О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 320
С., 21.04. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ:К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
гр.дело №4920/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. Ц. Ц., подадена чрез адв. Д. Л., срещу решение №6403 на Софийски градски съд, постановено на 29.07.2016г. по в.гр.д.№ 15787/2015г. С това решение е потвърдено решение от 31.08.2015 година по гр.д.№ 10015/2015г. по описа на Софийски районен съд и Ц. Ц. Ц. е осъден да заплати на Б. Н. И. деловодни разноски за въззивното производство в размер 1130лв. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният по реда на чл.422 ГПК от Ц. Ц. Ц. срещу Б. Н. И. установителен иск по чл.124 ГПК вр. чл. 55 пр.1 ЗЗД за сумата 20000лв., дадена на 11.07.2007г. при липса на основание, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 23.07.2014г. по гр. д. № 39716/2014 г. по описа на СРС, 127 състав, и Ц. Ц. Ц. е осъден да заплати на Б. Н. И. деловодни разноски в размер 1400лв.
В касационната жалба, насочена срещу въззивното решение в частта досежно отхвърлената част на иска, се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване изцяло на предявения иск със законните последици.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа наличие на основанието по чл.280 т.1 ГПК с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната за съдилищата практика, обективирана в приложените към изложението актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК – Решение №253/ 18.05.2011г. по гр.д.№1919/2010г. на ВКС, ІV ГО, Решение №42/05.03.2014г. по гр.д.№5488/2013г. на ВКС, ІV ГО, Решение №149/08.06.2011г. по гр.д.№1884/2009г. на ВКС, ІV ГО, Решение №136/08.05.2014г. по гр.д.№4488/2013г. на ВКС, ІV ГО, Решение №70/21.04.2015г. по гр.д.№5100/2014г. на ВКС, ІІІ ГО, Решение № 16/7.02.2014 г. по т. д. № 1187/2014 г., на ВКС , II ТО, и Решение № 28/ 28.02.1999 г. по гр. д. № 3114/1997 г., на ВКС, IV г. о., по процесуалноправните въпроси, „свързани с приложението на чл.146 ал.1 т.4 и 5, респ. чл.266 ГПК от ГПК. Конкретните, поставени от касатора въпроси са: 1/ „Могат ли пред въззивната инстанция да се събират доказателства за факти и обстоятелства от твърденията на страната/ищеца, за които първоинстанционният съд не е посочил в доклада си или не е указал по друг ясен начин при разпределяне на доказателствената тежест, че страната не сочи годни или достатъчни доказателства?” и 2/ „В случай, че страната черпи доводи за тезата си от констатации в обстоятелствената част на официален документ – решаващ акт на съдебната власт /прокурорско постановление/, които прокурорски констатации са обусловени от или цитират саморъчни обяснения на противната страна, в която същата прави неизгодни за нея извънсъдебни признания, следва ли решаващият съд, в изпълнение на чл.7 и чл.10 от ГПК, да даде указания и да обезпечи събирането на частния свидетелстващ документ-саморъчни обяснения на насрещната страна, вместо само да отрече изцяло доказателствената сила на прокурорския акт, който се позовава на тях?” За да обоснове твърдяното противоречие касаторът поддържа оплакването, че въззивният съд е допуснал „съществено процесуално нарушение довело до доказателствен дефицит и оттам до необоснованост на решението и неправилност на крайните му правни изводи по квалификацията на неоснователното обогатяване, а оттам и приложението на погасителната давност”.
В изложението си касаторът поддържа наличие на основанието по чл.280 т.1 ГПК и във връзка с материалноправния въпрос „свързан с приложението на чл.55 ал.1 пр.2 от ЗЗД и изчисляването на давността по чл.114 от ЗЗД: В случаите на хипотезата по чл.55 пр.2 от ЗЗД, при която
престацията между страните е била извършена с оглед осъществяване на бъдещо основание – продажба на недвижим имот, но след изпълнение/настъпване на отлагателно условие – урбанизиране на имота и вкарването му в регулация от кой момент вземането става изискуемо поради невъзможност да се осъществи основанието/продажбата: от деня в който условието е било изпълнено или от деня на последващо разпореждане, но в полза на трето лице?” Счита, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната за съдилищата практика, обективирана в т.7 от Постановление №1 от 28.05.11979 г. на Пленума на ВС, в която се приема, че „…при втория фактически състав на чл.55 ал.1 от ЗЗД престацията се извършва с оглед осъществяването на едно бъдещо основание. Затова вземането става изискуемо от деня в който настъпи невъзможността да се осъществи това основание”. Касаторът сочи наличие и на основанието по чл.280 т.2 ГПК тъй като въззивният съд е дал неправилна правна квалификация на предявения иск – чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД вместо чл.55 ал.1 пр.2 ЗЗД. В тази връзка се позовава на решение №1071/29.05.2013г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д.№4508/2012г.
Ответната страна Б. Н. И. в представен писмен отговор чрез адв. В. Д. взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК. Цената на предявения по делото иск, която е меродавна за преценката дали въззивното решение подлежи на касационен контрол, е 20000лв. Същата надхвърля предвидения в чл. 280, ал. 2 ГПК минимален праг за достъп до касационно обжалване по граждански дела и с оглед на това решението не следва да се счита за изключено от обхвата на касационния контрол.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Въззивният съд е приел в решението си, че по иска за връщане на даденото в тежест на ищеца е да докаже единствено даването, а в тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД – първоначална липса на основание е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже, че това основание е нищожно. Втората и третата хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже, че това основание не се е осъществило или е отпаднало.
Приел е също, че в разглеждания случай по делото не е доказано основание (валидно правоотношение между лицето, което дава и лицето, което получава нещо) за задържане на получената от ответника сума – нито действащ предварителен договор за продажба в писмена форма, съдържащ съществените елементи на договора (чл. 19, ал. 1 и 2 ЗЗД), нито договор за продажба, извършен с нотариален акт (чл. 18 ЗЗД). При това положение сумата, чието връщане е поискано с нотариална покана, връчена на ответника на 10.06.2014г., подлежи на връщане. Посочил е, че спорният въпрос е откога процесното вземане е изискуемо, съотв. от кога тече петгодишният давностен срок (чл. 110 ЗЗД), с изтичането на който се погасява предявеният иск. В тази връзка е приел, че при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията, поради което давностният срок започва да тече от деня на получаването й. При втория фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД престацията се извършва с оглед осъществяването на едно бъдещо основание – напр. при двустранните договори ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение, при сделки под отлагателно условие, когато то не се сбъдне – и вземането става изискуемо от деня, в който настъпи невъзможността да се осъществи това основание (вж. ППВС № 1/1979г.). Приел е, че в процесния случай по делото не е доказан конкретният договор (неговите съществени елементи), във връзка с който сумата 20 000 лв. представлява „авансово плащане”, по какъвто начин сумата е квалифицирана в съставената от ответника разписка. Съдът е посочил, че това възпрепятства преценката кога е следвало да се сключи, съответно да се осъществи отлагателното условие по него, както и, че е останало недоказано в процеса т. н. „ненаименовано съглашение” – че сключването на договор за продажба е отложено до смяна на предназначението на земята, притежавана от ответника, който не оспорва придобиването на имоти в [населено място] през 2007г., както и че на 21.06.2012г. е продал на трето за спора лице УПИ, находящ се в [населено място]. Въззивният съд е приел и това, че началото на давностния срок не може да се обоснове с извършването на последната сделка; че дори да се възприеме правният довод на ищеца, че сумата е дадена на неосъществено основание, той сам признава, че земята, която визира като предмет на уговаряната продажба, е била урегулирана още през 2008г., когато според неговата теза е следвало да се сключи договорът, поради което и с несключването му още тогава, при следване на поддържаната от него теза, не би се осъществило основанието за даването на процесната сума; че действията на ответника на разпореждане с имота нямат отношение към изискуемостта на вземането на ищеца за връщане на даденото (при възприемане на обратното вземането не би било изискуемо при липса на разпореждане), още по-малко като начало на давностния срок може да се възприеме субективната представа на ищеца от кой момент няма да се изпълни обещаното, нито такъв може да е моментът на предприемане на действия по извършване на справки в Службата по вписванията близо 7 години след даване на сумата (вж. чл. 113 ЗЗД). С оглед всичко изложено, съдът е обосновал извод, че към момента на подаване на исковата молба – 18.07.2014г. ( чл. 125 вр. чл. 422, ал. 1 ГПК) – искът за връщане на даденото без основание е погасен по давност с изтичането на 5 годишен срок, започнал да тече, начиная от 11.07.2007г., както и, че той би бил погасен по давност и при положение, че тя тече от 2008г.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
Поставените от касатора в първата част на изложението процесуалноправни въпроси, „свързани с приложението на чл.146 ал.1 т.4 и 5, респ. чл.266 ГПК от ГПК” не обосновават извод за наличие на общо основание за достъп до касацеонното обжалване. Въпросите на касатора са привързани към оплакването му за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в това, че съдът е отказал да допусне събирането на допълнителни доказателства – приобщаването на прокурорска преписка №34710/2014г. на СРП – поискано с въззивната жалба. Счита, че след като не е кредитирал представеното като доказателство постановление на прокуратурата , съдът е следвало да му укаже, че не сочи годни доказателства в подкрепа на становището си по спора / нарушение, които било извършено и от първостепенния съд при изготвяне доклада по делото/ и