О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 167
С., 01.03. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ:К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
т.дело №60380/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Дирекция „Национален парк „Р.”, подадена чрез адв. Б., срещу решение №690 на Софийски апелативен съд, постановено на 08.04.2016г. по в.т.д.№ 1940/2015г. С това решение е потвърдено решение № 707 от 16.02.2015 г. по т.д. № 136/2014 г. на Благоевградския окръжен съд, в частта, в която, по иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. второ от ЗЗД, Дирекция „Национален парк „Р.” е осъдена да заплати на [фирма] сумата от 34 903.10 лв., представляваща стойността на договорена и заплатена, но недобита и неизвозена дървесина от 478.35 куб.м. по договор № 509/28.12. 2011 г., както и по иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД- сумата от 417.73 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за периода от 01.04.2014 г. до 13.05.2014 г. и направените по делото разноски в размер на 1983.92 лв., като на основание чл.78 от ГПК, Дирекция „Национален парк „Р.” е осъдена да заплати на [фирма] адвокатско възнаграждение по водене на делото пред въззивната инстанция, в размер на 1700 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне изцяло на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа наличие на основанието по чл.280 т.1 и т.3 ГПК с твърдението, че въззивният съд недопустимо се е произнесъл по иск с правно основание чл.55 ЗЗД при наличие на продължаваща /висяща/ договорна обвързаност на страните, тоест при наличието на договор, който не е нито развален, нито прекратен. В тази връзка поставя въпросите:” Налице ли е неоснователно обогатяване при висяща договорна обвързаност и форми на неговото изпълнение” и „ Следва ли да е налице съдебно прогласяване на прекратяването на действието му като предпоставка за допустимост и основателност на иск по чл.55 ЗЗД”. Обосновава наличието на основания за допускане на касационното обжалване и с поддържаните оплаквания за неправилност и необоснованост на решението. В тази връзка твърди, че въззивният съд е дал неправилна правна квалификация на предявения иск, не е анализирал цялостно, всестранно и в тяхната съвкупност събраните доказателства и като последица е обосновал погрешни и несъответни на доказателствата фактически и правни изводи. В този контекст поставя въпросите :”Задължен ли е сезираният съд да прилага реализираната от ищеца хипотеза преди да извърши анализ и квалификация на вида и висящността на породената облигация между страните, което да залегне при мотивирането на решението по съществото на спора” и „ Продължава ли действието на процесния договор и уговорките за парично разплащане при установените с него права и задължения на страните”. Във връзка с позоваването на чл.280 т.1 ГПК касаторът прилага решения на ВКС, съдържащи произнасяне по претенции по чл.55 ЗЗД / трите хипотези/ и по чл.59 ЗЗД. Във връзка с позоваването на чл.280 т.3 ГПК поддържа, че произнасянето на ВКС ще допринесе за създаването на осъвременена, нова и адекватна практика по спорове, основани на института на неоснователното обогатяване.
Ответната страна [фирма] в представен писмен отговор чрез адв. К. Г. взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
В. съд е приел в решението си, че между страните са съществували отношения по сключен на 28.12.2011г. ненаименован договор, който съдържа елементи на такъв за изработка (чл.258-чл.269 от ЗЗД), в частта относно поетото от дружеството задължение за извършване на поддържащи и възстановителни дейности в горските насаждения и на договор за покупко-продажба, в частта, в която е уговорено осъществяване на добив на дървесина, като по същество изпълнителят става неин собственик, със задължение да я заплати на възложителя и да я транспортира от територията, на която е добита; че преобладаващи в създадените с договора облигационни отношения са тези във връзка с добива и продажбата на дървесния материал, които са предмет на подробна договорна регулация; че за разлика от договора за изработка, който по дефиниция е възмезден, съгласно уговореното в случая възложителят не дължи на изпълнителя възнаграждение за изпълнението на поддържащите и възстановителни мероприятия, а обратно- последният дължи на възложителя цената на добитата в резултат на тези мероприятия дървесина; че от клаузите на т.2.1 и т.2.2 на договора следва, че заплащането на всяка отделна вноска (след първата) в размер на 10 % от общо уговореното възнаграждение е обвързано от добива на стойностно съответстващо на нейния размер количество дървесина, поради което е предвидено плащането да бъде извършено в тридневен срок преди издаване на разрешителното за транспортиране на дървесината, като обемът на вдигнатата дървесина не може да надвишава този на заплатената. Приел е също, че с оглед изложеното в договора е установен принципът за еквивалентност между размера на съответната вноска и стойността и обема на добитата от изпълнителя дървесина, за чието транспортиране дирекцията издава разрешение. Счел е за установено и това, че на 26.11.2012г. преди изтичане срока на действие на договора – 30.11.2012г., Дирекция „Национален парк „Р.” е издала фактура- известие за сумата от 36 464.56 лв., която [фирма] е заплатило на дирекцията на 5.12.2012г., т.е. след прекратяване действието на договора с изтичане на срока, за който е сключен- 30.11.2012 г., както и че дирекцията не е издала разрешително за транспортиране на такова количество дървесина, което стойностно да съответства на заплатената сума. На база заключението на съдебно-счетоводната експертиза съдът е приел за установено и това, че сборът от всички извършени от въззиваемото дружество плащания в погашение на задълженията по издадените от дирекцията фактури-известия, включително и извършеното на 5.12.12г. плащане, съответства на пълния размер на уговореното в клаузата на т.1 от договора възнаграждение от 95 580.70 лв. ; че макар и плащането на сумата от 36 464.56 лв. да е извършено след изтичане срока на договора, дирекцията го е приела и надлежно осчетоводила като изпълнение на задължение по същия договор, но не е издала разрешение за транспортиране на такова количество дървесина, което стойностно да съответства на заплатената сума, т.е. не е предоставила на дружеството уговорената насрещна престация. Посочил е, че сключеният между страните договор от 28.12.2011г. не е от категорията на т. нар. „фикс сделки”, при които неизпълнението в уговорения срок се равнява на пълно неизпълнение, защото след изтичането му престацията става безполезна за кредитора (чл.87, ал.2 in fine от ЗЗД). Доколкото липсват доказателства в противния смисъл е приел, че няма технически и технологични пречки заплатеното количество дървесина да бъде предоставено на дружеството-изпълнител и след изтичане срока на действие на договора. В обобщение въззивният съд е приел, че на 5.02.2012 г., макар и след изтичане срока на договора, въззиваемото дружество е заплатило на жалбоподателя сумата от 36 464.56 лв. по фактура № 136, издадена от дирекцията в рамките на този срок- на 26.11.2012г., за добиване на стойностно съответстващо на тази сума количество дървесина, съгласно спецификацията към договора ; възложителят е приел плащането като извършено в изпълнение на договора от 28.12.2011г., но не е издал на дружеството разрешение за транспортиране на съответно количество дървесина. Обосновал е извод, че основанието на което е заплатена исковата сума не се е осъществило, доколкото дирекцията не е издала разрешение по т.2.2 от договора и въззиваемото дружество не е могло да добие съответстващо на тази сума количество дървесина. Счел е за неоснователен доводът на Дирекция „Национален парк „Р.”, че упражнява право на задържане по отношение задължението си връщане на заплатената при неосъществено основание сума. В тази връзка е приел, че несъщинското право на задържане- т. нар. възражение за неизпълнен договор, по смисъла на чл.90, ал.1 от ЗЗД, представлява непритезателно субективно право с дилаторен ефект, което предполага съществуването на насрещни изискуеми вземания, произтичащи от едно и също облигационно отношение. За да обоснове възникването на ретенционното право, насрещното вземане на ретинента следва да бъде посочено с конкретните си белези, респ. установено по основание и размер в производството, по което то е предявено като дилаторно възражение срещу претенцията на ищеца. В този смисъл е и нормата на чл.90, ал.1, изр. второ от ЗЗД, според която ответникът се осъжда да изпълни едновременно с ищеца. В случая, в отговора на исковата молба Дирекция „Национален парк „Р.” се е позовала на правото си по разд. V, т.5 от договора на обезщетение за „нанесени от изпълнителя щети”, без да посочи нито неговия размер, нито фактическия състав, от който произтичат твърдяните вреди, респективно конкретното задължение по договора, от чието неизпълнение е възникнало вземането му за обезщетение, още повече, че той е приел извършеното след прекратяване на договора плащане и го е осчетоводил като такова на посоченото от ищеца основание.
С оглед извода за основателност на главната претенция е обосновал извод за основателност и на акцесорната такава.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В първата част на изложението касаторът е заявил довод за недопустимост на иска, който съгласно разясненията на т. 1 на ТР № 1/2009 г. на О. съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. В случая обаче същият не обосновава валиден довод, водещ до извод за вероятна недопустимост на съдебния акт. Твърденията си за недопустимост на иска касаторът свързва с наличието на продължаваща /висяща/ договорна обвързаност на страните, тоест при наличието на договор, който не е нито развален, нито прекратен. Тези твърдения са необосновани, а поставените във връзка с тях въпроси неотносими. В случая решаващият извод на въззивния съд е, че процесният договор по делото е прекратен поради изтичане на срока на действие на същия; че ищецът по този договор е извършил авансово плащане на исковата сума и същата е приета и осчетоводена от касатора, но съответстващата на тази парична стойност дървесина не е добита и извозена от ищеца – тоест не е осъществено условието, за което е платена. Между страните по делото в хода на производството пред двете инстанции по същество не е имало спор, че срокът на действие на договора е изтекъл, както и, че същият не е продължаван, нито е сключван нов договор. Това е признато и от касатора в отговора на исковата молба, а така също и във въззивната жалба. Вземанията за връщане на неоснователно обогатяване нямат договорен характер, даже когато се иска връщане на нещо, дадено в изпълнение на договорни задължения, което се прави не по силата на договора, а по силата на неговата нищожност, унищожаемост с обратно действие или разваляне или поради неосъществяването му.
Правната квалификация на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД касае три фактическа състава. С въззивното решение е възприет фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пред. второ – връщане на даденото при неосъществено основание. Съдът е изходил от наведените в исковата молба фактически обстоятелства – наличието на двустранно договорно правоотношение, по което срокът на действие е изтекъл; извършено авансово плащане и получаване на престацията от другата страна и последваща невъзможност за добив и извозване на дървесина, съответна на тази престация. Следва да се има предвид, че неправилното субсумиране на установените по делото факти към приложимата правна норма е основание за неправилност, а не за недопустимост на решението, ако съдът не се е позовал на факти извън наведените в исковата молба, както е в процесния случай. Същевременно твърдения и въпроси, относими към правилността на решението, не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК и не могат да обосноват наличие на общо основание за достъп до касация.
В тази връзка релевираните в изложението твърдения и въпроси, които касаят неправилност на решението поради допуснати нарушения на процесуални правила, са касационни основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като касаят правилността на обжалваното въззивно решение. Същите подлежат на преценка при разглеждане на касационната жалба по същество и не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В обобщение с изложението си касаторът не обосновава наличието на общо основание за допускане на касационното обжалване. При отсъствие на обща предпоставка съдът не дължи произнасяне по наличието на поддържаните допълнителни такива от касатора.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват. Съдът не присъжда такива и в полза на ответната страна, тъй като липсват доказателства за реално сторени такива в касационното производство.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №690 на Софийски апелативен съд, постановено на 08.04.2016г. по в.т.д.№ 1940/2015г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: