Р Е Ш Е Н И Е
№ 212
Гр. София, 03 декември 2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на петнадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА
МАЯ ЦОНЕВА
С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора Т. Комов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 980/2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.
Образувано е по касационен протест и по касационна жалба на адв. Г. С., защитник на подс. Я. М. Ф., против решение № 226/25. 07. 2018 год., постановено по в. н. о. х. д. № 127/2018 год. по описа на Апелативен съд Пловдив.
С протеста се атакува въззивния съдебен акт в частта му, отнасяща се до подс. Ф., като е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Сочи се, че долустоящата инстанция неправилно е приела като смекчаващи отговорността обстоятелства добрите характеристични данни и изтеклият продължителен период от извършване на деянието до постановяване на присъда за него. Изводът за положителна характеристика на Ф. е оспорен с аргументи за престъпната упоритост на подсъдимия, а този за неразумна продължителност на наказателното производство – с доводи, че преценката за това следва да се извършва от момента на привличане на лицето в качеството на обвиняем. Направено е искане за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.
В касационната жалба са заявени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, но конкретни доводи са изложени единствено за това по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Според защитника е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като повдигнатото обвинение е за действия по съставяне и използване на документи с невярно съдържание, извършени лично от подсъдимия, а събраните по делото доказателства установяват, че престъплението е извършено при условията на посредствено извършителство. Поддържа се, че след като обвинението не е доказано, подсъдимият е следвало да бъде оправдан и се настоява това да бъде сторено от касационната инстанция.
В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста.
Защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения, като изтъква, че подзащитният му е осъден по непредявено обвинение, но въпреки това настоява за оправдаването му, тъй като обвинението е недоказано.
Подс. Я. Ф. се солидаризира със становището на своя защитник и моли да бъде оправдан, а като алтернатива – да бъде оставен без уважение протестът на апелативната прокуратура.
Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:
С присъда № 66/29. 11. 2017 год., постановена по н. о. х. д. № 464/2017 год., Окръжният съд Пазарджик е признал подс. Я. М. Ф. за виновен в това, че в периода 01. 05. 2009 год. – 28. 02. 2010 год. при условията на продължавано престъпление като управител и собственик на капитала на [фирма] избегнал установяването и плащането на данъчни задължения по чл. 86 от ЗЗД като използвал пред ТД на НАП документи с невярно съдържание при водене на счетоводството – 89 бр. фактури и потвърдил неистина пред ТД на НАП в девет бр. справки-декларации по ЗДДС и с деянието са укрити данъчни задължения в големи размери – общо 779 141,36 лева, поради което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 и 6 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на пет години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване.
С присъдата за виновна в извършването на престъпление по чл. 256, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 от НК е призната подс. В. А. К., като ? е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изтърпяване е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в сила.
Присъдата е обжалвана единствено от подс. Ф. и с решение № 226/25. 07. 2018 год., постановено по в. н. о. х. д. № 127/2018 год. по описа на Апелативен съд Пловдив, е изменена в санкционната ? част, като наказанието на подс. Ф. е намалено от пет на три години лишаване от свобода и на основание чл. 66 от НК изтърпяването му е отложено за срок от пет години от влизане на присъдата в сила. В останалата му част първоинстанционният съдебен акт е потвърден.
С оглед съдържащите се в нея оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила жалбата на адв. С. следва да бъде разгледана преди касационния протест, защото наличието на основания за отмяна на въззивния съдебен акт би обезсмислило произнасянето по доводите на държавното обвинение за явна несправедливост на наложеното наказание.
На следващо място следва да се подчертае, че претенцията на касатора за оправдаване на подс. Ф. може да бъде удовлетворена само ако приетите от въззивния съд фактически положения не очертават съставомерно поведение на подсъдимия, но не и в хипотезата на недоказаност на обвинението – в тази връзка е необходимо да се напомни, че фактическата необоснованост и недоказаността на обвинението не са самостоятелни касационни основания.
Поставеният от защитата проблем, касаещ подаването на инкриминираните справки-декларации и на придружаващите ги дневници за покупки и продажби, в които са отразени фактурите с невярно съдържание – предмет на обвинението, не лично от подс. Ф., а от упълномощено от него лице по електронен път, има два аспекта – материалноправен и процесуален. Първият от тях е свързан с преценка относно възможността Я. Ф. да бъде субект на престъплението по чл. 255 от НК, а след положителен отговор на този въпрос и със заключение дали той е извършил деянието самостоятелно, дали е действал при условията на посредствено извършителство или при наличие на някаква форма на съучастие, а вторият произтича от необходимостта подсъдимият да бъде предварително наясно с фактическите параметри на обвинението, за да се защити ефективно от него.
От гледна точка на материалното право апелативният съд е изложил принципно верни разсъждения за това, че субект на престъплението по чл. 255 от НК и носител на задължението за вярно деклариране е не само управителят на търговското дружество, но и лицето, което осъществява фактически дейността му, независимо дали лично е съставило, подписало и подало изискуемите от закона данъчни декларации или това е сторено с помощта и посредничеството на трети лица – пълномощници, счетоводители и др. В съответствие с тази постановка и основавайки се на показанията на разпитаните свидетели законосъобразно е приел, че Ф. в качеството му на пълномощник, осъществяващ лично цялостната търговска дейност на двете дружества, може да носи наказателна отговорност за инкриминираното му престъпно посегателство. Не е осмислил в достатъчна степен обаче дали с оглед събраните доказателства в настоящия казус се касае за лично или посредствено извършителство и поради това е изложил вътрешно противоречиви съображения относно механизма на извършване на деянието. От една страна контролираната инстанция е възприела в цялост фактическите констатации на първостепенния съд, които представляват буквален препис на обстоятелствената част на обвинителния акт, включително и с позоваване на обяснения на подс. Ф. в качеството му на обвиняем, депозирани в досъдебната фаза на наказателния процес. Съобразно изложената от прокурора и приета от двете съдебни инстанции фактология подсъдимият лично, със собствени действия е депозирал пред ТД на НАП деветте инкриминирани справки-декларации по ЗДДС и приложените към тях осемдесет и девет фактури с невярно съдържание. Същевременно на стр. 24 и стр. 26 от решението съдът е признал, че доказателствата по делото установяват, че оформяне на счетоводната документация е извършено от свидетелките Л. и М.-Ч., а част от справките-декларации са подадени от Ч. по електронен път. Последното насочва към друг механизъм на осъществяване на престъплението – чрез посредствено извършителство, доколкото е прието за установено, че двете счетоводителки не са съзнавали, че представените им осемдесет и девет фактури не удостоверяват реално извършени сделки и поради това са с невярно съдържание.
В процесуален аспект в атакувания съдебен акт не се съдържа задоволителен отговор на възражението за осъждане на подсъдимия по непредявено обвинение. Съдът ограничил разсъжденията си до възпроизвеждане на общотеоретичните постановки относно същността и предназначението на обвинителния акт, след което е отбелязал единствено, че не би могъл да върне делото на прокурора с указания за повдигане на прецизирано обвинение, защото наличието на съучастие под формата на подбудителство или помагачество би влошило наказателно правното му положение. В тази връзка освен принципната разлика между съучастието в различните му форми и посредственото извършителство следва да се отбележи още, че съдът изобщо не би могъл да дава указания на прокурора относно словесната формулировка и правната квалификация на деянието. По-същественото в случая обаче е, че въззивната инстанция изобщо не е извършила преценка дали с признаването на подсъдимия за виновен за осъществяване на деянието посредством свидетелките Ч.-М. и Л. окръжният съд не му е вменил в отговорност нови факти, извън конкретно описаните в обвинителния акт, които не са му били известни като включени в обхвата на неговото обвинение и по които поради тази причина той не се е защитавал. Разсъждения в тази насока са били абсолютно задължителни, тъй като цялостната защита на подсъдимия се основава на обстоятелството, че фактите относно механизма на извършване на деянието, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, не са били доказани, а първата инстанция го е осъдила по непредявено обвинение.
Липсата на отговор на съществени възражения на защитата и вътрешната противоречивост на проверявания съдебен акт представляват съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК и тъй като не могат да бъдат отстранени от касационната инстанция, е наложително решението да бъде отменено, а делото да бъде върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция. Разбира се, предвид разпоредбата на чл. 347, ал. 1 от НПК и с оглед обстоятелството, че между деянието на подс. Ф. и това на другата подсъдима по делото – В. К. не съществува фактическа или правна връзка и тя не е атакувала въззивното решение, отмяната му следва да бъде ограничена само до частта му, отнасяща се до извършено от подс. Я. М. Ф. престъпление по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 и 6 вр. чл. 26, ал. 1 от НК.
Що се отнася до доводите на прокурора за явна несправедливост на наложеното наказание, обсъждането им при този изход на делото се явява безпредметно.
По изложените съображения на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1, т. 5 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 226/25. 07. 2018 год., постановено по в. н. о. х. д. № 127/2018 год. по описа на Апелативен съд Пловдив в частта, отнасяща се до извършено от подс. Я. М. Ф. престъпление по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 и 6 вр. чл. 26, ал. 1 от НК.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане на Апелативен съд Пловдив в отменената част.
Решението не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.