1
1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 129/07.07.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закрито съдебно заседание на пети юли две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: Гълъбина Генчева
Членове: Борис Илиев
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова ч.гр.д.№ 1597 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частни жалби на [фирма], [населено място] (ищец по делото) и на С. Д. М., П. П. М. и Д. С. П. (ответници по делото) срещу определения на Софийски градски съд от 07.03.2016 г. и от 07.06.2016 г. по гр.д.№ 12120/ 2015 г.
С първото определение, което обжалват ответниците, Софийски градски съд е разпределил отговорността за разноските по делото, след като е обезсилил обжалваното пред него първоинстанционно решение поради отказ от иска от [фирма]. С това определение С. Д. М., П. П. М. и Д. С. П. са осъдени да заплатят на [фирма] по 127. 61 лв., а [фирма] и третото лице П. Б. К. са осъдени да заплатят на С. Д. М., П. П. М. и Д. С. П. по 333. 33 лв. Съдът е отказал да присъди разликата от 1 000 лв. до 2 000 евро – пълния размер на платения от ответниците адвокатски хонорар.
С второто определение, което обжалва ищецът, е отхвърлена неговата молба за изменение на първото определение с искането на дружеството да се присъдят разноските, направени при второто разглеждане на делото пред въззивния съд.
В частната жалба срещу определението от 07.03.2016 г. ответниците С. Д. М., П. П. М. и Д. С. П. излага доводи, че неправилно са осъдени за разноски. Според тях при прекратяване на производството по делото поради отказ от иска право на разноски има само ответникът. Законът не допуска той да бъде задължаван до възстанови разходите, направени от ищеца. Неправилно съдът е счел, че ответниците са дали повод за завеждане на делото. Не те са предизвикали правния спор. Неправилен според тях е и изводът за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение за защита във въззивното производство. Делото е продължило 10 години и е съставлявало значителна сложност, поради което няма основание за редуциране на възнаграждението, което са платили на процесуалните свои представители. Ответниците искат отмяна на определението от 07.03.2016 г. в частта, в която са осъдени да заплатят разноски на [фирма] и в частта, в която не е присъдено адвокатско възнаграждение от 2000 евро. Сочат и основание за допускане до касационно обжалване.
Третото лице П. К. не взема становище по тази жалба.
Ищецът [фирма] оспорва жалбата на ответниците като поддържа, че тя е недопустима на две основания: обжалваемият интерес е под 5 000 лв и не е посочен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който определението да бъде допуснато до касационно обжалване. Евентуално излага доводи за правилност на определението от 07.03.2016 г., тъй като делото е прекратено единствено поради удовлетворяване на ищцовите претенции от ответниците в хода на производството. В този случай ищецът, а не ответниците, имат право на разноски. Освен това делото не съставлява фактическа или правна сложност, то поставя на разглеждане често срещан казус и единственото усложнение по него е предизвикано от необоснованото оспорване на правата на ищеца от процесуалния представител на ответниците.
Като частен жалбоподател [фирма] оспорва определението от 07.06.2016 г. по съображения, че разноските, които е сторил при второто въззивно разглеждане на спора, му се дължат като на страна, чието поведение не е причината за образуване на делото. Причината за повторното сезиране на въззивния съд е в поведението на ответниците. Те не са изпълнили свое задължение, поето с (извънсъдебно) споразумение да оттеглят въззивната жалба. Напротив, оспорили са съществуването на самото споразумение. Поради това ищецът иска да бъде отменено определението от 07.06.2016 г., а разноските по въззивното дело да се възложат в тежест на ответниците.
С. Д. М., П. П. М. и Д. С. П. оспорват частната жалба на ищеца като недопустима поради непредставяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Евентуално излагат доводи за нейната неоснователност, защото отказалият се от иска ищец няма право на разноски (право на такива има само ответникът), а те не са дали повод за образуване на делото срещу тях.
Третото лице П. К. не взема становище по тази жалба.
По обжалваното определението от 07.03.2016 г.
Частната жалба на ответниците е допустима. Неоснователно ищецът оспорва допустимостта й поради обжалваем интерес под 5 000 лв и поради неформулиран правен въпрос като общо основание за допускане на обжалването. Производството не е касационно. С това определение въззивният съд след като е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото (чл. 233, изр. 2 ГПК) за пръв път е определил отговорността за разноските по делото. Следователно случаят попада в чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, а разглеждането на жалбата срещу такова определение не налага преценка за допускане на касационно обжалване. Обстоятелството, че ответниците С. Д. М., П. П. М. и Д. С. П. са представили към своята частна жалба и изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, е ирелевантно за реда, по който тя следва да се разгледа. Повдигнатия в изложението правен въпрос съдът ще разгледа като довод по нейната основателност.
За да постанови определението от 07.03.2016 г., въззивният съд е приел, че делото е образувано по искова молба на [фирма] против С. Д. М., П. П. М. и Д. С. П., предявен е иск по чл.108 ЗС – за предаване на владението върху неоснователно държан от ответниците недвижим имот, собствен на дружеството – ищец. Спорното право е прехвърлено в хода на процеса от ищеца и приобретателят П. К. е встъпил да го подпомага като трето лице. Първоинстанционното производство е приключило с решение от 30.06.2008 г., с което искът е уважен в полза на третото лице. По жалба на ответниците е образувано гр.д.№ 2169/ 2009 г. на Софийски градски съд, който обезсилил първоинстанционния съдебен акт като недопустим и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на районния съд. В хода на това въззивно производство, на 30.03.2009 г., ответниците предали доброволно имота на третото лице. При новото разглеждане на делото от първата инстанция искът бил отхвърлен, а въззивно производство за контрол на отхвърлителното решение е образувано по жалба на третото лице П. К.. В хода на това производство ищецът се е отказал от спорното право и производството е прекратено. При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че ответниците са дали повод за завеждане на делото, тъй като процесуалният им представител е признал, че до 30.03.2009 г. те са държали спорната вещ. До този момент те носят отговорност за всички сторени разноски в производството и трябва да ги заплатят на ищеца. Разноските, направени от страните по делото след 30.03.2009 г., не намират основание в поведението на ответниците, а в това на ищеца и третото лице. Поради това за този период ответниците имат право на разноски, но в рамките на предвиденото в чл.78 ал.1 ГПК: доколкото са направени за един адвокат. Ответниците са платили 2 000 евро за представителство от двама адвокати, имат право само на половината от тях, а и това възнаграждение е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото. Тя е средна. При предвиден минимум на адвокатското възнаграждение от 739. 22 лв, съдът е намерил, че за разликата над 1 000 лв. платеното възнаграждение за процесуално представителство е прекомерно и е осъдил третото лице и ищеца да платят разноски на ответниците в този размер, а за разликата искането е отхвърлено.
Определението е законосъобразно. Производството е образувано по иск за предаване на владението на недвижим имот, собствеността върху който е прехвърлена от ищеца на трето лице в хода на процеса. С оглед настъпилата материалноправна промяна ищецът е поискал имота да се предаде не нему, а на приобретателя. В съответствие с това искане, ответниците са предали имота на П. К.. Това също е станало в хода на производството – на 30.09.2009 г. – и от този момент ищецът няма интерес да търси защита на спорното право по исков ред. Сторените до този момент разноски обаче той може да претендира от ответниците поради това, че с поведението си те са станали причина за завеждане на делото. В този смисъл е установената от Върховния касационен съд обвързваща практика, която е посочена и в обжалвания акт (срв. определение № 277/ 14.05.2014 г. по ч.гр.д.№ 2432/ 2014 г., I г.о., определение № 843/ 17.11.2014 г. по ч.гр.д.№ 6716/ 2014 г., IV г.о., определение № 332/ 02.06.2015 г. по ч.гр.д.№ 2518/ 2015 г., III г.о. и цитираните в тях актове). Според тази практика в случаите, когато производството по делото е прекратено поради отказ или оттегляне на иска, които са обусловени от новонастъпили след предявяването му и независещи от ищеца, а от създадени от ответника обстоятелства, отговорен за разноските е ответникът. Няма основание за промяна на така установената практика, а обжалваното въззивно определение е съобразено с нея.
Неоснователни са и оплакванията срещу извода на въззивния съд, че уговореното и платено от ответниците адвокатско възнаграждение за защита в производството след 30.09.2009 г., е прекомерно. Предявен е само един иск и делото не се отличава с правна сложност. Фактическата му сложност също не е значителна и не изисква сериозни усилия по защитата на интересите на ответниците. Обстоятелството, че производството е продължило значително време, не може да бъде аргумент за фактическа сложност на делото. Продължителността на производството се дължи и на действията на защитата на ответниците, която не е довела до знанието на съда обстоятелството, че спорното право е удовлетворено извънсъдебно още преди постановяване на първото въззивно решение по спора.
Срещу определението от 07.03.2016 г.
Частната жалба на ищеца е допустима. Неоснователно ответниците я оспорват с отвод откъм задължение за [фирма] да приложи изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Такова задължение за него няма. Производството, образувано по частната жалба срещу определението от 07.03.2016 г. не е касационно. Това определение е постановено по молба за изменение на съдебен акт в частта за разноските. Съгласно т. 24 ТР № 6/ 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС определението на въззивния съд за допълване или изменяне на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на ал.2 на чл. 274 ГПК.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
С определението от 07.06.2016 г. въззивният съд е отказал да измени акта си от 07.03.2016 г. в частта за разноските, направени от [фирма] при второто въззивно разглеждане на спора, до момента на прекратяване на производството по делото. Съдът е посочил, че ответниците са предали имота на третото лице на 30.03.2009 г. и поради това с поведението си не са дали повод за образуване на второто въззивно производство. Обратното, повод за образуването му, макар по въззивна жалба на третото лице, е дал ищецът, който макар да е бил вече удовлетворен, не е десезирал съда от разглеждането на спора.
Определението е законосъобразно. При прекратяване на производството по делото право на възстановяване на сторените по него разходи има ответникът (чл.78 ал.4 ГПК). С посочената по-горе съдебна практика са установени изключения от това правило, които почиват на систематично тълкуване на разпоредбата на чл.78 ал.4 във връзка с ал.2 ГПК. В резултат на това тълкуване е прието, че ако производството се прекратява поради отказ от иска, който е породен от факти, настъпили след предявяването му и ищецът веднага след това се е отказал от иска си, отговорността за разноски ще следва да се понесе от ответника (определение № 843/ 17.11.2014 г. по ч.гр.д.№ 6176/ 2014 г., IV г.о. Когато ищецът не предприеме съответното процесуално действие незабавно след възникване на основанието за това, той не може да претендира разноските, сторени от този момент насетне, а дължи направените от другата страна разноски, защото не поведението на ответника вече е причина за водене на производството. В случая ищецът се е отказал от иска си повече от 6 години след като ответниците са удовлетворили извънсъдебно претенциите му и не може да претендира разходите, направени за производството в този период, независимо кой е инициирал второто въззивно производство.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 5472/ 07.03.2016 г. по гр. д. № 12120/ 2015 г. на Софийски градски съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 13447/ 07.06.2016 г. по гр. д. № 12120/ 2015 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.