1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 397
София,03.07.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на осми юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 877 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 1356 от 04.11.2016 г. по в. гр. д. № 1275/2016 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 1702 от 28.04.2016 г. по гр. д. № 10130/2015 г. на Варненския районен съд, VIII състав, с което са били уважени предявените от Н. Д. Д. и А. Д. Д. срещу В. А. Б. искове по чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост върху 1/4 ид.част за всеки ищец от поземлен имот с идентификатор 10135.5507.172, находящ се в [населено място], район „А.”, местност „Вилите”.
Въззивният съд е приел, че ищците са собственици на по 1/4 ид.част от процесния имот въз основа на извършено в полза на тяхната наследодателка Е. А. Д. дарение по нотариален акт № 145/1967 г. и наследствено правоприемство. Собственик на другата Ѕ ид.част от имота е Ю. Т. П., който не е страна по делото. През 2015 г. ответникът В. А. Б. се е снабдил с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка. Независимо от това той не е могъл да придобие собствеността на имота по давност. Този извод е направен след обсъждане на свидетелските показания, според които ответникът е бил допуснат в имота от другия съсобственик Ю. П., тъй като не е имало къде да живее. Прието е, че установената от него фактическа власт не покрива характеристиките на владението по чл.68 ЗС, а представлява държане. За да се трансформира държането във владение ответникът е следвало да демонстрира на собствениците промяна в намерението си, а в случая няма данни това да се е случило преди месец октомври 2015 г., когато не е допуснал съсобственика Ю. П. в имота. Напротив, от показанията на свидетелите се установява, че преди този случай всяко лято П. е отсядал със семейството си в съществуващата в имота сграда, състояща се от две помещения, а ответникът В. Б. се е изнасял в двора на палатка. Собствениците на имота не са се дезинтересирали от него, което личи и от факта, че те са продължили да заплащат дължимите данъци.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника В. Б..
Жалбоподателят поддържа, че в нарушение на чл.236, ал.2 ГПК въззивният съд не направил необходимата преценка на доказателствата и не могъл да установи правилно фактите по делото. Свидетелските показания не били обсъдени в контекста на презумпцията на чл.69 ЗС. Без значение бил фактът кой е плащал данъци за имота. Съдът не се позовал на ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, въпреки че жалбоподателят се е легитимирал като собственик с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Не били налице доказателства, които да оборват презумпцията на чл.69 ЗС. Не били преценени показанията на свидетеля И. И., който установявал, че жалбоподателят живее в имота от 2001 г. постоянно, безспорно и несмущавано и че ако не е бил той, намиращата се в него сграда щяла да се събори. Не били преценени правилно и изявленията му, че понякога през лятото в имота идвал някакъв софиянец, но на гости, на курорт. Съдът не обяснил защо дава вяра на свидетелите на ищците и не зачита показанията на другите двама свидетели, водени от ответника. Напротив, показанията на свидетеля И. И. били изопачени. При тези оплаквания жалбоподателят поддържа искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1. При преценката на доказателствата, установяването на фактическите констатации и правните изводи изпълнил ли е съдът в необходимата степен императивните разпоредби на чл.236, ал.2 ГПК; 2. Изпълнил ли е съдът задължението си да посочи точно кои доказателства оборват презумпцията на чл.69 ЗС;
3. След като съдът е направил правния извод, че ответникът Б. не бил доказал своето давностно владение, разместил ли е доказателствената тежест в противоречие с посочената законова презумпция;
4. Може ли страната да се позовава на придобивна давност, при наличие на прекъсването й по смисъла на чл.81 ЗС и заличаването й с обратна сила.
5. Може ли ищцовата страна да черпи права от предполагаемите посещения в имота на лицето Ю. П., което е трето лице, без връзка с предмета на делото.
Ответниците в производството Н. Д. Д. и А. Д. Д. оспорват жалбата. Считат, че няма основание тя да се допуска до разглеждане по същество от ВКС. Развиват и становище за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационен контрол решение на въззивен съд по спор за собственост, по който не е налице пречка по чл.280, ал.2 ГПК за разглеждане на жалбата от ВКС.
Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставените от жалбоподателя въпроси, с изключение на четвъртия, са по правилността на въззивното решение и те не могат да бъдат разглеждани в настоящата фаза по допустимост на касационното обжалване. Въпросите по чл.280, ал.1 ГПК следва да бъдат абстрактни и да съдържат в себе си определен правен проблем, който е значим не само по конкретното дело, но и по други сходни дела. Такива правни въпроси, свързани с разпоредбата на чл.69 ЗС, са например: за приложимостта на презумпцията по чл.69 ЗС, когато фактическата власт е придобита на правно основание; какви факти следва да бъдат установени, за да се обори презумпцията на чл.69 ЗС; чия е доказателствената тежест за установяване на намерението за упражняване на фактическа власт в процес на ревандикация срещу владелец, разполагащ с нотариален акт по обстоятелствена проверка; каква е разликата между владение и държане и чия е доказателствената тежест за установяване на държането; чия е доказателствената тежест при оспорване на придобивна давност, удостоверена с нотариален акт по обстоятелствена проверка. По тези въпроси има богата практика на ВКС – ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС; решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на ВКС, І ГО; решение № 107 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 1297/2010 г. на ВКС, ІІ ГО; решение № 31/08.02.2016 г. по гр. д. № 4539/2015 г. на ВКС, І ГО и др., което изключва поддържаното от жалбоподателя основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е постановил решението си в съответствие с тази практика. Жалбоподателят се легитимира пред съда като собственик с нотариален акт по обстоятелствена проверка, който възлага на оспорващата страна тежестта да опровергае неговите констатации – ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Освен това жалбоподателят се ползва и от презумпцията на чл.69 ЗС, която също размества доказателствената тежест. За да приеме, че тази презумпция е опровергана, въззивният съд е изхождал от данните по делото за наличие на юридическо основание за установяването на фактическата власт върху процесния имот от страна на жалбоподателя. Тези данни са, че той е бил допуснат в имота от единия съсобственик – т.е. налице е един неформален договор за заем за послужване, който сочи, че първоначално фактическата власт е имала характеристиките на държане а не на владение. Налице са и данни, че впоследствие това държане е продължило, като жалбоподателят е допускал един от собствениците на имота, а сам се е изнасял на палатка при неговите посещения. Именно затова въззивният съд е приел, че презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана. Този извод е в пълно съответствие с решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на ВКС, І ГО, в което е прието, че презумпцията на чл.69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от установяването и. Въззивното решение съответства и на задължителната практика на ВКС по прилагането на чл.236, ал.2 ГПК, тъй като въззивният съд е изложил мотиви по спорните въпроси, като е обсъждал както доказателствата по делото и установените с тях факти, така и правното значение на тези факти и произтичащите от тях правни изводи.
Четвъртият въпрос, макар да има характеристиките на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, е поставен без връзка с конкретното дело и също не може да обуслови допускане на касационно обжалване. В настоящия случай на придобивна давност се позовава само жалбоподателят и затова той няма интерес да сочи и установява факти, които прекъсват тази давност, включително и прекъсване на владението за повече от 6 месеца. Такива факти в случая не са и налице. Що се отнася до липсата на фактическа власт върху имота от насрещната страна – ищците по предявения установителен иск за собственост, този отрицателен факт е без значение в случая, тъй като придобивното основание на ищците не е давност, а прехвърлителна сделка и наследяване.
Петият въпрос, освен че е фактически, също е неправилно поставен, тъй като ищците не черпят права от посещението в имота на другия съсобственик, а от нотариалния акт № 145/1967 г. и наследственото правоприемскво от Е. А. Д..
В обобщение – не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество от ВКС.
При този изход на делото, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответниците сторените разноски за касационното производство в размер на 1500 лв. – адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 23.01.2017 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1356 от 04.11.2016 г. по в. гр. д. № 1275/2016 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА В. А. Б. от [населено място], местност „В.” № 172, да заплати на Н. Д. Д. от [населено място], [улица] на А. Д. Д. от [населено място],[жк], вх.3, ет.5, ап.57 сумата от 1500 лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: