О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 278
гр.София, 17.03.2016г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети март, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N986 описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 09.11.2015г. по гр.д.№ 392 / 2015г., с което АС Варна е уважил иск с правно основание чл.59 ЗЗД.
Жалбоподателят – [фирма], чрез процесуалния си представител, поддържат, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът , чрез процесуалния си представител в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд следва да се допусне.
С обжалваното решение, въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е осъдил /фирма/, да заплати на Държавата, представлявана от /фирма/ сумата от 336 085.26 /триста тридесет и шест хиляди осемдесет и пет лева и двадесет и шест ст./ лева, представляваща частичен иск от иск в общ размер от 373 428.26 лв., представляваща обезщетение за ползването без основание на собствения на Държавата недвижим имот, представляващ публична държавна собственост – морски плаж /фирма/, в периода от 27.05.2008г. до 08.09.2008г., , на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 23.05.2013г., до окончателното й плащане.
Съдът е посочил, че с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се цели да се възстанови неоснователното разместване на блага от патримониума на един правен субект в този на друг, без да има правно основание, което да оправдава това разместване, поради което този, който се е обагатил от това разместване дължи връщане на онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Прието е, че в рамките на производството по делото е установено, че плаж /фирма/ е изключителна и публична държавна собственост, чието поддържане и управление е възложено на /фирма/ и нормативно регламентирано чрез ЗУЧК. Изложени са съображения, че съобразно тази нарочна нормативна регламентация, действала към процесния период, морските плажове с прилежащата им акватория могат да се поддържат и управляват чрез предоставяне на концесия при условията и по реда на Закона за концесиите за срок до 10 години. Посочено е, че съгласно ал. 3 на чл. 7, плажовете, които не са предоставени на концесия, се предоставят за управление на съответните общини с решение на МС, а общините в тези случаи осъществяват задължителните дейности на предоставените им за управление морски плажове. Прието е, че тази редакция на закона е действаща до изменението и допълнението на ЗУЧК, Обн., ДВ, бр. 67 от 29.07.2008г. , а в ал. 5 на чл. 7 в новата редакция на закона е предвидено, че морските плажове, които не са предоставени на концесия, се управляват от МРРБ чрез отдаването им под наем по реда на ППЗДС за срок до 5 години срещу задължение на наемателя да заплаща наемна цена и да извършва задължителните дейности като съгласно изменението на чл. 8, ал. 2 с посочения ДВ от 29.07.2008г., е допълнено, че минималният размер не само на концесионното плащане, но и на наемната цена, за морски плажове се определя по методика, приета от Министерския съвет по предложение на МРРБ. Посочено е също така, че с ПМС № 39/27.02.2008г. е приета Методика за определяне размера на концесионното плащане при предоставяне на концесия за услуга за морските плажове – обекти на концесия, а с ПМС № 67/24.03.2009г. е приета пък Методиката за определяне на минималната цена при отдаване под наем на морските плажове по реда на чл. 8, ал. 2 от ЗУЧК.
Установено е по делото, че за целия процесен период ответното дружество е ползувало плажа, без да има правно основание за това, като е предприело и осъществило всички задължителни дейности по см. на § 1, т. 1 от ДР на ЗУЧК – по осигуряване на водното спасяване, по обезопасяване на прилежащата акватория, здравното и медицинско обслужване и санитарно-хигиенното поддържане на морския плаж. Съдът е приел, че имайки предвид, че Държавата чрез /министерство/ е могла да управлява морския плаж или чрез отдаването му на концесия или чрез предоставянето му на Общината за управление, но последното не е извършено, то обезщетението което се дължи от ползвалия го без правно основание, следва да е съизмеримо с евентуално концесионно възнаграждение /същото остава единствения измерител за остойностяване на спестените разходи/.
При тези данни съдът е счел, че дължимото концесионното възнаграждение за периода от 27.05.2008г. до 08.09.2008г., изчислено съобразно Методиката към прекратения между страните на 01.05.08г. концесионен договор за плаж /фирма/, би било в размер на 381 259.04лв. /от изслушаното на 23.01.15г. допълнително заключение по СИЕ/, като същото е по-ниско и от размера на евентуално дължим наем съобразно данните по цитирания Договор за наем от 30.05.2009г., което според вещото лице за процесния период и съобразно корекция със средногодишната инфлация за 2008-2009г. би било 514 128лв. Съдът е приел, че предявеният иск за заплащане на сумата от 336 085,26лв, представляваща частта над сумата от 37 343лв., присъдена по частичния искв предходно производство, до общо дължимия размер от 373 428,26лв. като обезщетение за ползването без правно основание на собствения на Държавата плаж за посочения период, е основателен.
Като е уважил предявеният иск въззивният съд не се е произнесъл по направеното още с отговора на исковата молба възражение за прехващане за сумата 123 208,27 лева- направени разходи за поддържане на плажа , воднж-спосштилно диънжст, осигуряване на медицинско обслужване,горива, застраховки, материали и комунални разходи за периода от 01.05.2008г. до 31.12.2008г.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: може ли при иск по чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползуване на чужд имот без основание съдът да приеме за осъщедствен в обективната действителност факта, че ответникът е държал имота, ако този факт не е доказан при пълно и главно доказване, има ли задължение съдът при всеки конкретен случай да изясни и установи дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един и същи факт, каква е базата на която следва да се определи обогатяването на ответника чрез спестяване на разходи, ако се касае до ползуване на морски плаж и длъжен ли е въззивния съд да разгледа възражението за прихващане, което е направено в отговора на исковата молба, но не е било прието за съвместно разглеждане от първоинстанционния съд, който е отхвърлил иска на друго основание. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решение от 27.01.2012г. по гр.д.№1832/2010г., ІV г.о. на ВКС за разпределението на доказателствената тежест, решение от 02.12.2010г. по т.д.№1087/2009г. ІІ т.о. на ВКС, в което е прието, че в производството по иск с правно основание чл.59 ЗЗД в тежест на ищците е да докажат, че ответникът е ползувал фактически имота, решение от 15.08.2014г. по гр.д.№6203/2013г., ІV г.о. ва ВКС посочващо, че във всеки конкретен случай следва да се установи дали обедняването и обогатяването произтичат от един общ факт, решение от 26.05.2015г. по гр.д.№6186/2014г., ІІІ г.о. на ВКС в същия смисъл, решение от 30.09.2015г. по гр.д.№119/2015г., ІV г.о. на ВКС в същия смисъл, решение от 27.10.2009г. по гр.д.№268/2009г., І т.о. на ВКС, в което е прието, че обедняването на собственика на имота се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които следва да се определят съобразно действуващите пазарни цени, решение от 15.01.2009г. по гр.д.№323/2008г., І т.о. на ВКС , в което се приема, че непроизнасянето по редовно заявено и поддържано в хода на производството възражение за прихващане представлява съществуно нарушение на съдопроизводствените правила, решение от 29.03.2012г. по гр.д.№241/2011г., І г.о. на ВКС за задължението на въззивния съд да направи свои фактически и правни изводи по делото, решение от 26.11.2012г. по гр.д.№216/2012г., ІІІ г.о. на ВКС, посочващо, че влязлото в сила решение формира сила на присъдено нещо и по направено възражение за прихващане-чл.298, ал.4 ГПК, решение от 27.03.2013г. по гр.д.№503/2012г., І г.о. на ВКС , в което е прието, че действуващия ГПК не променя характер на въззивния съд като съд по същество, решение от 09.04.2014г. по гр.д.№4085/2013г., ІІІ г.о. на ВКС за задължението на въззивния съд да се произнесе по евентуално заявеното пред районния съд възражение за прихващане щом е уважил иска.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси : може ли при иск по чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползуване на чужд имот без основание съдът да приеме за осъщедствен в обективната действителност факта, че ответникът е държал имота, ако този факт не е доказан при пълно и главно доказване, има ли задължение съдът при всеки конкретен случай да изясни и установи дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един и същи факт, каква е базата на която следва да се определи обогатяването на ответника чрез спестяване на разходи, ако се касае до ползуване на морски плаж. На същите съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС, намирила израз и в постановено по реда на чл.290 ГПК решения, представени от самия жалбоподател. В същата се приема, че при условията на ограничения въззив, съдът се произнася за правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, както и служебно по валидността на решението изцяло и по допустимостта му в обжалваната част, а също и за спазването на императивни разпоредби на материалния закон. Посочва се, че въззивният съд и при действието на ГПК от 2007г. е съд по съществото на спора, което значи, че извършва самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал и по вътрешно убеждение и според разпореденото в закона прави своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. Приема се също така, че във всеки конкретен случай следва да се установи дали обедняването и обогатяването произтичаст от един общ факт, както и че обедняването на собственика на имота се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които следва да се определят съобразно действуващите пазарни цени. Въззивният съд в съответствие с така посочената практика е достигнал до извод за основателност на предявеня иск.
Настоящият състав намира обаче, че следва да се допусне касационно обжалване по въпроса длъжен ли е въззивния съд да разгледа възражението за прихващане, което е направено в отговора на исковата молба, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Този въпрос е от значение за изхода на спора и е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 09.11.2015г. по гр.д.№ 392 / 2015г. на АС Варна.
ДЕЛОТО ДА СЕ докладва на Председателя на ІV г.о. след внасяне на държавна такса от [фирма] в седмичен срок от съобщаването за това в размер на 6721,71 лева, като се представи доказателство за това в канцеларията на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: