Р Е Ш Е Н И Е
№ 495
София, 06 март 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети ноември две хиляди и тринадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА
ЛАДА ПАУНОВА
при секретаря Илияна Петкова
и в присъствието на прокурора Пенка Маринова
като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 1652/2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство е образувано по две касационни жалби, срещу въззивно решение по внохд № 172/13г. по описа на Апелативен съд-Пловдив:
– на адвокат К., защитник на подсъдимата З. М., в която се релевира всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. Искането на касатора е за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и приложението на чл.66 от НК;
– и на адв.Ч., в качеството й на повереник на частните обвинители, с оплаквания за явна несправедливост на наложените на подсъдимата наказания. Искането е за отмяна и връщане на делото за ново разглеждане, при което се твърди, че наказанията следва да бъдат увеличени от три години лишаване от свобода на седем години, а лишаването от права от седем на десет години.
В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище, че двете жалби са процесуално допустими, но като неоснователни следва да бъдат отхвърлени. Намира решението на АС-Пловдив за правилно и законосъобразно. Изразява становище, че правилно е приложен материалният закон и няма допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на съдебните актове от предходните инстанции. Също така счита, че наказанията са правилно и справедливо определени. Моли решението на АС-Пловдив да бъде оставено в сила.
Адвокат С., повереник на частните обвинители поддържа касационната жалба. Позовава се на явна несправедливост на наложените на подсъдимата наказания, което намира за резултат от неправилно отчетената обществена опасност на деянието. Счита, че наказанията следва да са адекватни на обществения интерес и извършеното престъпление. Представя писмени бележки.
Адвокат К., който е защитник на подсъдимата поддържа касационната жалба и моли за уважаването й по съображенията, изложени в нея. Подробно развива тезата си, че са нарушени вътрешни и международни актове, визиращи необходимост от съгласие на лицето при вземане и изследване на човешка кръв. Подзащитната му е била в безсъзнателно състояние, поради което не е давала съгласие за вземане на кръвна проба, а това е изисквало на основание чл.146 от НПК разрешение на ОС-Пазарджик. Счита, че неправилно решаващите съдилища са приложили материалния закон и превратно са тълкували доказателствата, касателно квалифициращия признак “пияно състояния”. Моли за преквалификация на деянието и приложението на чл.66 от НК.
Подсъдимата М. поддържа становището на защитата си, изразява съжаление и моли за справедливост.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:
С присъда № 8 от 15.02.2013г., постановена по нохд №543/12г., ОС-Пловдив е признал подсъдимата З. К. М. за виновна в това, че на 31.03.2011г., на главен път , километър , в района на ВЕЦ “име.”, при управлението на л.а.”марка” с ДК [рег.номер на МПС] , нарушила правилата за движение по пътищата-чл. 16, ал.1, т.1 от ЗДП, чл.20, ал.1 от ЗДП и чл.21, ал.1 от ЗДП и причинила по непредпазливост смъртта на повече от едно лице-Й. Т. и Д. Г., като деянието е извършено в пияно състояние, поради което и на основание чл.343, ал.3, б.”Б”, вр. ал.1, б.”В”, вр. чл.342 от НК и чл.54 от НК я е осъдил на три години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „общ” режим в затворническо общежитие от открит тип.
На основание чл.343г от НК, подсъдимата З. М. е била лишена от право да управлява МПС за срок от три години.
С горепосочената присъда, първата инстанция се е произнесла по деловодните разноски и веществените доказателства.
С въззивно решение № 112 от 18.06.2013г., постановено но внохд № 172/2013г., Апелативен съд- П. е изменил атакуваната пред него първоинстанционна присъда, като е признал за невиновна и оправдал подсъдимата по обвинението за нарушение на правилата за движение по чл.20, ал.1 от ЗДП. В останалата част присъдата е била потвърдена.
Двете касационни жалби са неоснователни.
По касационната жалба на подсъдимата.
Основното възражение, което се прави и във връзка с което са развити подробни аргументи е за допуснато нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения, относно установяване пияното състояние на подсъдимата.Този доводи са били релевирани и пред въззивната инстанция, при това с аналогична аргументация, като апелативният съд ги е отхвърлил с правилни и убедителни аргументи, почиващи на вярно тълкуване на относимите норми от международните актове и тези от вътрешното ни законодателство. Пред настоящата инстанция подсъдимата и защитата й отново твърдят, че решаващите съдилища са допуснали нарушения на материалния закон, като не са се съобразили с разпоредбите на Конвенцията за защита правата на човека и човешкото достойнство във връзка с прилагането постиженията на биологията и медицината, Х. на основните права на ЕС, Закона за здравето, Закона за кръвта, кръводаряването и кръвопреливането. Тези твърдения са неоснователни. Правилно съдилищата са приели, че квалифициращият признак на деянието, осъществено от подсъдимата, а именно „пияно състояние” е доказан по надлежен ред, чрез доказателства, събрани с годни доказателствени средства. Всички вътрешни и международни актове, цитирани от касатора, касаят необходимостта от информирано съгласие при медицински интервенции, включително свързани с вземане на кръв, кръвопреливане и кръводаряване, но извън случаите когато става въпрос за установяване употреба на алкохол от водач на МПС. Редът за това установяване е регламентиран в Наредба № 30 от 27.06.2001г. за реда за установяване на алкохол или друго упойващо вещество от водачите на МПС, издадена на основание чл.174, ал.4 от ЗДП. Правилно съдилищата са преценили, че не са нарушени визираните в цитираната наредба правила за вземане на кръвна проба от подсъдимата, като участник в ПТП при хипотезата, когато същият е в травматично състояние, което не позволява използването на техническо средство и връчването на талон за изследване. Различната правна регламентацията на действията по оказване на медицински услуги и тези по установяване употребата на алкохол от водачи на МПС, произтича от различното естество на регулираните обществени отношения. Това не означава, че при медицинските интервенции, осъществяване по Наредба № 30 се допускат действия, които са в нарушения на правата на личността, свързани с телесната неприкосновеност и човешко достойнство. Тогава когато става въпрос за установяване на правонарушения или извършени престъпления/ в случая по ЗДвП или НК/ е неизбежно засягането на неприкосновеността на личността, но в рамките на законово регламентираните за това правила. Обосновано съдилищата са се позовали и на практика на Европейския съд по правата на човека, която приема, че няма нарушение на конвенцията при малозначителни форми на намеса, като вземането на кръв, когато са спазени правилата на вътрешното законодателство, гарантиращи мястото и компетентността на лицето, което извършва тази интервенция и изключващи всякакви възможности за злоупотреби с произволна или неподходяща употреба на взетата кръв.
С оглед на изложеното, настоящият състав на касационната инстанция намира, че решаващите съдилища след вярна оценка на доказателствата съвкупност, са установили фактически положения, които са обусловили правилно приложение на материалния закон, като напълно се споделят изводите им, че деянието е било осъществено от подсъдимата в пияно състояние, поради което искането за преквалификация е неоснователно.
В касационната жалба на подсъдимата се релевира оплакване за явна несправедливост, което се обвързва с искането за преквалификация на деянието. На тази плоскост предвид горното не би могло да се разсъждава по този касационен довод. Последният следва да бъде преценяван в рамките на приетата правна квалификация на деянието по чл.343, ал.3, б.”Б”, вр. ал.1, б.”В”, вр. чл.342 от НК. Наложеното наказание от три години лишаване от свобода е законовият минимум за престъплението. Същото е определено след като съдилищата вярно са индивидуализирали наличните отегчаващи и смекчаващи обстоятелства, като са приели наличието на пълнен превес на последните. Отчетените смекчаващи обстоятелства са преценени в контекста на степната на обществена опасност на деянието и тази на дееца, като са съобразени и с целите по чл.36 от НК. Постановеното оправдаване на подсъдимата за едно от нарушенията на правилата за движение от въззивната инстанция, не може да обуслови явна несправедливост на наказанието лишаване от свобода. В случая намаляването на същото може да се реализира само при наличие на предпоставките по чл.55 от НК. Напълно се споделят изводите на въззивния съд, че не са налице многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства, които да сочат, че и най-лекото предвидено в закона наказание се явява несъразмерно тежко, за да се слезе под законовия минимум.
Следващото оплакване на касатора за явна несправедливост на наказанието, се свързва с института на условното осъждане. Твърди се, че с приложението на чл.66 от НК могат да бъдат постигнати целите на наказанието. Тези твърдения не могат да бъдат възприети за основателни, тъй като първоинстанционният съд, чието становище изцяло е възприето от апелативната инстанция, задълбочено и аргументирано е обсъдил всички обстоятелства, установени по делото и пряко рефлектиращи към проблематиката, касателно приложението на чл.66 от НК. Прилагането на условното осъждане е въпрос, който винаги е строго конкретен, и чието обсъждане не се изключва за нито една категория престъпления, стига да са налице предвидените в чл.66 от НК предпоставки, а именно да е наложено наказание лишаване от свобода за срок до три години, лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и съдът да установи, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправяне на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието. Извън формалните юридически предпоставки, съществен критерий на чл.66, ал.1 от НК е преценката за възможността за превъзпитание на дееца извън условията на пенитенциарно заведение. Без да се игнорира генералната превенция, акцентът е към постигане преди всичко на специалната такава. Настоящият състав на касационната инстанция, изцяло споделя не само извода за неприлагането на чл.66 от НК, но и цялата подробна аргументация, изложена в мотивите от първата инстанция, поради което не намира за необходимо да ги преповтаря в настоящия акт.
В обобщение може да се каже, че наложеното на подсъдимата наказание лишаване от свобода, освен законосъобразно е и справедливо отменено, както и е съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца, а постановеното ефективно изпълнение ще доведе до постигне целите по чл.36 от НК.
Доводи за явна несправедливост относно наказанието лишаване от правоуправление не се правят.
По делото е депозирана касационна жалба и от частните обвинители, с оплакване за явна несправедливост на двете наложени на подсъдимата наказания, като исканията са за тяхното увеличаване.
Жалбата независимо от подробната й аргументация не следва да бъде уважавана. От една страна по съображенията, изложени по-горе, касателно наказанията наложени на подсъдимата, а от друга страна, в по-голямата си част аргументацията е свързана с житейската укоримост на ПТП и особено тези с причинена смърт.Степента на обществена опасност на различните по вид престъпления е законодателна заложена и съдът е длъжен да индивидуализира наказанията по вид и размер в рамките на съответната санкционна част от нормите на особената част на НК, като преценката е конкретна с оглед на установените във всеки отделен казус обстоятелства от кръга на тези, визирани в Глава пета от НК – “Определяне на наказанието”.В настоящия казус, съдилищата вярно от отчели всички значими за определяне на наказанията обстоятелства, като няма неотчетени, надценени или подценени такива. Това както беше посочено по-горе е довело до определянето на законосъобразни и справедливи наказания. Предвид всичко гореизложено, касационната инстанция намира, че атакуваното въззивно решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 112 от 18.06.2013г., постановено но внохд № 172/2013г. по описа на Апелативен съд- П..
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: