1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 523
гр. София, 7 април 2011 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГРОЗДАН ИЛИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ
КЕТИ МАРКОВА
при участието на секретаря ЛИЛИЯ ГАВРИЛОВА
и в присъствието на прокурора МАРИЯ МИХАЙЛОВА
изслуша докладваното от председателя (съдията) Г.ИЛИЕВ.
наказателно дело № 590/2010 година.
Производството е образувано по касационен протест на прокурор от Софийска апелативна прокуратура и касационна жалба на подсъдимия И. М. Н., той и касатор в настоящето производство, срещу присъда № 27 от 20.05.2010г., постановена по внохд № 548/2009г. по описа на Софийския апелативен съд (САС).
В протеста се поддържа довод за явна несправедливост на наказанието, поради приложението на чл.55 НК от въззивната инстанция – касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК. Поддържа се, че отсъствието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства е довело до неправилно определяне на наказанието под най-ниския предел на санкцията, предвидена в закона за това престъпление. В съответствие с изложените съображения се прави искане за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав, за да бъде отстранено допуснатото нарушение, като наказанието се определи в съгласие с установения превес на отегчаващи отговорността обстоятелства.
В жалбата на подсъдимия Н. се релевират касационните основания за отмяна на атакувания съдебен акт по чл.348, ал.1, т.т.1-3 НПК. Поддържа се, че присъдата в частта й, с която същият е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.203, ал.1 вр. чл.201 вр. чл.26, ал.1 вр. чл.2, ал.2 НК и осъден на пет години лишаване от свобода, конфискация на 1/6 от имуществото, лишаване от права по чл.36, т.6 и 7 НК за срок от шест години е постановена при нарушение на закона, допуснати съществени процесуални нарушения и при явна несправедливост на наложеното наказание.
Мотивирани са доводи за неправилно приложение на материалния закон, тъй като установената фактическа обстановка не съдържа признаците от състава на престъплението, за което е осъден подсъдимият. На следващо място, Софийският апелативен съд не съобразил и извършеното изменение на чл.201 НК /Дв.бр.50/01.06.1995г./, което едва с Р №19/12.10.1995г. по к.д. №17/1995г. е обявено за противоконституционно, понеже довело до ограничаване съставомерността на изпълнителното деяние до случаите, когато противоправното разпореждане, ”своенето”, на повереното за пазене и управление чуждо имущество е извършено само в интерес на физическо лице и извън този обхват са останали случаите при които имало разпореждане в полза на юридическо лице. Следователно за времето от 01.06. 1995г. до 12.10.1995г., когато е действувало изменението на закона, съдът бил длъжен да приложи чл.2, ал.2 НК и да обяви всички разпореждания свързани с плащане в полза на юридически лица за несъставомерни по чл.201 НК. Като не е сторил това е допуснал нарушение, визирано в отменителното основание на чл.348, ал.1, т.1 НПК.
Поддържа се и довод, че съдът неправилно е квалифицирал инкриминираните деяния по чл.203, ал.1 НК при очевидна липса на изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца.
Развити са освен това съображения за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до нарушаване правата на подсъдимия, понеже бил осъден за обвинения, за които липсвал доказателствен материал, а наличния такъв бил превратно тълкуван. Не била извършена съвкупна оценка на гласните доказателствени средства, като се претендира и нарушение на чл.6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), понеже подсъдимият не участвал лично в извършване на проверка на този вид доказателствени източници.
С жалбата се мотивира, поддържан и от защитата пред касационния състав, довод за явна несправедливост на наложеното наказание, тъй като макар и определено при условията на чл.55, ал.1, т.1 НК, се явява несъразмерно тежко с оглед на установените обстоятелства, характеризиращи степента на обществена опасност на извършеното и тази на личността на подсъдимия, по отношение на когото и по леко по размер наказание би способствало за постигане целите по чл.26 НК. Освен това, незаконосъобразно, в противоречие с чл.45, ал.1 НК, съдът наложил и наказание конфискация, без по делото да са събрани доказателства за налично на подсъдимия имущество. Направен е довод и за нарушение на закона при определяне на наказанието лишаване от права по чл.37, ал.1, т. 6 и 7 НК. На последно място, подсъдимият смята, че въззивният съд неоснователно е наложил и наказанията, които законът предвижда наред с лишаването от свобода.
При условията на алтернативност се прави искане подсъдимият Н. да бъде оправдан по всички обвинения, делото да се върне за ново разглеждане, поради допуснати съществени процесуални нарушения. При условията на алтернативност се прави искане деянията да бъдат преквалифицирани по чл.202, ал.2, т.1 вр. чл.201 вр. чл.26, ал.1 вр. чл.2, ал.2 НК, като наказанието бъде определено при условията на чл.55, ал.1, т.1 НК до минималния предвиден от закона размер от три години лишаване от свобода с приложението на чл.66 НК.
Независимо от горното, направено е искане за отмяна и на определените допълнителни наказания, конфискация и лишаване от права по чл.37, ал.1, т. 6 и 7 НК или намаляването им по размер.
Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията, изложени в него, като сочи, че не е отчетена изключително високата обществена опасност на деянието и дееца, както и изключително голямата стойност на предмета на престъплението. Не е отчетена престъпната упоритост на подсъдимия и обстоятелството, че е проявил изключителна агресивност. Затова по същество прави искане, протестът да бъде уважен, а делото – върнато за ново разглеждане. По отношение жалбата на подсъдимия, прокурорът счита, че е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение.
Защитата на подсъдимия изразява становище за неоснователност на протеста. Поддържа касационната жалба и представеното в срока по чл.351, ал.3 НПК допълнение, мотивирани с подробни съображения, които ще бъдат предмет на обсъждане в следващата част на настоящето решение.
Върховният касационен съд разгледа протеста и жалбата, провери присъдата с оглед на поддържаните отменителни основания и в пределите на правомощията по чл.347 – 348 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 307 от 15.09.2004г. по н.о.х.д.№ 74/2001г. Софийският градски съд е признал подсъдимия И. М. Н. за виновен в това, че при условията на продължавано престъпление, за периода от 26.03.1993г. до 30.09.1994г., с цел да набави за себе си имотна облага възбудил и поддържал заблуждение у 5 253 лица и с това им причинил имотна вреда в размер на 129 386 850 неденоминирани лева, като предметът на престъплението е в особено големи размери и случаят е особено тежък, поради което и на основание чл.211 вр. чл. 209, ал.1 вр. чл.26, ал.1 вр. чл.2, ал.2 и чл.54 НК го осъдил на осем години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване, като го оправдал по първоначално повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.203, ал.1 вр. чл.201 вр. чл.26, ал.1 и 2 вр. чл.2, ал.2 НК.
Със същата присъда на основание чл.59, ал.1 НК съдът е зачел предварителното задържане на подсъдимия с мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 17.06.1997г. до 24.02.1999г., както и времето на задържането му от френските власти от 20.08.1996г. до 17.06.1997г. – до екстрадирането му в Република България (РБ). Съдът се е произнесъл по въпроса за направените по делото разноски.
С присъда № 35/01.07.2005г. по в.н.о.х.д. № 318/2005г. Софийския апелативен съд е отменил така постановената осъдителна присъда и признал подсъдимият за невиновен в това, за времето от 26.03.1993г. до 01.10.1994г., действайки при условията на продължавано престъпление, като длъжностно лице /изпълнителен член на Съвета на директорите и председател на Надзорния съвет/, да е присвоил чужди пари, собственост на [фирма], ([фирма]) , на обща стойност 129 386 850 лева, особено големи размери, поверени му в посочените длъжностни качества да ги управлява, и длъжностното присвояване да представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл.302 НПК е оправдан по повдигнатото обвинение по чл.203, ал.1 вр. чл.201 вр. чл.26 вр. чл.2, ал.1 и 2 НК.
Срещу оправдателната въззивна присъда е подаден протест по който е образувано касационно н.д. № 808/2005г. по описа на ВКС, І н.о. Поради констатирани пороци от гледна точка на съдържание, водещи до процесуална негодност да предизвика извършване на касационна проверка, с определение № 194 от 29.09.2006г. касационния протест е оставен без разглеждане, а производството по делото е прекратено.
С решение № 331/26.04.2007г. по н.д. № 1075/2006г. на Върховния касационен съд, ІІІ н.о., образувано по искане на главния прокурор, е възобновено производството по в.н.о.х.д. № 318/2005г., отменена е постановената по него присъда № 35 от 01.07.2005г. и делото е върнато за ново разглеждане, от стадия на съдебното заседание.
При второто по ред въззивно разглеждане на делото, с присъда № 19 от 11.03.2009г. по внохд № 547/2007г. Софийският апелативен съд повторно е отменил първоинстанционната присъда по нохд № 74/2001г. и оправдал подсъдимия по обвинението за извършено престъпление по чл.203, ал.1 вр. чл.201 вр. чл.26, ал.1 вр. чл.2, ал.1 и 2 НК.
По подаден протест новата въззивна присъда, след проверка по касационен ред, с решение № 262 от 28.07.2009г., постановено по нд № 248/2009г. на Върховния касационен съд, ІІІ н.о. е отменена и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, от стадия на съдебното заседание. Дадени са задължителни указания по приложението на материалния закон.
При последното въззивно разглеждане на делото е постановена атакуваната пред настоящия състав присъда № 27 от 20.05.2010г. по внохд № 548/2009г. по описа на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, с която присъда №307/15.09.2004г. по нохд № 74/2001г. на СГС отново е отменена и подсъдимият Н. е признат за виновен в това, че:
– в периода от 26.03.1993г. до 01.10.1994г. в[населено място], действувайки при условията на продължавано престъпление в качеството му на длъжностно лице по чл.93, т.1, б.”б” НК /изпълнителен член на Съвета на директорите и председател на Надзорния съвет на акционерно дружество „И. У. И. Х. Г.”/, присвоил чужди парични средства, собственост на акционерното дружество, поверени му в посочените длъжностни качества да ги управлява, общо в размер на 38 414 633 неденоминирани лева, като длъжностното присвояване е в особено големи размери и представлява особено тежък случай, поради което на основание чл.203, ал.1 вр. чл.201 вр.чл.26, ал.1 НК вр. чл.2, ал.2 НК и чл.55, ал.1, т.1 НК е осъден на пет години лишаване от свобода, което на основание чл.59 ЗИНЗС да изтърпи в затворническо общежитие от открит тип.
Със същата присъда подсъдимият е оправдан за сумата от 90 972 217лв., представляваща разликата до пълния размер по повдигнатото му обвинение за длъжностно присвояване от 129 386 850 неденоминирани лева.
На основание чл.59, ал.1 НК съдът е зачел времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 17.06.1997г. до 24.02.1999г., както и времето на задържането му от френските власти от 20.08.1996г. до 17.06.1997г.
На основание чл.203, ал.2 НК е постановена конфискация на 1/6 от имуществото на подсъдимия Н. и лишаване от права по чл.37, ал.1, т.т.6 и 7 НК – да заема ръководна държавна и обществена длъжност, както и да извършва работа, свързана с финансово-отчетническа дейност за срок от шест години.
Съдът се е произнесъл и по въпроса за направените по делото разноски.
Така установената хронология на съдебното производство показва, че делото се образува за четвърти път във Върховния касационен съд и се разглежда от него за трети път по същество, по повод на постъпилите касационни протест и жалба.
По протеста на Софийска апелативна прокуратура.
