4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 132
гр. София, 5 август 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховен касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в закрито заседание на пети август през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГРОЗДАН ИЛИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КЕТИ МАРКОВА
ПАВЛИНА ПАНОВА
при становището на прокурора от ВКП Мария Михайлова разгледа докладваното от съдия ПАНОВА ЧНД № 2181 по описа за 2011 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по жалби на защитниците на подсъдимите П. Б. Г., А. Х. Х., А. В. Ч., В. А. А. и Г. В. Б. против определение от 15.07.2011 г., постановено от Софийски апелативен съд по ВНОХД № 313/2011 г., с което спрямо всеки от тях е била взета мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на страната”.
В жалбите се поддържа, че подсъдимите са имали до момента безукорно процесуално поведение, имат постоянни адреси, няма каквито и да обосновани съмнения, че имат намерение да се укрият и да възпрепятстват по-нататъшния наказателен процес срещу тях. С оглед на това се иска отмяна на атакуваното въззивно определение.
Прокурорът от ВКП изразява писмено становище за неоснователност на жалбите.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбите и атакуваното определение, намери следното:
Жалбите са недопустими.
Въззивното определение от 15.07.2011 г., с което спрямо жалбоподателите е взета мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на страната”, е постановено на осн. чл. 68 ал.6 от НПК. В него е посочено, че определението подлежи на обжалване с частна жалба и частен протест. Нормата на чл. 68 от НПК, послужила като правно основание за произнасяне на въззивния съд, се намира в глава седма, раздел ІІ на Общата част на НПК. Този раздел урежда мерките за неотклонение и другите мерки за процесуална принуда. Уредбата е в най- общ вид, като има за предмет детайлното уточняване на вземането и контрола на мерките на фазата на досъдебното производство. Същата материя, касаеща обаче съдебната фаза на наказателния процес, има своята детайлизация в конкретни правни норми от специалната част на НПК – чл. 270 от НПК – „произнасяне по мярката за неотклонение и другите мерки за процесуална принуда в съдебното производство” и чл. 309 от НПК- „произнасяне по мярката за неотклонение и по мярката за обезпечаване на граждански иск, на глобата и на конфискацията”. И в двете норми, приложими при разглеждането на делото пред първоинстанционния съд, е предвидено, че определението на съда подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и втора. Тази глава урежда производството пред въззивната инстанция за проверка на определенията и на разпорежданията, постановени от първоинстанционния съд. Чл. 341 от НПК визира позицията на законодателя за три категории определения на съда, като предвижда три различни начина за тяхното атакуване и контрол. Първата група определения са изчерпателно изброени в ал.1 и те са обект на контрол по реда на глава двадесет и първа /реда, предвиден за проверка на присъдите/. Втората група са определенията, за които изрично НПК предвижда, че се контролират по реда на глава двадесет и втора /например изброените по-горе по чл. 270 и чл. 309 от НПК/. Третата група са всички останали определения, които не могат да бъдат атакувани самостоятелно пред въззивния съд, а само ведно с присъдата.
Съгласно чл. 317 от НПК въззивният съд е в правото си винаги да се произнася по мярката за неотклонение и по другите мерки за процесуална принуда, като прилага правилата за производството пред първата инстанция, когато липсват конкретни правни норми, уреждащи правомощията му за това. Така постановените негови определения обаче не биха могли да се проверяват по реда на глава двадесет и втора, тъй като тя касае правомощие само на въззивния съд за контрол на определенията на първата инстанция, а в глава двадесет и трета, уреждаща касационното производство, липсва норма, аналогична на чл. 317 от НПК, която да позволява субсидиарно прилагане на правилата на въззивното производство от касационния съд.
Същевременно чл. 346 от НПК изчерпателно изброява актовете на съдилищата, които могат да се обжалват по касационен ред. Актовете, постановени от апелативен съд са само решенията и новите присъди, освен тези, с които е приложен чл. 78А от НК, и тези по чл. 334 т.1 от НПК; определенията, които апелативният съд постановява по реда на чл. 306 ал.1 от НПК в случаите на нова присъда, както и решенията и определенията, постановени за първи път в този съд, с които се прекратява, спира или прегражда пътя на наказателното производство. Постановеното определение, атакувано с жалбите на подсъдимите, не попада в нито една от лимитативно изброените категории съдебни актове.
От съдържанието на чл. 346 от НПК и с оглед на нормата на чл. 351 ал.5 от НПК може да се направи извод, че законодателят е развил и в касационното производство виждането си за начина за атакуване на определенията и разпорежданията на въззивния съд. Както и по глава 22 от НПК, така и в касационното производство, е налице първата група определения, които се атакуват по реда, предвиден за въззивните решения и присъди – този по глава двадесет и трета /чл. 346 т.3 и т.4 от НПК/. Втората група определения и разпореждания са тези, за които законодателят изрично е посочил, че се атакуват пред ВКС, който се произнася в закрито съдебно заседание /чл. 351 ал.5 от НПК/. За третата група определения и разпореждания, които се произнасят от въззивния съд, не е изрично предвиден процесуален ред за контрола им. Следва да се приеме, че аналогично на тези, упоменати в чл. 341 ал.3 от НПК, това са определения и разпореждания, които не подлежат на проверка от касационната инстанция отделно от въззивния съдебен акт, по повод на който са постановени. Определението, с което въззивният съд за първи път взима мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на страната, не е посочено изрично сред актовете по чл. 346 от НПК, нито е предвиден самостоятелен ред за проверката му в закрито съдебно заседание. Следователно това определение подлежи на касационен контрол, но не като самостоятелен въззивен акт, а като постановен във връзка с някой от актовете, посочени в чл. 346 от НПК. То не може да се атакува самостоятелно, а само във връзка и заедно с този въззивен съдебен акт, който е изрично посочен в изчерпателно изброените хипотези на чл. 346 от НПК.
Определението на Софийски апелативен съд, с което е взета мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на страната”, ще подлежи на касационен контрол, но заедно с въззивната присъда, когато и ако делото постъпи във ВКС за проверка на присъдата. До тогава компетентен да се произнесе по искането за отмяна на мярката при промяна на обстоятелствата или за временната й отмяна, ще е съдът, пред който делото все още е висящо – Софийски апелативен съд.
С оглед на това, независимо от посочването в атакуваното определение, че подлежи на обжалване и протестиране пред ВКС, то не е от категорията на актовете, които могат да бъдат самостоятелно проверявани по реда на глава двадесет и трета, поради което жалбите срещу него са процесуално недопустими. Като такива те следва да бъдат оставени без разглеждане.
Предвид гореизложеното Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбите на защитниците на подсъдимите П. Б. Г., А. Х. Х., А. В. Ч., В. А. А. и Г. В. Б. против определение от 15.07.2011 г., постановено от Софийски апелативен съд по ВНОХД № 313/2011 г.
Връща делото на Софийски апелативен съд за по-нататъшното му администриране.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.