6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 134
София, 27.01.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина П.
при секретаря ЕЛЕОНОРА СТОЯНОВА…. и с участието на прокурора…………..…………………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1677 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 47, т. 2, т. 3, предл. 2-ро и т. 4 ЗМТА.
М. Г. К. от [населено място] е подала молба за отмяна (при горепосочените правни основания) на постановеното от арбитражния съд при софийското сдружение с нестопанска цел „Арбитер Юстициарум” решение от 23.І.2014 г. по арб. дело № 2686/2013 г., с което тя е била осъдена, солидарно с П. Г. П. от същия град, да заплати на [фирма]-София сума в размер на 2342 лева, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от издаването на това решение и до окончателното й изплащане, а също и общо сумата от 365.52 лв., представляваща равностойност на разноските, направени от търговеца за арбитражното пр-во, от която 280.52 лв. – дължимо на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение.
Искането на К. се основава на твърденията й, че арбитражно споразумение между страните по този спор не е било сключвано и е недействително /т. 2, предл. 1-во на чл. 47 ЗМТА/, а под условието на евентуалност тя поддържа, че арбитражното решение противоречи на обществения ред на Република България /т. 3, предл. 2-ро на чл. 47 ЗМТА/, както и че не е била надлежно уведомена за назначаването на арбитър или за арбитражното пр-во или по независещи от нея причини не е мигла да вземе участие в производството /т. 4 на чл. 47 ЗМТА/.
Ответното по молбата [фирма]-София писмено е възразило чрез своя юрисконсулт /Н. Л.-М./ както по допустимостта на иска, така и по неговата основателност, претендирайки за прекратяване на образуваното по него пр-во пред ВКС или за оставяне на молбата на М. Г. К. без уважение, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение – на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК – в размер на сумата от 420 лева. Инвокирани са доводи, че искът е неоснователен, тъй като бил налице валиден договор за револвиращ заем, включващ в съдържанието си обвързваща страните по сделката арбитражна клауза, както и че арбитражното пр-во било редовно проведено – в съответствие с предвидените в ОУ на търговеца процедура и затова правото на участие на М. Г. К. в същото не е било накърнено.
Като взе предвид твърденията по молбата на М. Г. К. от [населено място], извърши проверка по заявените в нея основания за отмяна на арбитражното решение и съобрази доказателствата в приложената арб. дело на арбитражния съд при софийското сдружение с нестопанска цел „Арбитер Юстициарум”, Върховният касационен съд на Републиката, търговска колегия, първо отделение, приема следното:
Като подадена по реда на чл. 62, ал. 2, изр. 1-во ГПК в пределите на преклузивния 3-месечен срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА молбата на К. с вх. № 6558/9.V.2014 г. /по описа на ВКС/ ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Разгледана по същество тази молба е неоснователна.
На 24.ІХ.2012 г. между [фирма], в качеството му на „заемодател”, и М. Г. К. от [населено място], в качеството й на „заемател”, е бил сключен договор за т. нар. „револвиращ заем” под № [ЕГН] за сума в размер до 600 лв. (шестстотин лева) и срок за издължаване от 30 месеца, като за поръчител по така възникналото в тежест на К. парично задължение е била посочена П. Г. П. от [населено място]. Главните страни по сделката са се съгласили погасяването на паричното задължение да се извърши от заемателката при годишен лихвен процент от 100.7 пункта, съответно при лихвен процент на ден от 0.28 пункта и с включено договорно възнаграждение. Така общият размер на задължението по револвинга е станал 1 668.21 лв. Между страните по тази сделка е било постигнато взаимно съгласие и относно това, че споровете, произтичащи от договора ще бъдат отнесени за разрешаване пред арбитър, като поименно са били изброени четирима арбитри. Според точния разум на арбитражната клауза по чл. 13.1 от договора, спорът ще бъде решен от този измежду четиримата арбитри, комуто недоволната страна възложи делото.
На 16.ХІІ.2013 г. [фирма]-София е сезирало арбитражния съд при софийското сдружение с нестопанска цел „Арбитер Юстициарум” с осъдителен иск срещу М. Г. К. от [населено място] и нейната поръчителка за присъждането на сума в размер на 2 342 лева /ведно със законната лихва върху нея от завеждане на делото и до окончателното й изплащане/, понеже от нейна страна – като заемател – са били погасени само две и част от трета от общо дължимите 30 вноски.
С разпореждане от същата дата арбитражното дело е било насрочено за 22.І.2014 г. от 10.оо часа, като е постановено изпращане на преписи от исковата молба на ответниците М. Г. К., както и на поръчителката й П. Г. П.. Тези два преписа и понастоящем се намират в кориците по арбитражното дело, като отметките върху известията за доставянето им /т.нар. „обратни разписки”/ са в смисъл, че пощенските пратки са останали „непотърсени”. Пред арбитражния орган открито заседание е било проведено на посочените дата и час, като ход на делото е бил даден в отсъствието на ответницата М. Г. К.. Прието е било от страна на арбитъра С.. Вл. М., че ответницата е редовно призована и след приемането на ангажираните от търговеца заемодател писмени доказателства на делото е бил даден ход по същество. На следващия ден /23.І.2014 г./ е постановено и арбитражното решение, чиято отмяна К. претендира в настоящето исково производство.
Констатира се, че както призовката за съдебното заседание на 22.І.2014 г., така и преписът от арбитражното решение, са били изпратени на М. Г. К. чрез куриер на лицензирания пощенски оператор [фирма] на адреса й, посочен в договора за револвиращ заем: [населено място], [улица], вх. 6, ет. VІІ, ап. № 99, т.е. точно този адрес, който ищцата в настоящето пр-во е посочила в исковата си молба до ВКС. Ето защо като спорни по делото се очертават две обстоятелства: относно валидността на процесния договор за револвиращ заем при инвокирания довод за липса на съгласие, а оттам – досежно действителността на арбитражната клауза по чл. 13.1 от същия, както и дали правото на участие на К. в арбитражната процедура е било опорочено.
В трайната си практика Върховният касационен съд на Републиката многократно е подчертавал, че процесуалните правила за провеждане на арбитражното производство съществено се различават от тези, които се прилагат в исковото производство пред държавния съд. Първите са специални и страните по договора за револвиращ заем от 16.ХІІ.2012 г., включвайки в него арбитражна клауза, са изключили по този начин приложението на генералната норма, т.е. общият съдопроизводствен ред по ГПК. За разлика от процесуалния закон, цитираната по-горе клауза на ОУ на [фирма], придава значение на факта на изпращането на призовката, а не на факта на връчването й. При включена в процесния двустранен договор на такава арбитражна клауза и приемайки процедурата, предвидена в ОУ, М. Г. К. се е съгласила с дерогирането на общия ред за призоваване, предвиден в действащия ГПК. Ето защо в случая се налага извод, че не е налице основанието по т. 4 на чл. 47 ЗМТА за отмяна на процесното арбитражно решение.
Същевременно доводите в исковата молба за неравноправност на клаузите в ОУ на [фирма]-София – по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, се явяват неотносими към настоящето пр-во за отмяна на основанието по т. 2, предл. 2-ро на чл. 47 ЗМТА, тъй като в него ВКС не действа като контролна инстанция досежно правилността на арбитражното решение, а е ограничен от предпоставките, които са лимитативно изброени в текста на чл. 47 ЗМТА. Със свое, постановено по реда на чл. 290 ГПК, решение № 11 от 7.ІІІ.2014 г. на състав на ІІ-ро т.о. по т. д. № 2117/2013 г., ВКС е имал случай – със задължителна за съдилищата сила – да се произнесе по приложимостта на хипотезата по чл. 146, ал. 2 ЗЗП по отношение на арбитражната клауза в Общите условия на същото търговско д-во при липса на индивидуално договаряне. Изводът е, че неравноправността намира приложение при липса на индивидуално уговорка, но не и че общите уговорки /в ОУ на ответника/ са неравноправни сами по себе си – извън основанията по чл. 143 ЗЗП. При положение, че в настоящия случай молителката М. Г. К. не оспорва обстоятелството, че е подписала договора за револвиращ заем № [ЕГН], то твърдението й за липса на съгласие при сключването му не се подкрепя от тезата й за прилагане от страна на ответното д-во на заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68е, ал. 2 ЗЗП. Ето защо в случая не е налице основанието по т. 2 /в двете негови хипотези/ на чл. 47 ЗМТА за отмяна на процесното арбитражно решение.
В заключение, не се констатира и наличието на основанието по т. 3, предл. 2-ро на чл. 47 ЗМТА за отмяна на влязлото в сила арбитражно решение, доколкото единственият релевиран от молителката К. довод за противоречието му на обществения ред на Република България е бил за „лишаването й от право на защита” в арбитражния процес. Поради това, че разгледаното по-горе основание по т. 4 на чл. 47 ЗМТА не се поглъща от основанието по т. 3, предл. 2-ро от същия законов текст, а съществува наравно с него, като отделно основание за отмяна, така инвокираният довод се явява правно несъстоятелен.
При този изход на делото в настоящето исково производство и изрично направеното от ответното търговско д-во искане по чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК, молителката М. Г. К. ще следва да бъде осъдена да му заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 420 лв. (четиристотин и двадесет лева).
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ ИСКА, предявен от М. Г. К. от [населено място] против ответното [фирма]-София за отмяна на основание чл. 47, т. 2, т. 3, предл. 2-ро и т. 4 ЗМТА на арбитражно решение от 23.І.2014 г. на арбитражния съд при софийското сдружение с нестопанска цел „Арбитер Юстициарум”, постановено по арб. дело № 2686/2013 г.
О С Ъ Ж Д А М. Г. К., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], вх. 6, ет. VІІ, ап. № 99 – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 3 и 8 ГПК – да заплати на [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] вх.”В”, СУМА в размер на 420 лв. (четиристотин и двадесет лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение за настоящето исково производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Решение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 1677 по описа за 2014 г.