О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№391
София, 06.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и втори юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина П.
при секретаря ……………………………………………… и с участието на
прокурора ………………………………………. като изслуша докладваното
от съдията Емил Марков ч.т.дело № 1794 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх.№ 2407 от 23.ІІ.2015 г. на Ф „Н и” (юридическо лице към министъра на образованието и науката със седалище в София, съгласно чл.13, ал.1 ЗННИ), подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против определение № 297 на Софийския апелативен съд, ТК, 9-и с-в, от 2.ІІ.2015 г., постановено по ч.гр.д.№ 181/2015 г., с което е била оставена без уважение негова частна жалба срещу определението на СГС, ТК, с-в VІ-1, от 20.Х.2014 г. по т.д.№ 75/2013 г.: за прекратяване на първоинстанционното пр-во „на основание чл.129, ал.3 ГПК”.
Единственото оплакване на Ф частен касатор е за постановяване на атакуваното въззивно определение при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствени правила, с оглед което се претендира касирането му и присъждане на „сторените пред ВКС съдебноделоводни разноски и адвокатско възнаграждение”.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК софийският Ф „Н и” обосновава приложно поле на частното касационно обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т.2 и 3 на чл.280, ал.1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение САС се е произнесъл по противоречиво решавания от съдилищата (Опр. № 346/23.VІ.2009 г. на І-во г.о. на ВКС по ч.гр.дело № 358/09 г., както и Опр. № 150/2.ІІІ.2010 г. на І.-то г.о. на ВКС по гр.д. № 109/2010 г.) процесуалноправен въпрос: „Дали сезираният с конкретна искова молба съд служебно е задължен да уведоми страната /ищеца/ за определението си, постановено в закрито съдебно заседание, с което е била уважена молба по чл.63, ал.1 ГПК за продължаване на срок, даден за отстраняване на недостатъци в същата искова молба”. Докато от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото било произнасянето на САС с атакуваното определение по следните два процесуалноправни въпроса: 1./ За задължението на съда да се произнесе по всяка молба, с която е сезиран, „което е направил в нарушение на чл.252 и чл.254 ГПК, във вр. чл.2 ГПК”; 2./ В каква последователност следва да се произнесе решаващият съд, когато е сезиран едновременно с молба за продължаване на срок за внасяне на държавна такса и с молба за освобождаване на подателя й от внасянето на такава и в тази връзка дали е допустимо прекратяване на делото поради невнасянето на д.т. без преди това да е бил постановен изричен съдебен акт по втората молба /за освобождаване от внасяне на д.т./.
По реда на чл.276, ал.1 ГПК ответният по касация софийски И по б и е и при Б.(ИБЕИ-Б.) писмено е възразил чрез своя юрисконсулт както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по определение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 715 лв. (две хиляди седемстотин и петнадесет лева).
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивното пр-во пред САС, настоящата частна касационна жалба на софийския Ф „Н и” ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
За да потвърди определението на първостепенния съд за прекратяване на първоинстанционното пр-во/”на основание чл.129, ал.3 ГПК”/, САС е счел за неоснователен доводът на Фонда настоящ частен касатор за несъобщаване на постановеното на основание чл.63, ал.2 ГПК определение от 31.VІІ.2014 г., приемайки, че тази категория определения въобще не подлежат на съобщаване: „тъй като новоопределеният срок тече от изтичането на първоначалния”. Наред с това констатирано е било и че в процесния случай Ф /въззивник в частното пр-во пред САС/ се е уведомил за продължаването на срока преди неговото изтичане, депозирайки нова молба за последващото му продължаване, която очевидно е била отхвърлена – предвид последвалото прекратяване на делото от първостепенния съд. С оглед това произнасяне на САС по първия, формулиран в изложението по чл.284, ал.3 ГПК процесуалноправен въпрос, ще следва да се отбележи, че с цитираното и представено от Фонда частен касатор определение № 346/23.VІ.2009 г. на І-во г.о. на ВКС, постановено по ч.гр.дело № 359/09 г., изрично е било прието, че: „Действително, с разпоредбата на чл.63, ал.2, пр.2-ро ГПК, обн. ДВ, бр. 59/07 г., въпросът е уреден по различен начин, но тъй като исковата молба е подадена на 15.ІІ.2007 г., съгласно § 2, ал.1 от ПЗР на ГПК, първоинстанционното пр-во следва да се разглежда по реда, предвиден в отменения кодекс”. Докато с последващото, също сочено от частния касатор на плоскостта на предпоставката по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК определение № 150/2.ІІІ.2010 г. на ІV-то г.о. на ВКС по гр.дело № 109/2010 г., изрично се приема, че „страната е длъжна сама да следи дали искането за продължаване на срока е уважено или е отхвърлено. Актът на съда, с който се уважава или отхвърля искане за продължаване на срок, не подлежи на инстанционен контрол и не се съобщава на страната”. Следователно налага се ивод, че атакуваното определение на САС е постановено в точно съответствие с установената трайна съдебна практика по приложението на чл.63, ал.2 от сега действащия процесуалоен закон (в сила от 1.ІІІ.2008 г.) по отношение процедирането на СГС по искова молба на Фонда настоящ касатор с вх.№ 1253 от датата 7 януари 2013 г. и няма данни същият процесуалноправен въпрос да е решаван противоречиво от съдилищата, вкл. от отделни състави от ГК и ТК на ВКС.
Не е налице и предпоставката по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК за допустимост на касационния контрол по отношение атакуваното определение на САС. Съгласно мотивите, изложени към т.1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Докато в случая при формулиране на въпроса „за задължението на съда да разгледа и се произнесе по всяка молба”, частният касатор директно се позовава на допуснати от състава на САС нарушения на съдопроизводствените правила на чл.чл.2, 252 и 254 ГПК, в какъвто смисъл е и единственото му оплакване в жалбата. Погрешното отъждествяване на касационното отменително основание по чл.281, т.3, предл. 2-ро ГПК обаче, с основание за допустимост на касационния контрол обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. В заключение, последният от формулираните в изложението на Фонда частен касатор въпроси не е такъв от значение за изхода по конкретното дело, след като с атакуваното определение САС е споделил базисната констатация на първостепенния съд, че в надлежно продължения срок за представянето на документ за внесена по сметката му държавна такса /а не за задължаването на Фонда ищец да внесе такава/ изпълнение на това указание не е последвало.
При този изход на делото в настоящето частно касационно пр-во по чл.274, ал.3, т.1 ГПК и предвид изрично направеното от ответния по касация Институт по биоразнообразие и екосистемни изследвания при Б. искане по чл.73, ал.8 ГПК, Фондът частен касатор ще следва да бъде осъден да му заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 715 лв. (две хиляди седемстотин и петнадесет лева).
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 297 на Софийския апелативен съд, ТК, 9-и с-в, от 2.ІІ.2015 г., постановено по ч.гр.дело № 181/2015 г.
О С Ъ Ж Д А Ф „Н и” със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ.81-във вр. ЧЛ.78, АЛ.3 и 8 ГПК – да заплати на Институт по биоразнообразие и екосистемни изследвания при Б. /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 2 715 лв.(две хиляди седемстотин и петнадесет лева), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.