следва да се присъждат.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
О Т М Е Н Я решение от 07.07.2014г. по гр.д.№ 12293 / 2013г. на ГС София в частта му, с която са уважени искове с правно основание чл.55 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
О т х в ъ р л я предявения от Р. Б. Х. и Й. Г. Х. иск срещу [фирма] за сумата от 6000 евро, равняващи се на 11 734, 98 лв., на основание чл.55, ал.1, предл.3, вр. чл. 88, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от 15.06.2011г. до окончателното изплащане на сумата и за сумата от 1304,51 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 24.05.2010 г. до 14.06.2011 г.
ОСТАВЯ В СИЛА същото решение в частта му, с която е отхвърлен насрещния иск на [фирма] Р. Б. Х. и Й. Г. Х. за сумата 4 000 евро, по иск с правно основание чл.79 ЗЗД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: