Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 24
София, 21.01. 2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 27.11.2019 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Гълъбина Генчева
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 2883 /2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Производството e образувано по касационна жалба от А. Ц. Х. и П. Г. Х. срещу въззивно решение № 149 от 19.04.2019 г. по възз. гр. д. № 44 /2019 на Смолянски окръжен съд, г.о., в частта, с която с него е потвърдено първоинстанционно решение № 134 от 16.11.2018 г. по гр. д. № 52 /2018 г. на Чепеларския районен съд, поправено по реда на чл.247,ал.1 от ГПК с решение № 15 от 18.01.2019 г. по същото дело, в частта с която е отхвърлен предявеният от А. Ц. Х. и П. Г. Х. срещу М. К. Р. и Р. К. Р. иск с правно основание чл.108 от ЗС за реална част от поземлен имот с площ 63 кв.м. от ПИ с ид. 80371.240.1027 в [населено място] с площ от 413 кв.м., на основание придобивна давност за периода от 01.06.2001 г. до 14.08.2017 г.
Ответниците по жалбата М. К. Р. и Р. К. Р. твърдят в отговор, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по субективно съединени искове за защита на право на собственост върху недвижим имот, за които след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр.50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното:
Ищците са уточнили, че основанието на предявения от тях ревандикационен иск е придобивна давност за посочен от тях период от време, като доводите за регулационното положение са от значение за доказване на началната дата на установяване на фактическата власт.
Като е взел предвид, че спорната реална част попада в границите на урегулиран поземлен имот приема, че ключов за изхода на спора по предявения иск е въпросът за това дали е допустимо съобразно градоустройствените изисквания процесната част да бъде придобита по давност посредством присъединяването и към съседния имот.
Въззивният съд намира, че е допустимо придобиване на реална част от урегулиран поземлен имот, ако същата се присъединява към съседен имот и от остатъчната площ е допустимо да бъде обособен отделен урегулиран поземлен имот, за което служебно съдът дължи произнасяне чрез допускане на техническа експертиза.
От приетото експертно заключение във въззивна инстанция, Смолянският окръжен съд установява местоположението на спорната реална част върху имотите по действащия и предходните регулационни планове, установява, че имотът на ищците, имотът на ответниците и съседните им имоти, в които реалната част попада, са били парцели, а впоследствие са урегулирани поземлени имоти, проследява статута им по последователните регулационни планове от 1962 г. и 1978 г. и установява, че остатъчната площ на УПИ ….. не може да бъде обособена в самостоятелен урегулиран поземлен имот с оглед изискването на чл.15,ал.3 вр .с чл.15,ал.9 вр. с чл.31,ал.1,т.2 от ЗУТ. Поради това въззивният съд заключава, че процесната реална част не може да бъде придобита по давност.
По предпоставките по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване:
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите извеждат следните материалноправни въпроси:
За обуславяне изхода на спора свързан ли е материалноправния въпрос, досежно възможността за придобиване по давност на реална част от неурегулиран УПИ в хипотезата на чл.200,ал.2 от ЗУТ?
Може ли да се придобие по давност реално обособена част от поземлен имот (а не от УПИ) в хипотезата на чл.200,ал.2 от ЗУТ, ако тази реално обособена част се присъединява към съседен имот по реда на чл.17 от ЗУТ при първоначално урегулиране на територията?
Налице ли е пречка да се признае владелецът за собственик по давност на реална част от поземлен имот, който към момента на позоваване на давността вече е урегулиран?
Ако исковата претенция за придобиване на давност на реално обособена част се основава единствено на упражняване на фактическа власт върху нея повече от пет или десет години и тази давност е осъществена преди влизане в сила на ЗУТ (31.03.2001 г.), както от праводателите на ищеца и в последващ период имотът е бил обект на непрекъснато владение от самия ищец, следва ли да се счита, че тази реална част е владяна по давност?
Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд обуславящият материалноправен въпрос е : дали когато е предявен ревандикационен иск (също важи и за установителен иск за собственост), основан на твърдения, че ищците, които са собственици на поземлен имот (дворно място), са придобили по давност реална част от съседен урегулиран поземлен имот (дворно място) в резултат на владение, което е продължило в периода от 01.06.2001 г. до 14.08.2017 г., е приложима нормата на чл.200,ал.1 и евентуално чл.200,ал.2 ЗУТ?
Отговорът на този въпрос е обусловен от въпроса дали разпоредбата на чл.200 ЗУТ е материалноправна и императивна. Няма съмнение, че е такава и това е прието включително в посочените от жалбоподателите съдебни решения на ВКС по приложението на правната норма.
Следващият обуславящ въпрос е процесуалноправен: дали съдът, който е сезиран с иск по чл.108 ЗС на описаното основание е длъжен да приложи нормата на чл.200 ЗУТ и без възражение на ответника?
Съгласно приетото с т.1 от ТР № 1 /09.12.2013 г. по т.д. № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. а съгласно приетото с т.3 от същото ТР разрешение въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма/.
Следващият обуславящ въпрос е дали ако въззивният съд установи, че в разглеждания от него случай се прилага установената с разпоредбата чл.200,ал.1 ЗУТ забрана (че е налице законова пречка за придобиване по давност на реална част от УПИ), тъй като не е налице изключението по ал.2 от същата разпоредба, той има основание да уважи иска и следва ли да установява дали по отношение на процесната реална част се е осъществил фактическият състав на придобивната давност.
Няма съмнение, че при установяване на законова пречка за придобиване на реална част от УПИ по давност не следва да установява дали по отношение на процесната реална част се е осъществил фактическият състав на придобивната давност.
Въззивният съд е разрешил обуславящите правни въпроси в съответствие с приетото в съдебните решения на ВКС по приложение на нормата на чл.200 ЗУТ, на които се е позовал (посочил ги е в мотивите си).
Поради изложеното всякакви въпроси, основани на твърдения, че се претендира придобиване на реална част от неурегулиран поземлен имот, която попада в изключението на чл.200,ал.2 ЗУТ, че регулацията е първа и че искът е основан на твърдение за владение, упражнявано преди влизане в сила на ЗУТ, не са обуславящи, защото не съответстват на разглеждания от въззивния съд спор на установеното от съда.
Жалбоподателите не са извели обуславящи въпроси, нито са посочили задължителна съдебна практика и актове на Конституционния съд на Р. България и на Съда на Европейския съюз, на които разрешенията на въззивния съд по обуславящите правни въпроси да противоречат, нито са обосновали значението на тези въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, така както това основание за допускане на касационно обжалване е уточнено с приетото в т.4 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС .
От изложеното следва, че изведените въпроси не обосновават наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК.
Само за пълнота може да се добави и че посочените от жалбоподателите съдебни решения, с които се разрешават въпроси по приложението на правилото на чл.200 ЗУТ, не противоречат на разрешенията на въззивния съд, тъй като в тях не се приема, че реални части от УПИ могат да се придобиват въпреки наличие на установената в чл.200,ал.2 ЗУТ пречка:
В решение № 67 от 16.06.2017 по гр.д. № 3533 /2016 г. на ВКС, II г.о. и в решение № 102 /30.05.2016 г. по гр.д. № 5728 /2015 г. на ВКС, I г.о., към което първото решение препраща, е разгледан въпросът за възможността за придобиване по давност на реална част от УПИ в хипотезата на чл.200 ЗУТ и е прието, че предвиденото в чл.200,ал.2 ЗУТ изключение намира приложение единствено в хипотеза на присъединяване към съседен имот по реда на чл.17 ЗУТ при първоначално регулиране на територията. По това дело е приет крайният извод, че реална част от поземлен имот, който не отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ (за размерите на УПИ за ниско застрояване), може да бъде присъединена към съседен чрез придобиване на правото на собственост чрез правна сделка или по давност по реда на чл.17 ЗУТ (за първоначално урегулиране на неурегулирани дотогава поземлени имоти), само ако и двата имота не са урегулирани.
Видно от изложеното, изводите на въззивния съд не са в противоречие с приетото.
Останалите посочени от жалбоподателите съдебни решения не се отнасят до приложението на чл.200 ЗУТ, тъй като не се отнасят до възможността за придобиване по давност на реални части от поземлени имоти (от дворни места), а до спорове за придобиване по давност на жилища.
Поради изложеното не е осъществено основание по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски. Искането на насрещните страни за заплащане на направените разноски за процесуално представителство в размер на 700 лева съгласно представен списък за разноски е основателно и доказано с представения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 149 от 19.04.2019 г. по възз. гр. д. № 44 /2019 на Смолянски окръжен съд.
Осъжда А. Ц. Х. и П. Г. Х. да заплатят на М. К. Р. и Р. К. Р. сумата 700 (седемстотин) лева, представляващи разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.