Определение №172 от 13.9.2017 по ч.пр. дело №3284/3284 на 1-во гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 172/13.09.2017 г.

Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия в закритото заседание на единадесети септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Гълъбина Генчева
Членове: Теодора Гроздева
Геника Михайлова

разгледа докладваното от съдия М. ч. гр. д. № 3284 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.
Обжалвано е определение № 383/ 24.07.2017 г. по гр. д. № 522/ 2016 г., с което Окръжен съд – Пазарджик е оставил без уважение молбата на М. М. С. да измени своето (въззивно) решение № 395/ 06.10.2016 г. по гр. д. № 522/ 2016 г. в частта за разноските.
Определението се обжалва от М. С. с искане за неговата отмяна с бланкетно оплакване за незаконосъобразност.
Ответниците С. Г. М. и А. Г. П., ответници и по частната жалба, възразяват, че е неоснователна. Претендират разноски в настоящото производство.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира частната жалба с допустим предмет. Определението е по чл. 248 ГПК, а въззивното решение в частта, с която исковете за собственост на недвижимия имот са разгледани по същество, е подлежало, но не е било допуснато до касационно обжалване (определение № 320/ 10.07.2017 г. по гр. д. № 5511/ 2016 г. ВКС, ГК, II-ро ГО). Изложеното осъществява изискванията и на чл. 274, ал. 2, т. 2, вр. чл. 248, ал. 3, изр. 2, и на чл. 274, ал. 4 ГПК. Частната жалба е в компетентност на Върховния касационен съд, а от предвиденото в чл. 274, ал. 2, изр. 1, in fine ГПК не следва друго. Съгласно, чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК, определението на въззивния съд за разноските се обжалва по реда, по който (и доколкото) подлежи на обжалване въззивното решение. Въззивното решение е подлежало на касационно обжалване. Частната жалба е подадена от легитимирана страна. Касатор е ищцата, чието искане за изменение на въззивното решение в частта за разноските е оставено без уважение. Спазен е и срокът по чл. 275 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, а тя е основателна по същество. Съображенията за това са следните:
Първата инстанция е била сезирана от жалбоподателя с четири кумулативно обективно съединени иска, предявени при условията на пасивно субективно съединяване, както следва: един с правна квалификация чл. 108 ЗС и три с правна квалификация чл. 109 ЗС.
Приети са били и насрещни искове с правна квалификация чл. 54, ал. 2 ЗКИР.
С първоинстанционното решение първоначалните искове са уважени с изключение на един от исковете по чл. 109 ЗС, а насрещните – отхвърлени. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на касатора-ищец сумата 803. 00 лв. – разноски.
Всяка от насрещните страни е подала въззивна жалба. Така първоинстанционното решение е било обжалвано изцяло.
С въззивното решение е отменено в частта, с която са уважени искът по чл. 108 ЗС и два от исковете по чл. 109 ЗС. С въззивното решение тези искове са отхвърлени. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която единият от исковете по чл. 109 ЗС е уважен, а насрещните искове – отхвърлени. Въззивният съд е изменил първоинстанционното решение в частта по разноските. Посочил е, че отговорността на страните следва да определи, както следва: за разноските пред първата инстанция – съобразно крайния изход на спора по всички искове, а разноските пред въззивната инстанция е възложил изцяло в тежест на жалбоподателя. Мотивирал се е с това, че само един от исковете по чл. 109 ЗС е основателен, а въззивната жалба от жалбоподателя е неоснователна. Така след извършена компенсация на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивният съд осъжда жалбоподателя да заплати на ответниците сумата 750 лв., от които 330 лв. – разноски пред първата инстанция и 420 лв. – разноски пред втората инстанция.
Срещу въззивното решение жалбоподателят подава касационна жалба. Прави и бланкетно искане решението да бъде изменено в частта за разноските.
С определение № 320/ 10.07.2017 г. по гр. д. № 5511/ 2016 г. ВКС, ГК, II-ро ГО въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване, а делото е върнато на въззивния съд за произнасяне по молбата по чл. 248 ГПК.
С обжалваното в настоящото производство определение въззивният съд не съзира основание да измени решението в частта по разноските.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира за правилен подходът, според който въззивният съд е бил длъжен изцяло (и като за първи път) да определи отговорността на страните за направените по делото разноски. Причината за това е в обстоятелството, че първоинстанционното решение е обжалвано изцяло, а втората инстанция го е изменила (постановила е различен краен резултат), разглеждайки спора по всеки иск като инстанция по същество. В обжалваното определение обаче съдът неправилно определя сумите, които поставя в тежест на всяка от страните и извършва съдебна компенсация, без да има законово основание за това. Касационната инстанция е длъжна да отмени обжалваното определение и да реши по въпросът за отговорността на страните за разноските по делото, който е по съществото на частната жалба (чл. 278, ал. 2, изр. 1 ГПК).
С въззивното решение, което към постановяване на обжалваното определение е влязло в сила, са уважени единствено първоначалните искове по чл. 109 ЗС за премахването на метална ограда. Отхвърлени са останалите първоначални искове (другите по чл. 109 ЗС и този по чл. 108 ЗС). Отхвърлени са и насрещните. Следователно в тежест на жалбоподателя остават разноските, които той е направил пред двете инстанции по първоначалните неоснователни искове (държавните такси за тях пред първата и пред втората инстанция), а в тежест на ответниците – тези по неоснователните насрещни искове (държавните такси за тях пред първата и втората инстанция). В тежест на ответниците са разноските по основателния иск по чл. 109 ЗС, а в тежест на жалбоподателя – тези по неоснователните искове по чл. 108 ЗС и по чл. 109 ЗС.
Конкретно, в тежест на ответниците по жалбата следва да се поставят държавната такса пред първата инстанция (80. 00 лв.) и адвокатското възнаграждение, което жалбоподателят плаща за първия упълномощен адвокат (800. 00 лв. пред първата инстанция и 500. 00 лв. за втората инстанция). В негова тежест са адвокатското възнаграждение, платено от ответниците по жалбата (по 400. 00 лв. от всеки за представителството пред първата инстанция и по 500. 00 лв. за представителството пред втората инстанция) и държавната такса по въззивната жалба по искането да бъде отменено първоинстанционното решение в частта, с която неправилно са били уважени исковете по чл. 108 ЗС и по чл. 109 ЗС (за сумата 105. 00 лв. При определяне на отговорността на жалбоподателя за разноските следва да бъде съобразено, че държавна таксата за въззивното обжалване е платила изцяло ответницата С. М.. Адвокатските възнаграждения се включват изцяло в отговорността на насрещната страна по разноските, защото при договарянето им не е извършено разграничаване по отделните искове.
Следователно на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците дължат на жалбоподателя общо направени пред двете инстанции и подлежащи на възстановяване разноски за сумата 1 380 лв. Отговорността им е деликтна и те следва да я понесат солидарно. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателя дължи на ответницата С. М. общо направени пред двете инстанции и подлежащи на възстановяване разноски за сумата 1 005. 00 лв., а на ответницата А. П. – сумата 900. 00 лв. Не съществува законово основание за съдебно прихващане с насрещните еднородни вземания. Достатъчният аргумент за това е липсата на компенсаторно изявление.
С оглед изхода на спора по частната жалба, е неоснователна претенцията на ответниците за пресъждане на разноски в настоящото производство.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 383/ 24.07.2017 г. по гр. д. № 522/ 2016 г. на Окръжен съд – Пазарджик и решение № 395/ 06.10.2016 г. по същото дело в частта по разноските.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК С. Г. М. ЕГН [ЕГН] и А. Г. П. ЕГН [ЕГН] да заплатят солидарно на М. М. С. ЕГН [ЕГН] сумата 1 380. 00 лв. – разноски пред първата и втората инстанция.
ОСЪЖДА М. М. С. да заплати на С. Г. М. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 005. 00 лв., а на А. Г. П. да заплати сумата 900. 00 лв. – разноски пред първата и втората инстанция
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Scroll to Top