1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 378
гр. София 07.08.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд – четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 07 август през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ:ЗОЯ АТАНАСОВА
ДИМИТЪР ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
ч. гр.дело № 1889 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.
С определение № 89/20.02.2018 г. по ч.гр.дело № 405/2018 г. на ВКС, IV г.о. е оставена без разглеждане частната касационна жалба на Ф. Л. Т., с адрес в Кралство Испания, чрез адв. И. Г., против определение № 26754 от 17 октомври 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 10874 по описа на Софийския градски съд за 2017 г.
Срещу постановеното определение в срок е подадена частна жалба вх. № 3155/26.03.2018 г. от Ф. Л. Т., чрез адв. И. Г.. По съображения, изложени в частната жалба моли да се отмени обжалваното определение като незаконосъобразно. Поддържа, че определението на състава на ВКС е неправилно, тъй като в случая следва да се прилагат разпоредбите на КМЧП относно определяне на международна компетентност и по-конкретно чл.28, според който международната компетентност се проверява служебно. Сочи, че определението за нейното наличие или липса подлежи на въззивно и касационно обжалване.
Според жалбоподателя Софийски градски съд неправилно е квалифицирал висящия спор, като такъв за подсъдност по реда на чл.121 ГПК. Поддържа, че в случая е налице спор за определяне на компетентност във връзка с Регламент 2201/2003 между съдилища на държави, обвързани от Регламента, а не препирня за подсъдност между български съдилища, че съдът не взема предвид факта, че спорът относно компетентността се определя не от националното законодателство, а на база международен регламент, ратифициран и в България и в Испания, както и на Договора за взаимна правна помощ по граждански дела между РБългария и Кралство Испания. Поддържа също, че състава на ВКС е оставил без разглеждане частна жалба против определение от 17.10.2017 г. по ч.гр.дело № 10874//2017 г. на СГС, без да се вземе предвид разпореждане на Първоинстанционния съд и следствие № 8 на К. В., с което се разпорежда да бъде уведомен българският съд за решението, произнесено от Провинциалния съд в М., че съдът в Испания е издал решение по този казус между същите страни и същия предмет на спор. Счита, че предявената искова молба представлява искане за преразглеждане по същество на наскоро постановеното испанско съдебно решение със същия предмет и попада под забраната на чл.26 от Регламент № 2201/2003.
Ответницата по частната жалба П. Г. С., в качеството на майка и законен представител на М. Д. К. Л. С., чрез адв. Р. А. в писмен отговор изразява становище за неоснователност на частната жалба.
Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя и съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. от ГПК приема следното:
Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.
С обжалваното определение от 20.02.2018 г. по ч.гр.дело № 405/2018 г. на ВКС, IV г.о. е оставена без разглеждане частната касационна жалба на Ф. Л. Трупита, с адрес в Кралство Испания, чрез адв. И. Г., против определение № 26754 от 17 октомври 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 10874 по описа на Софийския градски съд за 2017 г.
За да постанови този резултат съставът на ВКС е посочил, че според обжалваното въззивно определение предявеният от П. С. в качеството й на майка на малолетната М. Д. К. Л. С. срещу Ф. Л. Т. иск е с правно основание чл. 127, ал. 2, вр. чл. 59, ал. 9 СК за изменение на мерките относно местоживеенето на малолетното дете, относно установеното упражняване на родителските права, и за изменение на режима на лични отношения между малолетното дете и неговия баща, определени с влязло в сила решение на окръжния съд в [населено място], Испания, състав № 22, от 25 януари 2016 г. и е подсъден на българските съдилища съгласно правилото на чл. 8 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. С въззивното определение е отменено определението на първоинстанционния съд, с което е прекратено производството по делото поради международна неподведомственост на спора на българския съд. Според съдебния състав съобразено е, че считано от 2013 г. и към момента на сезирането на съда, обичайното местопребиваване на малолетното дете е на територията на Република България. Отречена е компетентността на испанския съд, тъй като според съда не е налице изключението по чл. 10 от Регламента – действително и според мотивите на окръжния съд в М., детето е било отведено неправомерно от майката, но същевременно е констатирано и че бащата не е предприел мерки за закрила по реда на регламента и Х. конвенция, което бездействие следва да се цени като съгласие от негова страна с новото обичайно местопребиваване на детето.
Съдебният състав е приел, че частната жалба е процесуално недопустима.
Взети са предвид разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 1 и т. 2 ГПК (в редакцията от ДВ бр. 86/2017 г.), според които, когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и определения, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие. Прието е, че в случая, с определението на въззивния съд е уважена частната жалба срещу първоинстанционното определение на районния съд в [населено място], с което е прекратено производството по делото, поради извод за международна неподведомственост на българския съд на предявения с исковата молба спор. Прието е също, че като последица от уважаването на въззивната частна жалба, първоинстанционното определение е отменено, а с това и постановения от него резултат, водещ до преграждането развитието на производството. Формиран е извод, че въззивното определение не попада в хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като с него не е оставена без уважение въззивната частна жалба, нито в хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, тъй като с въззивното определение не се дава разрешение по същество на други производства, нито се прегражда тяхното развитие. При тези съображения е прието, че частният жалбоподател не разполага с процесуално право на частна касационна жалба срещу определението на Софийския градски съд, поради което същата като процесуално недопустима следва да се остави без разглеждане.
Настоящият съдебен състав възприема изводите на съда в обжалваното определение.
С определение № 26754/17.10.2017 г. по ч.гр.дело № 10874/2017 г. на Софийски градски съд е отменено определение от 30.05.2017 г. по гр.дело № 52033/2016 г. на Софийски районен съд, с което е прекратено производството по делото по предявен иск за изменение на постановено решение от Окръжен съд на М., състав № 22 от 25.01.2016 г. по въззивна жалба № 538/2015 г. за родителски права и режим на лични отношения по отношение на детето М. Д. К. Л. С. и делото е върнато на Софийски районен съд за продължаване на процесуалните действия по него.
С въззивното определение е прието, че в случая предявеният иск с правно основание чл.127,ал.2,вр.чл.59,ал.9 СК от П. Г. С., в качеството на майка и законен представител на М. Д. К. Л. С. за изменение на мерките относно местоживеенето на малолетното дето, относно установеното упражняване на родителските права и за изменение на режима на лични отношения между детето и неговия баща, определени с влязло в сила решение на Окръжния съд [населено място], Испания от 25.01.2016 г. е подсъден на българските съдилища. Изводът е изведен с оглед правилото на чл.8 от Регламент/ЕО/2201/2003, според което съдилищата на държава-членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава членка, по времето, когато съдът е сезиран. С оглед на тези разпоредби е прието, че компетентен да се произнесе по иска е българският съд – Софийски районен съд по правилото за местна подсъдност, с оглед обичайното местопребиваване на малолетното дете на територията на [населено място].
Въззивният съд е приел, че разпоредбите на чл.127,ал.2,вр.чл.59,ал.9 СК, които са приложими в случая въз основа на правилото на чл.85,ал.1 от кодекса на международното частно право допускат при наличие на влязло в сила решение, с което са разрешени въпросите за родителските отговорности/упражняване на родителските права, местоживеене на детето, режима на лични отношения/, при промяна на обстоятелства да се иска промяна на този режим. Прието е също, че преценката за наличие на такива променени обстоятелства, съответно дали е налице или не основанието по чл.31,т.3 от Регламент/ЕО/2201/2003 г. е въпрос, който следва да разреши съответния компетентен съд. Въззивният съд е приел, че Испанският съд не е компетентен да се произнесе по иска, съгласно изключението на чл.10 от Регламент /ЕО/ 2201/2003, като е посочил, че в решението на Окръжен съд на М., състав № 22 от 25.01.2016 г. по въззивна жалба № 538/2015 г. се съдържа констатацията за неправомерно извеждане на детето от майката, както и, че съдържа и констатацията за липса на предприети от бащата мерки за закрила в този случай както по реда на Регламент /ЕО/ 2201/2003 , така и по реда на Х. конвенция. Според съда правната последица от непредприетите от бащата мерки за закрила следва да се ценят като съгласие от негова страна с новото обичайно местопребиваване на детето на територията на РБългария.
При тези съображения Софийски градски съд е отменил определението на Софийски районен съд от 30.05.2017 г. по гр.дело № 52033/2016 г., с което е прекратено производството по делото по предявения иск за изменение на постановеното решение от Окръжен съд на М. от 25.01.2016 г. по въззивна жалба № 538/2015 г. за родителски права и режим на лични отношения по отношение на детето М. Д. К. Л. С. и е върнал делото на Софийски районен съд за по-нататъшно продължаване на процесуалните действия по него.
В разпоредбите на чл.274,ал.3 ГПК законодателят изрично е разпоредил кои определения, при наличие на предпоставките на чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд. Това са две категории актове: 1. определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и 2. определения, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие.
В настоящият случай обжалваното въззивно определение на Софийски градски съд не попада в нито една от посочените хипотези. С обжалваното определение е отменено определение на първоинстанционен съд – районен съд [населено място], с което е прекратено производството по делото, поради международна неподведомственост на българския съд по предявения иск с правно основание чл.127,ал.2,вр.чл.59,ал.9 СК и е постановено връщане на делото на районния съд за продължаване на процесуалните действия по подадената искова молба. С това определение на въззивния съд не е оставена без уважение частна жалба срещу определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото, нито представлява определение с което се дава разрешение по същество на друго производство или се прегражда неговото развитие. Следователно определението на въззивния съд не подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС. Подадената касационна частна жалба срещу въззивното определение на СГС е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, какъвто е и извода в определението на състава на ВКС.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че обжалваното определение на състава на ВКС е правилно и следва да се потвърди.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че определението на Софийски градски съд подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС на основание чл.28 от КМЧП. Съгласно практиката на ВКС приложното поле на КМЧП е особено. То е уредено в чл.3,ал.1 КМЧП, според която разпоредбите на този кодекс не засягат уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена в международен договор, в друг международен акт в сила за РБългария или в друг закон. КМЧП не е международен акт в сила за РБългария и няма приоритет пред другите закони, поради което не изключва разпоредбите на по-късно приетия нов ГПК. Именно с оглед цитираните по-горе разпоредби на ГПК в сила от 01.03.2008 г. въззивното определение на Софийски градски съд от 17.10.2017 г. по ч.гр.дело № 10874/2017 г. не подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС, както е прието и от състава на ВКС в обжалваното определение. Неоснователни са и доводите на жалбоподателя за неправилност на обжалваното определение, тъй като са приложими разпоредбите на Договор за взаимна правна помощ по граждански дела между РБългария и Кралство Испания – чл.19 от този договор, според които решенията, произнесени от съдилищата на една от договарящите страни се признават и могат да се обявят за изпълняеми на територията на другата договоряща страна, ако отговарят на условията, посочени в т.1,2,34,5 и т.6. Преценката дали издаден от Испански съд съдебен акт следва да се признае на територията на РБългария е въпрос, който следва да разреши съдът, компетентен да се произнесе по подадената искова молба – в случая районен съд [населено място].
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Потвърждава определение № 89/20.02.2018 г. по ч.гр.дело № 405/2018 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, с което е оставена без разглеждане частната касационна жалба на Ф. Л. Т., с адрес в Кралство Испания, чрез адв. И. Г., против определение № 26754 от 17 октомври 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 10874 по описа на Софийския градски съд за 2017 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: