О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 179
С., 07.03. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ:К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
т.дело №60347/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Р. Д. и В. И. Д., двамата от [населено място], подадена чрез адв. Д.Г., срещу решение №112 на Варненски апелативен съд, постановено на 09.05.2016г. по в.т.д.№ 126/2016г. С това решение е потвърдено решение № 1012/22.12.2015 година по т.д.№ 967/2015 г. по описа на Окръжен съд – Варна, в ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от Д. Р. Д. и В. И. Д. срещу [фирма] иск за разликата над уважения размер 4273.41 лева до предявения размер от 31515.09 лева, представляваща левовата равностойност на 16113.41 евро и същите са осъдени да заплатят на ответната банка сумата от 622.37 лева, направени по делото разноски, както и В ЧАСТТА, с която [фирма] е осъдена да заплати на Д. Р. Д. и В. И. Д. сума в размер на 2184.96 евро, получена без основание по договор за банков кредит №304/6728 от 05.06.2007 година, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 30.09.2014 година до окончателното изплащане на задължението. Със същото решение Д. Р. Д. и В. И. Д. са осъдени да заплатят на [фирма] сумата от 1354.58 лева, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, а [фирма] е осъдена да заплати на Д. Р. Д. и В. И. Д. сумата от 141.09 лева, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
В касационната жалба, насочена срещу въззивното решение в частта досежно отхвърлената част на иска, се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване изцяло на предявения иск със законните последици.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа наличие на основанието по чл.280 т.1 ГПК с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната за съдилищата практика, обективирана в т.1 от Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, по правния въпрос :” При констатиране на нищожност на клауза по договор за банков кредит и неправомерност на включена надбавка „премия“, коя сума подлежи на връщане на основание чл.55 от ЗЗД: -цялата сума, събрана като надбавка „премия“, добавена към първоначално договорената формула за изчисляване на лихвения процент или – само разликата между сумата, изплатена на банката като сбор от фиксирана надбавка + Ю. с незаконната надбавка „премия“ и сумата, която банката би получила ако се изчисли първоначално уговорения в договора за банков кредит размер на лихвата. За да обоснове наличието на противоречие касаторът сочи, че приетото от въззивния съд, че подлежи на връщане разликата между сумата, която банката би получила ако се изчислят месечните вноски като се вземе в предвид фиксирана лихва от 6,75% / първоначално уговорения в договора за банков кредит размер на лихвата/ и сумата, която банката е получила с начислената незаконна надбавка “премия“, противоречи на постановките на цитираното Постановление, съгласно които неоснователно обогатяване в хипотезата на първия фактически състав на чл.55, ал.1 от ЗЗД е налице в случаите на получаване на нещо въз основа на нищожен акт.
Счита, че по въпроса, уточнен от съда : дали е нищожна клаузата по чл.146 ал.1 З. във вр . с чл.143 З. /респ. дали се прилага изключението по чл.144 ал.3 т.1 З./ в случая, когато клаузата предвижда, че цената на финансовата услуга, при промяна пазарните тенденции, може само да нараства, но не и да намалява?, произнасянето на въззивния съд, че клаузата е валидна, е в противоречие със задължителната съдебна практика – основание по чл.280, ал.1 т.1 ГПК, обективирана в решенията на ВКС, постановени по гр.д.№ 4452/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и гр.д.1899/2015г.на ІV-то ГО на ВКС.
В т.3 от изложението си касаторът сочи наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и с твърдението, че въззивното решение е постановено при несъобразяване със задължителните разяснения на т.3 от Тълкувателно решение №1/2013г. постановено по Тълкувателно дело № 1/2013г. на Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд. Обосновава поддържаното основание с оплакването, че въззивният съд по настоящото дело не се е произнесъл по всички направени във въззивната жалба оплаквания и не е мотивирал на база на кои доказателства е основал решението си, неправилно е анализирал доказателствата, неправилно е тълкувал процесния договор и следствие на това е обосновал погрешния фактически извод, че се касае за погасяване на кредита чрез анюитетни вноски. Счита, че „невъзможността дори при логическо тълкуване на договора да се изведе извод за съществените му условия, води до нищожност на самия договор,за която Съдът следи служебно”.
В последната т.4 от изложението си касаторът сочи, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280 т.1 ГПК поради това, че решението е нищожно. В подкрепа на този си довод посочва, че решението е нищожно, тъй като съдът се е произнесъл свръхпетитум – въпреки, че по същество съдът е счел, че надбавката „премия“ е нищожна, е постановил съдебен акт,с който определя на ищеца да бъде върната само разликата между сумата, събрана с незаконната надбавка „премия“ и сумата, която банката би получила като се пресметне лихвения процент на база на първоначално договорения в договора.По този начин съдът се е произнесъл по непредявена от страна на банката претенция за прихващане на две насрещни задължения до размера на по- малкото, каквато би била евентуална претенция на банката, че ищеца й дължи месечен лихвен процент в размер на фиксирания при подписване на договора.
Ответната страна [фирма] в представен писмен отговор чрез адв. С. и адв.Шипков взема становище, че касационното обжалване е недопустимо, тъй като спорът е търговски, обжалваемият интерес за двамата касатори е в общ размер 27241,68лв. или по 13620,84лв. за всеки от тях, което е под предвидения минимален праг в чл.280 ал.2 ГПК. При условията на евентуалност счита, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК. Цената на предявения по делото осъдителен иск, която е меродавна за преценката дали въззивното решение подлежи на касационен контрол, е 31515.09лв. Същата надхвърля предвидения в чл. 280, ал. 2 ГПК минимален праг за достъп до касационно обжалване по търговски дела и с оглед на това решението не следва да се счита за изключено от обхвата на касационния контрол.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Въззивният съд е приел в решението си, че между страните липсва спор, че по договор за жилищен ипотечен кредит, сключен на 05.06.2007 година [фирма] е предоставила на Д. Р. Д. и В. И. Д. кредит в размер на 80000 евро –рефинансиране на ипотечен кредит и за довършване строителството на еднофамилна къща, изградена на груб строеж със срок за издължаване до 20.05.20131 година, като съгласно чл.4.1.б се заплаща лихва в размер на 6.75%, формирана от Б. в размер на 4.03% и надбавка в размер на 2.72% Неразделна част от този договор са Общите условия на банката, които кредитополучателят е приел с подписването на договора. Кредитът е обезпечен с договорна ипотека на жилище.
Като е кредитирал заключението по назначената ССЕ, съдът е приел, че размерът на начислената от банката и изплатена от ищците лихва е в размер на 26583.30% евро, като компонентите, които са включени са както следва: едномесечен Ю., премия в размер на 4% за целия период от 01.10.2009 година до 30.09.2014 година и надбавка, чиято стойност е 2.743% за периода 01.10.2009-13.07.2011 година и 2.720% за периода 14.07.2011-30.09.2014 година. За периода 01.10.2009 година – 30.09.2014 година разликата между платените лихви и изчислените такива при Г., образуван като сбор от едномесечен Ю. и надбавка от 2.720% е в размер на 16113.41 евро. В резултат на извършени корекции е възстановена сума в размер на 1075.78 евро.
От правна страна съдът е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.първо ЗЗД; че разпределението на доказателствената тежест при предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД се определя от въведените в процеса твърдения на страните, които са обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права на страните, както и, че ищецът следва да въведе като твърдение и докаже факта на плащането на паричната сума, а ответникът следва да докаже основанието за получаването на сумата или за задържане на полученото . Приел е за безспорни съществуването на облигационно правоотношение по договор за банков кредит между страните, както и факта на заплащането на паричните суми, а като спорен е отчел въпроса за това налице ли е основание за банката да получава завишен размер на лихвения процент, с оглед на това, че кредитополучателят оспорва наличието на основание за банката да получава лихвен процент в завишен размер, съобразно данните за драстично намаляване на E.-а. Посочил е, че дължи служебно произнасяне по въпроса за наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит. В тази насока е приел, че кредитополучателите – физически лица, по кредит, който не е предназначен за търговска или професионална дейност, са потребители на финансови услуги по см. на § 13, т. 12 от ДР на З. и във връзка с т. нар.”тълкувателна приложимост” на Директива 93/13/Е /в случая чл. 2, т. „б” /, според която националният съдия трябва да тълкува вътрешното право в съответствие с директивите дори те да нямат директен ефект / в този смисъл C., 10 avril 1984, V. C., aff. 14/83, R.. p. 1891/. Договорите за кредит, в това число потребителски или кредити, обезпечени с ипотека, съставляват финансова услуга и клаузите в договорите подлежат на проверка за валидност при твърдения за наличие на специален фактически състав по чл. 143 З.. Проява на това, че спецификата на кредитирането като потребителски продукт е отчетена от законодателя, са специалните разпоредби на чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 3 З., поради което при тълкуване нищожността на процесната клауза съдът следва да приложи обхватното поле на З., като съобразява и ограниченията на чл.144 ЗПП, касаещи конкретно предоставянето на финансова услуга. Съобразявайки изложеното е обосновал извода, че договорът за ипотечен кредит представлява финасова услуга по смисъла на ЗПП, тъй като дейността по кредитиране е изрично посочена като финансова услуга в ДР на З.. Счел е също, че наличието на клауза, по силата на която банката променя едностранно лихвения си процент попада в приложното поле на чл.143, т.10 ЗПП, но по силата на чл. 144, ал. 2 ЗПП, нормата на чл. 143, т.10 не се прилага за клаузи, при които доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя или на потребителя, или стойността на всички други разходи, свързани с финансовите услуги, при условие че доставчикът на финансовата услуга е поел задължение да уведоми за прекратяването другата страна/страни по договора в 7-дневен срок и другата страна/страни по договора има правото незабавно да прекрати договора. Приел е и това, че при систематическото и логическо тълкуване на нормата е видно, че за да намери приложение чл.144, ал.2 ЗПП банката следва да установи изпълнението на условията, предвидени в чл.144 З., а именно, че е поелa задължение да уведоми за прекратяването другата страна и тя има правото незабавно да прекрати договора, както и да е посочена основателна причина. Тълкувайки клаузите на договора е приел, че в чл.11.1.3 е предвидена такава възможност за уведомяване, както и поради липсата на такса за предсрочно погасяване няма пречка страната да се откаже от договора. С клаузата на чл.11.1.3. страните са се споразумели относно наличието на основателна причина, при която банката има право да променя лихвения процент, а именно промяна на пазарните условия, като в процесния случай е достатъчно наличието на уговорката.
Като е съобразил, че не се спори между страните, а и се установява от представеното заключение, че за процесния период е налице намаление на размера на E.-a, служещ за база за определяне на базисния лихвен процент, както и, че повишението на лихвения процент се дължи на въвеждането с решение на УС на допълнителна компонента „премия”, съдът е очертал като спорни и въпросите налице ли е договорно основание за въвеждането на компонента „премия”, както и дали по процесния договор се касае за погасяване на кредита чрез анюитетни вноски.
В случая съгласно договора кредитополучателят се е задължил да усвои и върне кредита, ведно с начислените върху него лихви и комисионни, в срок до 20.05.2031г. В т.4 от договора е предвидено, че годишният лихвен процент за съответния период на олихвяване е равен на базисен лихвен процент по т.10.3. и 10.4. от условията по кредит на физически лица, определен съгласно т.11.1.1. при подписване на настоящия договор и надбавка. С т.4.1.а от договора страните са се съгласили, че периода на лихвения план е от 20.06.2007г. до 20.05.2031г., базисният лихвен процент е 4,03 %, надбавката е 2,72 % и годишният лихвен процент е определен на 6,75%. В т.11.1. от раздел II от договора, наименувани условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора за банков кредит е предвидено, че кредитополучателят заплаща на кредитора лихви, изчислявани при годишна база – 360/360 дни- за кредити, издължавани чрез анюитетни погасителни вноски, съответно дългът по заемната сметка се олихвява с годишен лихвен процент, формиран от базисен лихвен процент плюс надбавка, определени в размер по т.4 за съответния период на олихвяване. Приложимият към съответния период на олихвяване от действието на този договор базисен лихвен процент за различните валути се определя от Управителния съвет на банката или оторизиран от него орган и/или лица въз основа на конкретно посочения индекс, установен в т.10.3. и т.10.4. от общите условия на [фирма] по кредити на физически лица, неразделна част от този договор. Съгласно т.11.1.2. с промяната на действащия към съответния период на олихвяване базисен лихвен процент, лихвените условия по раздел I, т.4.1. до 4.5. от договора се считат автоматично променени в съответствие с приетите изменения, които са задължителни за страните по договора, като кредиторът уведомява кредитополучателят за настъпилите изменения. В т.11.1.3. е предвидено, че при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а. и не се променя освен, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най – малко с един пункт. В същата договорна клауза е записано, че кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размерът на годишния лихвен процент за дадения лихвен период по лихвения план по т.4.1а., определен съгласно предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при нарастване на базисния лихвен процент с повече от един пункт от размера, определен от кредитора в деня на сключване на настоящия договор или от размера му, формиран след промяна по реда на настоящата точка.
Съгласно чл.10 от условията по ипотечни кредити на физически лица на [фирма], действащи към датата на сключване на процесния договор за кредит, кредитополучателят заплаща във връзка със сключения договор за кредит и ползването на кредита разходи, включително лихви, такси и комисионни, или други разходи. Конкретният размер на дължимите лихви и комисионни се определя и издължава в размера, съгласно и при условията, уговорени в договора за кредит и приложимите от банката към датата на начисляването и изискуемостта им лихвени условия. В чл.10.3. е предвидено, че за базисен лихвен процент за съответния период на олихвяване се прилага утвърдения от Управителния съвет на банката или оторизиран от него да го определи орган и/или служители на банката лихвен процент за кредити в съответната валута, като за кредити в евро това е едномесечният E. – равен на индекса, закръглен до третия десетичен знак, публикуван на страница „E.=” на R. в 11.00 часа централноевропейско време два работни дни преди първия работен ден от всеки месец, и се прилага от първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец включително. При кредити, изплащани чрез анюитетни вноски, годишният лихвен процент за съответния лихвен период се фиксира в размер към датата на договора за кредит и остава такъв до нарастване с +/- 1, 00 %, съответно до поредна аналогична промяна спрямо предходно извършената /т.10.5./.
В т.9.2. от действащите общи условия при които У. Б. АД предоставя ипотечни кредити на физически лица е предвидено, че базовият лихвен процент по кредитите се формира като сбор от съответния пазарен лихвен индекс, определен в зависимост от валутата на кредита и периода на олихвяване и премия. Съгласно т.9.3.5 банката има правото да променя (увеличава/ намалява) едностранно въз основа на Решение на оторизирания си за това орган размера на приложимия към даден лихвен период базов лихвен процент, като променя определения към датата на договора размер на премията в съответствие с ценовите условия на кредитния пазар и при спазване на методологията за това, определена в договора и ОУ, без да е необходимо заявеното чрез подписване на отделен анекс изрично съгласие на кредитополучателя и солидарните длъжници. При кредити, погасявани чрез анюитетни вноски, годишният лихвен процент по кредита се променя с размера на сумарната промяна на двата компонента (индекс и премия) на базовия лихвен процент, в случай че тази сумарна промяна представлява изменение с повече от 0,25 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната размер на базовия лихвен процент /т.9.4. от общите условия/.
По изложените съображения въззивният съд е обосновал извода, че повишението на лихвения процент, чрез добавяне на допълнителна компонента „премия” е извършено от банката в нарушение на предвиденият в договора начин за определяне на базисния лихвен процент, поради което и сумата от 2184.96 евро, заплатена лихва вследствие това увеличение е заплатена без основание и подлежи на връщане. Обосновал е и извода, че с договора е уговорено погасяване на кредита чрез анюитетни вноски. Позовал се е на уговорения в чл.7.1. начин на погасяване на 287 равни вноски по 562 E. и на чл.4.1.а от договора, с който страните са постигнали договореност, че Г. към момента на сключване на договора е 6.75% . Съобразявайки предвиденото в т.11.1.3, че при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а. и не се променя освен, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най – малко с един пункт, е приел, че това е цената, която доставчикът на финансова услуга е приел за минимално възможната цена на услугата, като същият е фиксиран, поради което и заплащаните месечни вноски не следва да се съобразяват с намалението на E., ако това намаление е под фиксирания между страните размер на лихвения процент към датата на сключване на договора. С оглед липсата на постигната договореност в договора и в Общите условия договорната лихва да подлежи на автоматично намаляване при намаляване на E., е счел,че заплатените месечни погасителни вноски до размера, фиксиран в договора при подписването му, не са заплатени без основание и не подлежат на връщане.
По повод спорната сума от 2104.04 лева – левова равностойност на 1075.78 евро,която е възстановена на ищците за допуснати технически неточности при изчисляването на лихвите за м.юли, 2007 година, съдът е приел, че се касае за неправилно начисляване на лихвите за период, различен от процесния,, поради което на връщане подлежи цялата сума от 2184.96 евро.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В първата част на изложението касаторът поставя въпрос, който е фактически, а не правен, поради което и не обосновава извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спорното право са фактически, а не правни. Не се установява и наличието на поддържаното допълнително основание. Във връзка с този въпрос в практиката, в това число задължителната и цитираната /вкл. ППВС 1/28.05.79 г./, безпротиворечиво се приема, че първият фактически състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, респективно при претенция за връщане на получено при начална липса на основание, предвид общия принцип на чл. 154 ГПК за разпределение на доказателствената тежест, ищецът следва да докаже получаването от ответника, а последния – наличие на основание за това. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика и е съобразил решението си с нея. Поради това не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият, поставен от касатора, въпрос е обуславящ решаващите изводи на съда, но не е разрешен от съда в противоречие с цитираната съдебна практика. Съдът не е обосновал извод, че оспорената клауза от общите условия на ответната банка е валидна, напротив, обосновал е извод, че като неравноправна същата е нищожна. Нищожните клаузи не пораждат правни последици и следователно не обвързват страните по сделката. Извършеното изменение на лихвата по процесния договор за ипотечен кредит – платена от кредитополучателя цена за използваните в процесния период пари на кредитодателя, не може да произведе действие. Поради това е обосновал извод, че Банката – ответник е получила без основание, сумите, формирани въз основа на посочения в нищожната клауза от ОУ механизъм, конкретно изчислени в заключението на изслушаната съдебно- икономическа експертиза.
И с посоченото в т.3 от изложението си касаторът не обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване. Безспорно в задължителната практика на ВКС, вкл. цитираната, се приема, че в мотивите на решението съдът следва да обсъди доказателствата за всички правно релевантни факти, исканията и възраженията на страните, които се основават на установените факти, и доводите, които имат значение за решаването на делото. Въззивният съд не е процедирал в отклонение от тази практика. Искането на касатора е развито в контекста на твърдения, че не е обсъдено възражението им, че договореният начин на погасяване на кредита не е чрез анюитетни вноски. Съдът е обсъдил възражението на касатора, анализирал е съответните клаузи от договора и е обосновал извод, че същото е неоснователно. С този извод са свързани решаващите мотиви на съда, като несъгласието на касатора с тях, респективно с обосноваността на акта, не могат да бъдат контролирани в настоящата фаза по селекция на касационните жалби по критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е формирал съответни доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл. 281, т. 3 ГПК и биха могли да бъдат обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество – ако и след като бъде допусната до касация предвид критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК /чл. 290, ал. 1 ГПК/т. 1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010 г./.
В последната т.4 от изложението си касаторът сочи, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280 т.1 ГПК поради това, че решението е нищожно – довод, който съгласно разясненията на т. 1 на ТР № 1/2009 г. на О. съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. В случая обаче същият не обосновава валиден довод, водещ до извод за вероятна нищожност на съдебния акт, респективно това твърдение е необосновано. Действително процесуалният закон не определя с отделен текст кой съдебен акт е нищожен, но според задължителното тълкуване на въпроса, обективирано в множество решения, постановени от ВКС по реда на чл.290 ГПК /пр.: решение №355/03.10.2012г. по гр.д.№35/2012г. на ВКС, І ГО; решение № 668 на ВКС, ІГО, постановено по гр. д. № 1790 /2009г./ съдебният акт е нищожен, когато е постановен от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато актът не е изразен в писмена форма или е неподписан, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. При извършената служебна проверка от настоящата инстанция не се констатира такъв порок. В случая, касаторът обосновава твърдението си за нищожност на решението с доводи, относими към неговата допустимост предвид становището за произнасяне свръхпетитум. Както бе посочено по-горе в определението, касаторът обосновава това си твърдение с оплакването, че въпреки, че по същество съдът е счел, че надбавката „премия“ е нищожна, е постановил съдебен акт,с който определя на ищеца да бъде върната само разликата между сумата, събрана с незаконната надбавка „премия“ и сумата, която банката би получила като се пресметне лихвения процент на база на първоначално договорения в договора. По този начин според касатора съдът се е произнесъл по непредявена от страна на банката претенция за прихващане на две насрещни задължения до размера на по- малкото, каквато би била евентуална претенция на банката, че ищеца й дължи месечен лихвен процент в размер на фиксирания при подписване на договора. Тези доводи също не могат да бъдат споделени. Съдът се е произнесъл в рамките на заявената претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, анализирал е становищата на страните и събраните доказателства и е обосновал решаващите си изводи относно това каква част от платеното от ищеца е предадено на ответната банка при начална липса на основание, респективно за каква част от реално платеното е налице основание за плащане.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касаторите не се следват. На ответника по касация се дължат разноски за един адвокат в размер на 1 010 лева, съгласно единия от представените с отговора на жалбата договор за правна защита и съдействие.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение решение №112 на Варненски апелативен съд, постановено на 09.05.2016г. по в.т.д.№ 126/2016г. в обжалваната част.
ОСЪЖДА Д. Р. Д. и В. И. Д. да заплатят на [фирма] сторени в настоящото производство разноски за един адвокат в размер на 1 010 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: