О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 426
София, 16.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на трети юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Д. П.
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Хорозова т.д. № 345/2015 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Срещу решение № 54/29.03.2007 год., постановено по в.гр.д.№ 1382/2004 г. по описа на Софийския апелативен съд са постъпили касационни жалби от страните по делото, както следва:
1. Касационна жалба вх.№ 7156/19.10.2007 г., подадена от ищеца Агенция за следприватизационен контрол [населено място] /сега – АПСК/ против решението в частта, с което е потвърдено решение от 16.02.2004 год., постановено по гр.д.№ 272/2001 год. на СГС, ТО, ІІ състав, с което е отхвърлен предявеният от Агенцията иск против И. И. З. /починал на 01.06.2007 год., заместен от наследниците си по закон/, за заплащане на договорна неустойка по чл.17 от сключения между страните на 14.12.1994 год. приватизационен договор за разликата над сумата 829 728 лв. до претендираната сума от 1 816 236 лв., както и искът за заплащане на обезщетение за забава върху главницата за времето от 29.09.2000 г. до 28.02.2001 г. за разликата над присъдените с решението 49 640 лв. до претендираните с исковата молба 400 000 лв.
2. Касационна жалба вх.№ 13487/21.11.14 г. от правоприемниците на ответника И. И. З.: Х. А. Л. З., И. З. – И., Н. Брюкелман, К. З. и И. И. З., чрез пълномощниците им – адв. М. А. и адв. З. З. от САК, против въззивното решение в частта, с което е потвърдено решението на СГС за осъждане на И. И. З. да заплати на Агенцията за следприватизационен контрол неустойка по посочения договор в размер на 829 728 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 28.02.2001 г. до окончателното й плащане, както и обезщетение за забава за периода 29.09.2000 г. – 28.02.2001 г. в размер на 49 640 лв.
Касационните жалби са депозирани от легитимирани лица в законоустановения преклузивен срок след надлежното съобщаване на решението, подлежащо на касационно обжалване, поради което са допустими. С оглед момента на постъпването им /преди или след влизане в сила на сега действащия ГПК/ и на основание разпоредбата на § 2 ал.3 ПЗР ГПК /2007 г./, разглеждането на жалбата на Агенцията следва да се проведе по реда на отменения ГПК /1952 г./, а съответно жалбата на насрещните страни – по реда на действащия ГПК /2007 г./. Следователно, по втората жалба касационният съд дължи произнасяне в настоящото производство по чл.288 ГПК, след което, в зависимост от резултата му, следва да бъде насрочено открито съдебно заседание за разглеждане по същество на едната или и двете касационни жалби против решението.
Според касаторите – физически лица, решението на САС в обжалваната от тях част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281 т.3 ГПК, поради което молят за отмяната му. Излагат, че съдът неправилно е дал стеснително тълкуване на клаузите на приватизационния договор, касаещи договорната неустойка, в резултат на което и погрешно е приел за ирелевантни към спорния предмет данните дали в исковия период в приватизираното дружество са работили лица по силата на граждански договор /а не само по трудов/ и какъв е броят на заетите лица от фирмите – наематели на търговски обекти. Въз основа на този неправилен извод съдът е отказал да уважи поисканите за установяването на горните факти доказателства /договори за наем и удостоверения за установяване на заетите в наетите обекти лица/, с което е допуснал съществено процесуално нарушение. Съставът на въззивния съд не е съобразил и разясненията, дадени с решение от 22.05.2001 г. на Надзорния съвет на Агенцията за приватизация, относно понятието „трудова заетост”.
Като значими за изхода на спора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите поставят следните въпроси: „1. За възможността за тълкуване на договора по чл.20 ЗЗД от съда при ясно съдържание на клаузата му – чл.14 от Договор за продажба на акции от [фирма]; 2. Съставлява ли нарушение на процесуалните правила отказът на въззивния съд да бъдат допуснати относими и допустими доказателства; 3. Когато в диспозитива на едно съдебно решение е записано, че то подлежи на обжалване от двете страни в процеса, и това съответства на действащата към момента на произнасяне правна уредба, възможно ли е по-късно същият съд да постави за една от страните друго условие, за да бъде разгледана жалбата й срещу решението.”.
Допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по предложените въпроси обосновават: по въпрос № 1 – с нормата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, т.к. е противоречиво разрешаван от съдилищата /в частност е в противоречие с решение № 559/17.05.1993 г. по гр.д.№ 1724/92 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, решение № 161/10.03.2006 г. по гр.д.№ 47/2005 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО/; по въпрос № 2 – с хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, т.к. същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК /решение № 112/14.06.2011 г. по гр.д.№ 372/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, решение № 149/08.06.2011 г. по гр.д.№ 1884/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, решение № 284/21.07.2010 г. по гр.д.№ 378/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО/; а по въпрос № 3 – с основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – Агенция за приватизационен и следприватизационен контрол [населено място], чрез процесуалния си представител ю.к. С. в депозиран писмен отговор моли жалбата да не се допуска до разглеждане по същество. На първо място счита, че тя е подадена след изтичането на предвидения едномесечен срок за касационно обжалване и следва да бъде оставена без разглеждане, т.к. решението в атакуваната част е влязло в законна сила на 29.03.2007 г. Освен това то е изпълнено принудително, като присъденото в полза на Агенцията вземане е събрано. На следващо място оспорва качеството на жалбоподателите като правоприемници на починалия ответник, твърди липса на надлежно упълномощаване на подписалите жалбата пълномощници – липса на подпис на К. З., невалидност на паспортните данни на И. З. – И. и Н. Брюкелман. Оспорва и наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като съобрази данните по делото и становищата на страните, намира следното:
І. По повдигнатите възражения против допустимостта на жалбата.
Оплакванията за недопустимост и нередовност на касационната жалба, подадена от правоприемниците на И. И. З., са неоснователни. На първо място, решението не е влязло в законна сила на посочената в отговора на касационната жалба дата, т.к. не е било съобщено на ответника, с оглед данните, че лицето междувременно е починало. Предварителното изпълнение на въззивното решение е станало по предвидения в ГПК /отм./ ред и не е аргумент за влизането му в сила. След като наследниците на починалата страна /германски гражданин/ са издирени, с определение на съда от 03.10.14 г. същите са конституирани на основание чл. 120 ГПК /отм./ като страни в производството, на мястото на И. И. З., а препис от решението им е бил връчен на 23.10.14 г. С оглед горното, касационната жалба от 21.11.2014 г. е подадена в законоустановения преклузивен срок. Качеството им на наследници е удостоверено по официален начин от компетентния Районен съд – Царлотенбург, ІХ-ти състав, [населено място], вкл. с посочване на наследствените им квоти. Липсват пороци при упълномощаването на процесуалните представители на касаторите. Относно К. З. е налице отделно пълномощно в кориците на делото, а валидността на паспортните данни на лицата не се отразява върху действителността на подписаните от тях изявления по чл.33-34 ГПК.
ІІ. По наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
За да потвърди решението на Софийския градски съд, Търговска колегия, VІ-2 състав в обжалваната осъдителна част по исковете с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД, съставът на въззивния съд е съобразил следните правно релевантни факти: На 14.12.1994 г. между Агенцията по приватизация като продавач и И. И. З. като купувач е сключен договор за продажбата на 521 922 броя поименни акции, представляващи 80 % от капитала на [фирма] [населено място]. Съгласно чл.14 от договора, купувачът се е задължил в срок от 5 години от влизане на договора в сила да запази съществуващия брой работни места. Съгласно чл.17.1. от договора, в случай на неизпълнение на задължението по чл.14, купувачът дължи неустойка в размер на едногодишната средна брутна работна заплата за всяко договорено, но незаето работно място за съответния период, като неизпълнението се определя в края на всяка година. Съгл. Чл.17.3 от договора, купувачът се задължава да заплати на продавача неустойката в срок от 30 календарни дни след като бъде уведомен за нейния размер. С писмо, получено на 29.08.2000 г. Агенцията е уведомила ответника, че дължи неустойка в размер на 1 852 831.60 лв., определена за пълно неизпълнение на поетото задължение, поради непредставянето на отчет. Според данните по делото, броят на длъжностите по щатно разписание през 1999 г. е 753 бр. и е равен с броя им към момента на сключването на договора, следователно ответникът е следвало да поддържа заетостта им в този размер. От тях към края на 1999 г. заети са били 409 души. Неизпълнението възлиза на 344 бр., а дължимата неустойка по чл.17 – на 829 728 лв., съответно обезщетението за забава върху тази сума в размер на законната лихва е 49 640 лв. и до тези размери предявените искове са основателни. Във връзка с оплакванията на ответника, съдът е счел за ирелевантни за предмета на спора данните относно това, дали в рамките на исковия период в приватизираното дружество са работили лица по силата на граждански договор и какъв е техният брой, както и броят на заетите лица в търговците – наематели на отделни обекти в хотелския комплекс. Споделени са изводите на първоинстанционния съд, че като изпълнение на поетото по чл.14 от договора задължение следва да се отчитат само заетите по трудов договор работни места. Допълнително са почерпени доводи и от клаузата на чл.17.1, според която неустойката се определя именно на база средната брутна работна заплата, а не по някакви други критерии. Не е възприета интерпретацията, която ответникът прави на представеното по делото решение на Надзорния съвет на Агенцията на заседание от 22.05.2001 г. Според това решение, в понятието „трудова заетост” се включват не изобщо лицата, наети по граждански договор, а само тези, участващи в управлението на предприятието. Работещите в наетите от трети лица търговски обекти също са извън указаните в решението. Те не попадат в категорията „ангажиран персонал на основата на договор с обслужваща външна фирма”, т.к. последната следва да осъществява специфична обслужваща дейност – охрана на обектите, прехрана на персонала, здравно обслужване, транспорт и др. подобни. Фирмите – наематели не осъществяват такава дейност, поради което техният персонал не следва да бъде включван при преценката за изпълнение на задължението по чл.14 от договора, респективно събраните в тази връзка доказателства не следва да се обсъждат.
С оглед мотивите на въззивния съд следва да се приеме, че формулираните от касатора въпроси, по които се моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението в осъдителната му част, не покриват общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК. Те не са обусловили решаващата воля на съда и като такива не са от значение за изхода от спора, съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, по следните съображения, касаещи всеки от въпросите:
1/ Когато страните по един договор влагат различно съдържание в една и съща клауза и молят съда в рамките на исковото производство да възприеме тяхното тълкуване, е налице спор относно действителната им обща воля, изразена в договора. По него съдът задължително следва да се произнесе в решението си, използвайки правилата на чл.20 ЗЗД, което именно е сторено с обжалваното решение. Отделно от това, дали клаузата на чл.14 от договора е ясна и недвусмислена, както счита ответникът, е въпрос на конкретна преценка, каквато на този етап не може да бъде извършена.
2/ Изводите на съда не са обусловени от недоказаност на правно релевантни факти, напротив, прието е, че фактите, на които ответникът се позовава, не са такива. Отказът на съда да събере поисканите от страната доказателства би представлявал процесуално нарушение, само ако те, освен допустими, са и относими към спорния предмет /арг. от чл.159 ал.1 ГПК от 2007 г./. Правилността на тази преценка обаче също не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационните жалби.
3/ Въпросът относно реда за касационно обжалване на съдебния акт е уреден с императивни процесуално-правни норми, намира се изцяло извън спорния предмет и не зависи от изхода на делото в съответната инстанция, респ. от волята на съда.
При липса на предпоставките, посочени в общата хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК, е излишна преценката за наличието на допълнителните такива по т.1, т.2 и т.3 на чл.280 ал.1 ГПК, с оглед изискването за тяхното кумулативно съществуване.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по в.гр.д.№ 1382/2004 г. в осъдителната му част.
Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 54/29.03.07 г. по в.гр.д.№ 1382/2004 г. по описа на Софийския апелативен съд в осъдителната му част, по жалба вх.№ 13487/21.11.2014 г. на Х. А. Л. З., И. З. – И., Н. Брюкелман, К. З. и И. И. З..
Делото да се докладва на Председателя на второ отделение на ВКС, Търговска колегия за насрочването му в открито съдебно заседание по жалба вх.№ 7156/19.10.2007 г. на А. против решение № 54/29.03.07 г. по в.гр.д.№ 1382/2004 г. по описа на Софийския апелативен съд в останалата му част, по реда на ГПК /отм./ вр. § 2 ал.3 ПЗР ГПК /2007 г./
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: