О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 22
София, 10.01.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на девети януари две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1687/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Многопрофилна областна болница за активно лечение „Д-р Стефан Черкезов” АД – гр. Велико Търново, срещу решение №844 от 11.04.2018г., постановено по в.т.д.№4790/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 5 с-в, в частта му, с която след отмяна на решение №1445/18.07.2017г. по т.д.№6320/2016г. на СГС в осъдителната му част за разликата от 75 000лв. до 225 000лв., е отхвърлен предявения от „МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов” АД против „Специализирана болница за активно лечение по кардиология Велико Търново” ЕАД иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД за разликата от 75 000лв. до 225 000лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.07.2016г.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Сочи се, че в противоречие с установените по делото факти въззивният състав неправилно е приел, че уговореното в клаузата на чл.19 от договора за наем от 26.05.2008г. представлява неустойка, която следва да бъде прогласена за нищожна. Излагат се доводи, че при установената от закона свобода на договаряне (чл.9 ЗЗД), с цитираната клауза страните предварително са определили размер на обезщетението в хипотезата на чл.236, ал.2 ЗЗД, поради което правилата относно валидността на неустойката не са приложими за конкретното правоотношение. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, уважаване на предявения иск в пълен размер с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал като значими за изхода на делото следните въпроси, който според него обуславят допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а именно: „Притежава ли разпоредбата на чл.19 от Договора за наем характеристиката на неустоечна клауза по смисъла на чл.92 от ЗЗД и валидна ли е тя доколкото определя обезщетение по чл.236 от ЗЗД в размер на трикратния такъв на последната актуална месечна наемна цена?”. Поддържа, че въпросите относно характера на клаузата по чл.19 от договора и правното основание на исковата претенция са решени в противоречие с постановките в решение №62/01.06.2015г. по т.д.№558/2014г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №160/14.02.2018г. по т.д. №3512/2015г. на ВКС, ІІ т.о., постановени между същите страни, но касаещи друг период от време.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „Специализирана болница за активно лечение по кардиология Велико Търново” ЕАД – гр. София, в който се сочи, че не са налице предвидените в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като формулираните от касатора въпроси са фактически, а не правни. Същевременно се твърди, че въпросите са решени от въззивния съд в съответствие с постановките, изложени в мотивите на влезлите в сила решения между същите страни по идентични казуси.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение №1445/18.07.2017г. по т.д.№6320/2016г. на СГС в осъдителната му част за разликата от 75 000лв. до 225 000лв., като вместо това е отхвърлил предявения от „МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов” АД против „Специализирана болница за активно лечение по кардиология Велико Търново” ЕАД иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД за разликата от 75 000лв. до 225 000лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.07.2016г. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждането на ответника „Специализирана болница за активно лечение по кардиология Велико Търново” ЕАД да заплати на ищеца „МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов” АД сумата 75 000лв., представляваща обезщетение за ползването на наетия имот след прекратяване на наемното правоотношение за периода 28.07.2013г. до 28.10.2013г., ведно със законната лихва, считано от 28.07.2016г., въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Въззивният състав е посочил, че предмет на правния спор е иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД, предявен от „МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов” АД против Специализирана болница за активно лечение по кардиология Велико Търново” ЕАД за заплащане на сума в размер 225 000 лв. – обезщетение за ползване на имот след прекратяване на договор за наем – за период 28.07.2013г. – 28.10.2013г. Отразил е, че ответникът е противопоставил възражение за нищожност на клаузата, от която ищецът черпи материалното си право на обезщетение и че първоинстанционният съд правилно е квалифицирал претенцията с оглед наведените в исковата молба твърдения и предвид дадените в решение на ВКС №62/01.06.2015г. по т.д.№558/2014г. разяснения по повод идентичен спор между същите страни, касаещ друг период на ползване на същия недвижим имот.
С оглед правомощията си по чл.269 ГПК съдът е приел, че между страните липсва спор относно установената от първата инстанция фактическа обстановка, а именно, че: между страните е сключен договор за наем с дата 26.05.2008г., по силата на който ищецът е предоставил на ответника за временно и възмездно ползване недвижим имот, находящ се в гр. Велико Търново, ул.”Бузлуджа” №1 като срокът на договора е удължаван с анекси до 26.03.2012г. Уговорената наемна цена в анекс от 26.01.2011г. е в размер на 25 000лв. без ДДС месечно. Съдът е отразил, че в клаузата на чл. 19 от договора е предвидено, че, ако наемателят остане в имота след прекратяване на договора, дължи наемната цена в троен размер. Приел е за безспорно установено, че за исковия период от три месеца – от 28.07.2013г. до 28.10.2013г., ответникът е ползвал наетия имот без съгласието на ищеца, както и че (с оглед заключението по извършената тройна техническа експертиза) пазарната наемна цена за процесния имот е в размер на 19 571лв. без ДДС месечно.
Според въззивния състав уважаването на предявения иск по чл.236, ал. 2 ЗЗД предпоставя валидно възникнало наемно правоотношение между страните, прекратяване на това правоотношение с продължаване ползването на наетата вещ при противопоставяне от страна на наемодателя, настъпила изискуемост и неизпълнение на задължението за обезвреда като релевантният факт за конкретния спор е действителността на уговорката за обезщетение в размер на трикратния месечен наем, която по своето естество представлява неустойка. Позовавайки се на задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение №1/2010г. по т.д.№1/2009г. ОСТК на ВКС, в което са дадани насоки, че неустойката е нищожна поради противоречие с добрите нрави, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции., въззивният състав е приел, че уговорката на чл.19 от процесния договор за наем се явява нищожна, доколкото уговореният утроен размер на наемната цена накърнява принципа на справедливост при насрещните престации и добросъвестно поведение в договорните отношения и би имал за последица значително и без основание обогатяване на ищеца за сметка на ответника. Според съда уговорената неустойка в размер на 300% от размера на наема за обезщетяване вредите от ползването на имота при прекратен договор за наем не съответства на принципа на добросъвестност и справедливост, тъй като в случая размерът не зависи от продължителността на ползването и е в драстична степен по–висок от този, който при обичайните обстоятелства наемодателят би получил – 75 000лв. на месец при среден месечен пазарен наем под 20 000лв., съобразно установеното от заключенията на вещите лица. В заключение апелативният съд е посочил, че размерът на претендираното обезщетение следва да се определи съобразно средния пазарен наем за процесния ползван имот, като стойността не може да бъде по-малка от уговорения между страните наем (решение №54 от 11.07.2011г. по т.д.№377/2010г., ІІ ТО на ВКС), от което следва извода, че искът по чл.236, ал.2 ЗЗД е основателен общо за сумата от 75 000лв. /3 месеца по 25 000 лв./, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, и неоснователен за разликата до пълния претендиран размер от 225 000лв.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивното решение не е евентуално недопустимо по см. на чл.280, ал.2 пр.2 ГПК, тъй като въззивният съд изрично е посочил, че се произнася по предявения от ищеца иск за присъждане на обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД ( а не по иск по чл.92 ЗЗД) и в тази връзка въпросът за валидността на решението не е решен в противоречие с разясненията, дадени в решение №62/01.06.2015г. по т.д.№558/2014г. на ВКС, ІІ т.о., постановено по идентичен спор между същите страни.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран общ въпрос, който включва два подвъпроса: 1.) „притежава ли разпоредбата на чл.19 от Договора за наем характеристиката на неустоечна клауза по смисъла на чл.92 от ЗЗД и 2.) валидна ли е тя доколкото определя обезщетение по чл.236 от ЗЗД в размер на трикратния такъв на последната актуална месечна наемна цена?”. Нито един от така поставените два правни въпроса не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение по см. на чл.280, ал.1 ГПК с оглед посочените по-горе разяснения в ТР №1/2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, тъй като и двата въпроса са относими за правилността на обжалвания съдебен акт, чиято проверка е извън обхвата на проверката по чл.288 ГПК за допустимост на касационното обжалване. Въззивният състав е приел, че конкретната клауза на чл.19 от договора има характеристиката на неустойка, както и че предвиденото в нея задължение за заплащане на обезщетение в троен размер на уговорения наем, противоречи на добрите нрави, поради което е отхвърлил предявения по чл.236, ал.2 ЗЗД иск за разликата над дължимото обезщетение до размер на уговорения наем. В тази връзка по начина, по който са формулирани въпросите, касаещи характеристиката и валидността на конкретна договорна клауза, не може да се обоснове наличието и на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 пр.3 ГПК, а именно – че въпросите за от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Неоснователно е твърдението на касатора за наличие на предпоставката по чл.280, ал.1 т.1 пр.3 ГПК за допускане на касация на въззивното решение с оглед постановени съдебни актове на ВКС между същите страните по идентични спорове, касаещи други искови периоди. Следва да се има предвид, че в посочените от касатора решения на ВКС не са дадени отговори на въпросите на касатора дали клаузата на чл.19 от договора има неустоечна характеристика и дали същата е валидна (в решение №62 от 01.06.2015г. по т.д.№558/2014г. на ВКС, ІІ т.о. е третиран въпроса за недопустимостта на въззивното решения поради произнасяне по непредявен иск, а в решение №160/14.02.2018г. по т.д. №3512/2015г. на ВКС, ІІ т.о. – за недопустимостта на въззивното решение при „преквалифициране на иска в осъдителната част на диспозитива от частичен в такъв за целия размер”). Напротив, с влязлото в сила решение по в.гр.д.№4341/2016г. на САС (по което не е допуснато касационно обжалване с определение №311/26.05.2017г. по т.д.№778/2017г. на ВКС, І т.о.) въпросът за валидността на клаузата на чл.19 от договора е решен по идентичен начин с този в обжалваното пред настоящата инстанция въззивно решение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №844 от 11.04.2018г., постановено по в.т.д.№4790/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 5 с-в, в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: