7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 584
София, 04.11.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на трети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Вероника Николова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора……………..……………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. д. № 2871 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 396, ал. 2, изр. 3-то ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 11580 от 28.VІІІ.2015 г. на [фирма]-София, подадена против онази част от определение № 1865 на Софийския апелативен съд, ТК, 6-и с-в, от 7.VІІ.2015 г., постановено по ч. гр. дело № 2746/2014 г., с която – след отменяване на първоинстанционното определение за отказ да бъде допуснато обезпечение по иска на [фирма]-София, предявен срещу търговеца настоящ частен касатор на основание чл. 76, ал. 1, т. 3 ЗМГО /посредством налагане на запори върху банкови сметки на последното/ – въззивната инстанция е уважила това особено искане, допускайки обезпечение на същия иск чрез налагането на запори до размер на претенциите от 52 565 лв. (петдесет и две хиляди петстотин шестдесет и пет лева) върху банкови сметки на [фирма] в общо 26 конкретно посочени кредитни институции.
Оплакванията на търговеца частен касатор са постановяване на въззивното определение в атакуваната негова част по чл. 389 ГПК както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения, че обезпечителната мярка е била „допусната без да са налице кумулативно изискуемите предпоставки да това”, в случая се претендира частичното касиране на този съдебен акт. Инвокирани са доводи както за нередовност на исковата молба, така и за недопустимост на предявения с нея осъдителен иск, а също и за липса на обезпечителна нужда – предвид вероятната неоснователност на исковата претенция с правно основание по чл. 76, ал. 1, т. 3 ЗМГО.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК [фирма] обосновава приложно поле на частното касационно обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната част от определението си САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, „инкорпорирана в Опр. № 42/22.І.2014 г. на състав на І-во г.о., постановено по ч. гр. дело № 7789/2013 г.”, по следния правен въпрос: „Може ли да бъде допуснато обезпечение на недопустим иск и допустим ли е иск по чл. 76, ал. 1, т. 3 ЗМГО, когато в исковата молба се твърди, че нарушението на правата на ищеца и основателността на претенцията му за обезщетение произтичат от използването на собствени на ответника марки, а не от използването на такива, собственост на ищцовото д-во, макар главното му твърдение да е за сходство на търговските марки?” Поддържа се още от страна на частния касатор, че произнасянето на САС с атакуваната част от определението му за допускане на обезпечение на иск с правно основание по чл. 76, ал. 1, т. 3 ЗМГО било и по следните два противоречиво решавани от съдилищата правни въпроса /с пор. №№ 1 и 2 от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК/:
~ „Дали при парични искове за присъждане на обезщетения за вреди обезпечителната нужда на молителя подлежи на доказване или тя се предполага?”;
~ „Налице ли са предпоставките за допускане на обезпечение, когато исковата молба е нередовна към датата на подаване на молбата за допускане на обезпечение?”
Същевременно от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, било произнасянето на въззивната инстанция по правния въпрос с пор. № 3 от изложението, а именно:
„Следва ли да се приеме, че когато е подадена нередовна искова молба и преди отстраняването на недостатъците й първоинстанционният съд се е произнесъл по молба за допускане на обезпечение, като я е отхвърлил именно поради тази причина, то въззивният съд да може да уважи последната по съображението, че при последващото му произнасяне в положителен смисъл, нередовността на исковата молба е била вече отстранена и тя се счита за редовна от датата на нейното заявяване?”
По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-София писмено е възразило чрез своя юрисконсулт както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното определение в атакуваната негова част, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане. Инвокиран е довод за погрешно „смесване на основания за касационно обжалване по чл. 281 от ГПК и основанията за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280 от ГПК”.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред САС, настоящата частна касационна жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
За да отмени първоинстанционния отказ и да уважи искането на ответното по касация търговско д-во за допускане на обезпечение на предявен иск с правно основание по чл. 76, ал. 1, т. 3 ЗМГО с предмет присъждането на обезщетения за вреди, въззивната инстанция е съобразила изискуемото от процесуалния закон кумулативно наличие на следните четири предпоставки: 1./ Искът да е допустим; 2./ Да съществува интерес от обезпечаването, т.е. ако без него за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението; 3./ Искът да е вероятно основателен, т.е. подкрепен с убедителни писмени доказателства, или – без да е вероятно основателен, но ако молителят изрази готовност да представи гаранция по чл. 180 и чл. 181 ЗЗД в определен от съда размер; 4./ Обезпечителната мярка да е подходяща и да съответства на обезпечителната нужда. Приемайки, че в процесния случай тази четири предпоставки, визирани от чл. 391 ГПК, са били налице, вкл. и защото към момента на произнасянето му вече е била довнесена дължимата по този осъдителен иск държавна такса, САС е уважил искането по чл.389 ГПК, вкл. и по съображението, че при паричните искове интересът от налагане на съответното обезпечителна мярка винаги следва да се предполага при липсата на други данни, които да го опровергават.
1. По твърдението за наличие на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на частното касационно обжалване:
Представеното към изложението на търговеца частен касатор Опр. № 42/22.І.2014 г. на състав на І-во г.о. на ВКС по ч. гр. дело № 7789/2013 г. е по процесуалноправния въпрос: „Следва ли при допускане на обезпечение да се преценява допустимостта на иска, който ще се предяви и допустим ли е иск по чл. 440, ал. 1 ГПК, предявен от трето лице, което е било във владение на имота към момента на описа, или то може да обжалва действията на съдебния изпълнител?” Предвид обстоятелството, че няма тъждество между двата иска /установителен по чл. 440, ал. 1 ГПК и осъдителен – по чл. 76, ал. 1 т. 3 ЗМГО/ липсва идентичност и по правните въпроси в съпоставяните определения. Ето защо, а и по съображението, че при всеки установителен иск задължително се проверява наличието на правен интерес – като абсолютна предпоставка за воденето му, в процесния случай се налага извод, че липсва основание за допустимост на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК във вр. с формулирания от [фирма] правен въпрос с пор. № 4, където съдебната преценка за вероятна основателност на предявената срещу него осъдителна искова претенция за присъждане на обезщетение на вреди при използването на сходни търговски марки се интерпретира от частния касатор като преценка за допустимостта на осъдителния иск по чл. 76, ал. 1, т. 3 ЗМГО.
2. По твърдението на частния касатор за наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК:
Във връзка с формулираните от [фирма] два правни въпроса, решавани противоречиво от съдилищата в Републиката, са представени общо 13 (тринадесет) определения на окръжни и апелативни съдилища от страната и едно на състав на ІV-то г.о. на ВКС, постановено по ч. гр. дело № 9/09 г., като в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната касационна жалба се поддържа, че в една част от тях се приемало, че когато исковата молба е нередовна, то искането за допускане на обезпечение следвало да се отхвърли само на това основание – предвид обстоятелството, че нередовната искова молба предполагала недопустимост на иска, докато останалите представени в настоящето пр-во определения визирали разбирането, че нередовната искова молба не е пречка за допускане на исканото обезпечение.
В настоящия случай произнасянето на САС по съществото на искането с правно основание по чл. 389 ГПК е било въз основа на констатация за редовност на исковата молба, с която е бил сезиран първостепенния съд: предвид междувременното отстраняване на констатиран в нея недостатък /внасяне в пълния й размер на дължимата по този иск държавна такса/. Следователно релевирания от частния касатор въпрос с пореден № 2 от изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК е такъв, който въобще не е бил част от произнасянето на САС с атакуваната част от неговото определение, стриктно съблюдаващо съдопроизводственото правило на чл. 129, ал. 5 ГПК. По аргумент за по-силното основание, основан на предвидената в процесуалния закон възможност да се обезпечава и бъдещ иск, редовността на искова молба, вкл. такава, която все още не е заведена в канцеларията на съответния първостепенен съд, очевидно е обстоятелство, ирелевантно за преценката дали да се уважи или отхвърли дадено искане за допускане обезпечение на иск. Не се констатира обаче предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК да е налице и по първия формулиран в изложението на частния касатор правен въпрос: дали обезпечителната нужда – специално „при парични искове за присъждане на обезщетение за вреди” – подлежи на доказване от молителя или се предполага? Нито един от релевираните в тази връзка 8 съдебни акта, с които се приемало, че в тежест на молителя в обезпечителното производство е да обоснове нуждата си от допускане на исканото обезпечение, т. е. без тя да може да се предполага, не е бил постановен в предметния обхват на ЗМГО, а разпоредбата на чл. 76д от този специален закон, отнасяща се до „осигуряване на доказателства по искови и обезпечителни производства”, въвежда императивното изискване наличието на обстоятелства, свързани с твърдяно нарушение, да може да се установи и с представянето на доказателства за „единично или еднократно” неправомерно използване на закриляната марка. Наличието на именно такива – „писмени и веществени” доказателства, представени с исковата молба на [фирма] – съставът на САС надлежно е съобразявал с атакуваната част на определението си по чл. 389 ГПК. Ето защо, при установената липса на идентитет по правните въпроси, които са били предмет на втората група определения, от една страна, и атакуваната част от определението на САС, която е предмет на настоящата частна касационна жалба – от друга, релевираната предпоставка по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК не е годна да обоснова приложно поле на частното касационно обжалване.
3. По твърдението на частния касатор за наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, въведено с въпроса: „Следва ли да се приеме, че когато е подадена нередовна искова молба и преди още да са били отстранени недостатъците й първоинстанционният съд е отхвърлил съдържащото се в нея искане по чл. 389 ГПК именно по тази причина, то въззивният съд да може да уважи същото особено искане по съображението, че нередовността към датата на неговото произнасяне е била вече отстранена и затова исковата молба се счита за редовна от датата на нейното подаване?
При ясната процесуална разпоредба на чл. 129, ал. 5 ГПК процедирането на първостепенния съд /независимо дали правилно или порочно/ по съдържащото се в нередовна искова молба особено искане с правно основание по чл. 389 ГПК, се явява ирелевантно към онова, което е действителен предмет на настоящата частна касационна жалба: единствено определението на въззивния съд в частта му за уважаване на искането за допускане на обезпечение на редовно предявен осъдителен иск по чл. 36, ал. 1, т. 3 ЗМГО, чието постановяване е извършено по реда на чл. 396, ал. 2, изр. 3-то ГПК. Ето защо, при липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, не може да се обсъжда евентуално приложно поле на същия в хипотезата по т. 3 на същия законов текст, която е само допълнително основание.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1865 на Софийския апелативен съд, ТК, 6-и с-в, от 7.VІІ.2015 г., постановено по ч. гр. дело № 2746/2014 г. В ЧАСТТА МУ, с която е било уважено искане по чл. 389 ГПК, като е било допуснато обезпечение на предявените от [фирма]-София срещу ответното [фирма]-София осъдителни искове по чл. 76, ал. 1, т. 3 ЗМГО чрез последователно налагане на запори до общия размер на претенциите от 52 565 лв. върху сметки на ответника в 26 кредитни институции.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по ч. т. д. № 2505 по описа за 2015 г.