Протестът е допустим, защото е подаден в срок и отговаря на посочените в чл. 351, ал. 1 НПК изисквания, за форма и съдържание. Разгледан по същество протестът е неоснователен.
Релевираното нарушение, свързано с основанието по чл.348, ал.1, т.3 НПК не е допуснато. Съгласно чл.54 НК, при определяне на наказанието съдът се ръководи от пределите, предвидени от закона за извършеното престъпление, като взема предвид степента на обществена опасност на деянието и дееца, подбудите за извършването му, както и установените по делото смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Преценката за вида и размера на наказанието се извършва, като се съобразят посочените обстоятелства, с оглед изискванията на разпоредбите на чл.35, ал.3 и чл.36, ал.1 НК. В настоящият случай, като е определил наказанието при условията на чл.55 НК, въззивният състав не е извършил претендираното с протеста нарушение със съдържанието по чл.348, ал.5, т.1 НПК. Както и друг път е изразявал становище ВКС, явната несправедливост на наказанието, се определя от наличното несъответствие между степента на обществена опасност на извършеното и определеното по вид и размер наказание, което трябва да бъде толкова несъразмерно, че задължително да налага увеличаване на наказанието, за да се приведе неговата тежест в съответствие с установените данни за завишена степен на опасност на престъплението, чрез което се изявява и изключително високата степен на обществена опасност на неговият извършител, в случая касаторът. Това изискване за очевидно несъответствие между отмереното наказание и завишената степен на обществена опасност на престъплението и неговият извършител в случая не е налице.
Касационният състав не споделя изразеното с протеста разбиране за подценяване тежестта и значението на наличните отегчаващи обстоятелства, допуснато като нарушение, при индивидуализацията на отмерените наказания. В тази връзка следва да се отбележи, че отежняващите отговорността обстоятелства по отношение предмета на престъпленията, мотивите и укоримостта на извършване на присвоителната дейност, предвид проявената упоритост на подсъдимия, вече са били съобразени като признаци от най-тежко наказуемия състав на длъжностно присвояване по чл.203, ал.1 НК, за които е предвидено наказание от десет до двадесет години лишаване от свобода. Повторното им съобразяване и при индивидуализацията на наказанието би довело до нарушение на установеното с чл.56 НК ограничение, едни и същи обстоятелства да се оценяват като фактическа основа, съдържаща признаците за съставомерност и втори път на полето на изискването по чл.54 НК. От друга страна съдът е бил длъжен да съобрази, като изключително по значение и последици, обстоятелство неразумно голямата продължителност на разглеждане на делото, повече от шестнадесет години, което не се дължи на процесуалното поведение на подсъдимият. Такова забавяне на процеса, обосноваващо извода за допуснато нарушение на принципните норми на чл.22 НПК и чл.6 ЕКЗПЧОС е достатъчно основание наказанието да бъде индивидуализирано при условията на чл.55 НК, което съдът е съобразил. Неотвратимостта и бързината на определяне на наказанието за извършеното престъпление са основните предпоставки, гарантиращи неговата ефикасност с оглед постигане на целите по чл.36 НК. Неопределеността във времето и изключително голямата продължителност на процеса са противопоказни на изискването за предупредително възпиращото въздействие на наказанието. Затова, отмерване на наказание в размер над десет години лишаване от свобода би било израз на едно самоцелно възмездие, което законодателя не е въвел като изискване дори за най-тежките по вид престъпления. Нещо повече, голямата отдалеченост във времето, от извършване на престъплението до определяне на наказанието, задължително налага преоценка на съотношението, тежест на извършеното престъпление и тази на предвиденото в закона най-леко наказание, каквото е задължителния минимум от десет години лишаване от свобода. В тези случай, когато констатира такова несъответствие, установявайки, че и най-лекото предвидено наказание се явява несъразмерно тежко, при съпоставяне с обстоятелствата, характеризиращи степен на обществена опасност на извършеното престъпление и тази на подсъдимият, съдът следва да определи наказанието под задължителния минимум, а когато липсва такъв да премине към друг вид наказание. Понеже предпоставките за приложението на чл.55, ал.1, т.1 НК в случая са били налице, като е индивидуализирал наказанието в размер под предвидения в закона минимум въззивният съд не е допуснал претендираното с протеста нарушение, което да налага отмяна на присъдата от касационния състав и връщане на делото за ново разглеждане, с оглед исканото утежняване положението на подсъдимият.
По жалбата на подсъдимия И. Н..
Касационната жалба е подадена в срок, поради което е допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
По доводът за допуснати съществени нарушения на процесуални правила, довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия – касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК.
Съображенията с които е обоснован този довод не се подкрепят от данните по делото, поради което е неоснователен. Съдът не е допуснал претендираните от касатора съществени нарушения на процесуалните правила, поради което правото му на защита не е било ограничено.
При постановяване на осъдителната присъда, действувайки като втора първа инстанция по фактите, въззивният съд е извършил в пълен обем дейността по събиране и проверка на доказателствения материал. При съблюдаване изискването на чл.305, ал.1-3 НПК съдът е направил пунктуално описание на фактическите положения, включени в предмета на доказване по чл.102 НПК, които приема за установени. За инкриминирания период от време, 25.02.1993г. – 01.10.1994г., извършените от касаторът разпоредителни действия са обособени в две основни групи. Първата обхваща пунктове п.п.1-116 от мотивите към присъдата в която са изследвани плащанията по нареждане на касаторът от сметката на холдинга в Б. пощенска банка АД към юридически и физически лица в страната и чужбина. На л.л.20-30 от мотивите са посочени и случаите от втората група, п. п.1- 138, където, по нареждане на касатора парични суми от касата на холдинга или на дъщерните дружества са били изплащани лично на него или на служителите Р. Г., О. Казаски, З. З., А. И.. За изплащане на сумите били оформяни т.н. счетоводни справки, които били предавани на касиерките – св.С. Г., О. К., П. И. и С. М..
По всяка от двете групи плащания въззивният съд е обсъдил констатираните противоречия в доказателствения материал, предимно това са били обясненията на касаторът по отношение авторството му, като наредител на плащанията и правното основание за извършеното плащане, след което в изпълнение на задълженията си по чл.305, ал.3 НПК, е мотивирал взетото решение, кои от доказателствените материали приема за достоверни и относими към възприетите фактически положения. На следващо място, съпоставяйки наличната доказателствена основа, включително и дадените от касаторът обяснения въззивният състав, по пунктове за всяка от двете групи, е мотивирал взетите решения, кои от плащанията да приеме за извършена присвоителна дейност и по кои обвинението следва да бъде редуцирано, понеже паричните средства са били предназначени за закупуване на средства за холдинга, включително, консумативи, различна техника, както и изразходваните за рекламна дейност, за които е прието, че касаторът следва да бъде оправдан по съответните пунктове за извършените разходи. Така от първата група, п.п.1-116, съдът е приел, че сумите в левове и валута по нейната левова равностойност, по п.п. 3, 4, 8, 12, 18, 24, 30, 34, 38, 40, 43, 48, 53, 55, 59, 62, 63, 65, 67, 68, 70, 71, 73, 77, 79, 80, 85, 88, 89, 94, 95, 96, 99, 100, 101,102,103, 104, 114, 115, 116, на обща стойност 29 095 537лв., а от втората група, от п.п.1-138, тези по п.п. 21, 23, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 45, 47, 49 ,51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58 59, 61, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 74, 75, 77, 79, 81 ,82, 83, 85, 91, 92, 94, 96, 98, 99, 100, 103, 107, 108, 112, 114, 120, 125, 130, 131, 132, 135, на обща стойност 9 319 096лв., формират инкриминираната сума от 38 414 633лв. за която е постановил осъдителния диспозитив по чл.203, ал.1 НК. Съдът е обективирал и взетото решение по п.п.1-116 в частта по п.п.1, 2, 5, 6, 7, 9, 10, ,11, 13, 14, 15, 16, 17, 19, 20, 21, 22, 23, 25, 26, 27,, 28, 29, 31, ,32, 33, 35, 36, 37, 39, 41, 42, 44, 45, 46, 47, 49, 50, 51, 52, 54, 56, 57, 58, 60, 61, 64, 66, 69, 72, 74, 75, 76, ,78, 81, 82, 83, ,84, 86, 87, 90, 91, 92 ,93, 97, 98, ,105, 106, 107, 108, 109, 110, 110, 111, 112, 113 на обща стойност 51 316 675лв. и от втората група от п.п.1-138, в частта по п.п.1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 22, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 44, 46, 48, 50, 60, 62, 73, 76, 78, 80, 84, 86, 87, 88, 89, 90, 93, 95, 101, 102, 104, 105, 106, 109, 110, 111, 113, 115, 116, 117, 118, 119, 121, 122, 123, 124, 126, 127, 128, 129, 133, 134, 136, 137, 138 на обща стойност 3 920 049лв. е бил оправдан по първоначалното обвинение. Разликата до пълния размер на възприетите от обвинението 129 386 850лв. следва да се обясни и с неправилно възприета сборна сума, само на присвоените левове, които по обвинителния акт възлизат на 38 268 864лв.. вместо възприетите от съда 1 969 215лв.. Понеже е постановен оправдателен диспозитив за цялата разлика между пълния размер по обвинителния акт от 129 386 850лв. до 38 414 633лв., за която е осъден, очевидно е, че не може да става въпрос за утежняване положението на касаторът. При посочената изчерпателност в съобразителната част на присъдата по пера, предмет на присвоителната дейност и останалите за които е оправдан, настоящият състав приема за несъстоятелно възражението, касаторът да е изпаднал в невъзможност да организира защитата си, тъй като не бил наясно, по които пунктове/пера е признат за виновен и по кои, респективно за какви суми оправдан. Не води до друг извод, претендираното нарушение свързано с твърдението, че разбивката по пунктове, така както това е сторено в мотивите, липсвала в диспозитива на присъдата. В тази част защитата не държи сметка не само за трайната практика на ВКС, но и за задължителните указания в тази част дадени с ТР №2/07.10.2002 г. по н. д. № 2/2002 г., ОСНК на ВКС, където в т.4 изрично се посочва, че за да се конкретизира изпълнителното деяние е достатъчно да се посочи времето, мястото на извършване, както и неговите фактически обективни и субективни признаци, като е допустимо съставомерните факти да се посочат в обобщен вид, така както е сторено и при постановяване на присъдата, предмет на касационното обжалване. В нея, както вече бе отбелязано ясно са разграничени, като диспозитиви, сумата за която съдът приема, че е предмет на длъжностно присвояване и отделно сумата, с която следва да се намали обвинението, поради отсъствие на присвоителна дейност, като и в двете части са дадени разбивките по левове, видове чуждестранна валута и нейната левова равностойност. След като в обстоятелствената част, мотивите на присъдата, изрично и по пунктове са отбелязани сумите, от които се формират сборните суми за които е признат за виновен, респективно оправдан, не е необходимо в диспозитива отново да се възпроизвеждат пунктуално мотивите за същите обстоятелства. Като се съобрази и обстоятелството, че присъдата представлява единство на мотиви и диспозитив, става ясно, че поддържания довод за наличие на отменителното основание по чл.348, ал.3, т.1 вр. ал.1, т.2 НПК е лишен от фактическо и правно основание. Във връзка с това следва да се отбележи и следното. Обвинението срещу подсъдимия е дефинирано ясно и изчерпателно във всички фази на наказателното производство. Съобразителната част на обвинителния акт съдържа подробно изложение на обстоятелствата с които прокуратурата е обосновала извършеното престъпление. За всеки от съставомерните признаци на деянието е налице ясно очертан фактически състав, поради което не може да се сподели възражението на защитата за непълнота относно съставомерните признаци на деянието и участието на подсъдимия в него. Следователно, процесуалното му право да разбере в какво е обвинен и въз основа на какви доказателства по никакъв начин не е било накърнено по отношение на която и да е част от обвинението и на който и да е стадий от наказателния процес.
Съобразявайки гореизложението и по повод претендираните нарушения в доказателствената дейност на въззивната инстанция, настоящият състав приема, че възраженията в тази част, представени и с допълнителните съображения към касационната жалба, вече са били предмет на нееднократно обсъждане и анализ в предходните инстанции, а във въззивното производство съдът е бил длъжен да се съобрази и с указанията дадени с отменителното решение № 331/26.04.2007г. по н.д. № 1075/2006г. на ВКС, ІІІ н.о. и решение № 262 от 28.07.2009г., по нд № 248/2009г. на ВКС, ІІІ н.о.. При касационната проверка също не се констатираха нарушения на правилата, регулиращи доказателствената дейност на съдът по установяване на фактите. Процесуалните изисквания на чл.чл.13, 14, 107, ал.3 и 5 НПК са били спазени, тъй като са били събрани и проверени необходимите доказателствени източници за установяване на обстоятелствата, включени в главния факт, предмета на доказване по настоящето дело. Въззивният съд подробно и цялостно е обсъдил събраните по делото гласни и писмени доказателствени източници, анализирал е свидетелските показания, като ги е съпоставил както помежду им, така и с писмените такива. За задълбочен анализ на доказателствения материал е показателно формиране на оправдателен диспозитив, който по стойност е значително по-голям от постановеното осъждане. Такова е положението и по отделните пера, за които касаторът е бил оправдан. За да направи такова разграничение, което е било очевидно в полза на касаторът, съдът в пълен обем е изпълнил задълженията които има по чл.305, ал.3 НПК, понеже при постановяването на новата присъда е действувал като втора първа инстанция по фактите.
Отсъствието на процесуални нарушения в дейността по събиране, проверка и оценка на доказателствения материал позволява да се направи извода, че вътрешното съдийско убеждение е формирано при спазване изискванията на закона за обективно, всестранно и пълно изследване на доказателствата по делото.
Не се основава на данните по делото възражението, за отсъствие на отговори по доводите на защитата. Това е сторено по всеки пункт на обвинението, като съдът е обосновал отказите да приеме за основателни, възраженията за несъставомерност по отношение на всеки от обективните признаци от основния състав по чл.201 НК. Това е сторил и по отделните пера, за които защитата е поддържала отсъствие на присвоителна дейност. Като илюстрация в тази част следва да се посочи поддържаното и в настоящата инстанция възражение, за отсъствие на произнасяне по п.78 от п.п.1-116, относно обвинението за присвоени 300щ.д. с левова равностойност 16 826лв., за които защитата поддържа, отсъствие на присвоителна дейност. Това възражение е прието за основателно и по този пункт касаторът е оправдан. Това е сторено и по останалите пера от този раздел и съображенията за отсъствие на присвоителна дейност са развити на л.л.47-49 от мотивите към присъдата, които са изчерпателни и съответни на доказателствената основа, поради което не се налага да бъдат допълвани или коригирани в това производство. Този подход съдът е използувал и по втория раздел п.п.1-138, а също така и за да обоснове наличието на присвоителна дейност по отделните пера на двата раздела, мотивирайки отказите да възприеме тезата на защитата за отсъствие на противоправно своене на паричните средства. В тази част съдът е изследвал и отношенията на холдинга с дъщерните дружества, „И. Д. И. Г.”, „К. М.” и „И. фъндс мениджмънт”, извършените по разпореждане на касаторът парични преводи, финансово-паричните отношения с ФК [фирма], за които е обосновал с надлежен доказателствен материал категоричен извод, (л.43-44 от мотивите), че в крайна сметка става въпрос за осъществена присвоителна дейност извършена от касаторът. При този подход използван от съдът, за да се произнесе по всяко от възраженията на защитата, по фактите и приложението на закона, е очевидно несъстоятелна тезата за неизпълнение на процесуалното задължение да бъде даден отговор по доводите на защитата, относно правилното приложение на процесуалните и материалноправни норми.
Не се възприема и следващото възражение на защитата за допуснати нарушения на чл.чл.104 и 105 НПК, защото решаващите мотиви, както от осъдителната, така и от оправдателната част на присъдата се основават на събран и проверен по надлежния ред доказателствен материал. Липсват фактически и правни констатации, които да са основани на източници с процесуални характеристики извън посочените в чл.104 и чл.105 НПК. Освен това и претендираното нарушение е бланкетно, без обосноваване с конкретни фактически състави. В тази връзка следва да се отбележи, че отсъствието на правно основание за извършените, по нареждане на касаторът плащания по т.н. счетоводни справки по никакъв начин не може да се приравни на отсъствие на доказателствен материал. За случаите, при които съдът е установил доказателствена база, относно основанието за плащане, включително и обясненията на касаторът, дадени от него в качеството на подсъдим, подкрепени и от други доказателствени източници, паричните суми са изключени от предмета на присвоителна дейност.
Следващият довод на полето на ограничаване правото на защита е мотивиран с лишаване на касаторът от възможност лично и при условията на непосредственост да участвува при провеждане на разпита на св.Л. Врангова. Поддържа се също така, че съдът се е позовал само на установеното от тази свидетелка, при разпита на досъдебното производство, без да извърши проверка на свидетелските и показания в хода на съдебното следствие. Така поддържан доводът не се възприе за основателен от касационния състав по следните съображения.
На досъдебното производство св.Врангова, която продължително време е работила с касаторът, е била разпитвана нееднократно за съвместната им работа, указанията, които е получавала във връзка с отдавани от него разпореждания за извършване на разпоредителни действия с имуществото на холдинга, водената с дъщерните фирми и други юридически лица кореспонденция. В хода на съдебното следствие е установено, че свидетелката е напуснала Република България, поради което нейните показания, законосъобразно са приобщени към доказателствения материал по делото на основание § 249 от ПЗР на ЗИДНПК /обн. Дв. бр.70/1999г./ във вр. с чл.279, ал.1, т.4, пр.1 НПК /отм./, съгласно който съдът е имал процесуалната възможност да прочете показанията й, дадени на предварителното производство до влизане в сила на закона. Следователно, включването на показанията на св.Врангова в доказателствения материал е извършено по надлежния ред, поради което в тази част съдът не е допуснал процесуални нарушения. За да кредитира по отношение на достоверност и относимост установеното от св.Врангова съдът е извършил съвкупна преценка с останалите писмени и гласни доказателствени средства и едва след като е направил констатации за безпротиворечивост е възприел показанията на св.Врангова, не само като годен, но и достоверен източник, по отношение съдържанието на установените обстоятелствата, включени в главния факт, предмет на доказване по делото. При това положение не може да става въпрос и за нарушение на чл.6, ал.3,б.”d” от ЕКПЧОС, защото обвинението срещу касаторът по пунктовете и обстоятелствата, за които е разпитвана Врангова не е основано единствено и само на нейните свидетелски показания. Във връзка с това следва да се има предвид и следното. Както с жалбата, така и при последващите процесуални действия по организиране на защитата във въззивното производство, касаторът или неговият защитник не са правили искане за разпит на св.В. в хода на проведеното съдебно следствие. Така последователно в две заседания, проведени на 01.04.2010 и 20.05.2010г. по внохд №548/2009г. е протоколирано изричното изявление на защитата, че делото е изяснено от фактическа страна и нямат нови доказателствени искания. При това процесуално поведение на касаторът и неговият защитник, с което е манифестирано