да допусне изискването и приобщаването на прокурорската преписка към доказателствения материал за проверка на намиращото се в нея обяснение, дадено от насрещната страна и представляващо извънсъдебно признание на неизгодни за нея факти. Счита също, че в резултат на това нарушение на процесуалните правила съдът се е произнесъл при непълнота на доказателствата и е обосновал грешни фактически и правни изводи. Следва да се има предвид, че оплакванията на касатора са по същество касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК, които подлежат на преценка в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, но същите не могат да обосноват извод за наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че обжалваното решение не е в противоречие с установената съдебна практика на Върховния касационен съд, по приложението на чл. 266 ГПК, според която, във въззивното производство страните могат да сочат и представят само доказателства за нововъзникнали факти, както и такива, за които не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор – чл. 266, ал. 2 ГПК. Настъпващата още с първоинстанционното производство поетапна преклузия за посочване и представяне на доказателства изключва възможността страната да поправи във въззивната инстанция собствената си небрежност. Същевременно законът предоставя възможност на страните да попълнят делото с относими към спорното право доказателства и в тази фаза на процеса, когато са съществували обективни пречки доказателствата да бъдат посочени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция. Причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани.Във въззивното производство страната може да иска и събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд, поради процесуални нарушения – чл. 266, ал. 3 ГПК. Такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълняване на служебните си задължения по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните, за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В този случай въззивният съд е длъжен да допусне доказателствата на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, когато със въззивната жалба, съответно с отговора или насрещна въззивна жалба, страната е поискала събирането им – чл. 260, т. 6 ГПК. В този смисъл са решенията на ВКС постановени по реда на чл. 290 ГПК по гр. дело № 1884/2009 г., четвърто г. о.; гр. дело № 1295/2009 г., четвърто г. о. и гр. дело № 1245/2009 г., трето г. о., както и посочените от самия касатор. С обжалваното решение не е осъществено нарушаване на процесуалните правила по приложението на чл. 266 ГПК, вр. чл. 146 ГПК, които да дават основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първоинстанционния съд е изпълнил задълженията си по чл. 146 ГПК, разпределил е доказателствената тежест и е указал на страните, за кои обстоятелства те трябва да сочат доказателства. Допуснал е по един свидетел на двете страни и е приел представените писмени доказателства. Пред въззивния съд жалбоподателят е поискал приобщаване на прокурорска преписка, без да е установил хипотезата на чл. 266, ал. 2 или ал.3 ГПК, което с мотивирано определение съдът отказал, без да е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Същевременно в жалбата си въззивникът не е и релевирал доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада по делото. Съгласно приетото с т.2 и т.3 от ТР №1/2013 по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая с оглед изложеното във въззивната жалба съдът не е имал такива задължения.
Въззивният съд не се е отклонил от цитираната задължителна практика и е съобразил решението си с нея. Поради това не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият, поставен от касатора, въпрос не е обуславящ решаващите изводи на съда и също не обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване. Въпросът е неотносим за конкретното дело, тъй като и първоинстанционният и въззивният съд са квалифицирали иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Следва да се има предвид, че неправилното субсумиране на установените по делото факти към приложимата правна норма е основание за неправилност, а не за недопустимост на решението, ако съдът не се е позовал на факти извън наведените в исковата молба, както е в процесния случай. Същевременно твърдения и въпроси, относими към правилността на решението, не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК и не могат да обосноват наличие на общо основание за достъп до касация. В този смисъл не се обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация и с оглед наведените в изложението оплаквания за дадена от съда неправилна правна квалификация. При отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по въпроса налице ли е или не поддържаното допълнително основание по чл.280 т.2 ГПК в тази връзка.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват. На ответника по касация се дължат разноски за един адвокат в размер на 848 лева, съгласно представения с отговора на жалбата договор за правна защита и съдействие.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №6403 на Софийски градски съд, постановено на 29.07.2016г. по в.гр.д.№ 15787/2015г.
ОСЪЖДА Ц. Ц. Ц. да заплати на Б. Н. И. сторени в настоящото производство разноски за един адвокат в размер на 848 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: