6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№674
София 03.08. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четвърти юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина П.
при секретаря …………………………. и с участието на прокурора ………………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 3173 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано e по касационната жалба с вх. № 3001/10.VІІ.2014 г. на „П и б” („F”) АД-София, подадена против решение № 129 на Великотърновския апелативен съд, ГК, 8-и с-в, от 21.V.2014 г., постановено по т. д. № 28/2014 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 157/6.ХІ.2013 г. на Великотърновския ОС по т. д. № 1512/2012 г. С последното Банката настоящ касатор е била осъдена – на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД-във вр. чл. 605 ТЗ – да заплати на П на Р Б сума в размер на 210 088.88 лв. (двеста и десет хиляди и осемдесет и осем лева и осемдесет и осем стотинки), ведно със законната лихва от завеждане на делото – 15.ХІІ.2012 г. и до окончателното й изплащане.
Оплакванията на Банката касатор са както за недопустимост на атакуваното въззивно решение – като постановено по нередовна искова молба в частта й по „предявения при условията на евентуалност иск”, така и за неправилност на същото: предвид неговата необоснованост и противоречието му с материалния закон и „с трайната съдебна практика”. Поради това се претендира неговото обезсилване – „с произтичащите от това правни последици”, а алтернативно – касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който осъдителния иск на Прокуратурата на Република България с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД-във вр. чл. 605 ТЗ да бъде отхвърлен – като неоснователен и недоказан, ведно с присъждане на всички направени по делото разноски съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК кредитната институция обосновава приложно поле на касационното обжалване освен с посочения порок на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, но също и с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този акт по съществото на спора Великотърновският апелативен съд се е произнесъл по материалноправните въпроси „за подлежащите на обезщетение вреди и определянето на дължимото обезщетение” в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в две постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, а именно: Р. № 73/27.VІІ.2010 г. на І-во т.о. по т. д. № 897/09 г. и Р. № 192/20.І.2011 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 1057/09 г. От значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото били „принципните въпроси относно наличието на материална и процесуална легитимация на Прокуратурата да предявява искове, свързани със събраните в хода на наказателното пр-зво веществени доказателсктва, а именно:
1./ „В какво качество Прокуратурата осъществява фактическа власт върху вещите, иззети като веществени доказателства в хода на наказателно пр-во – в качеството си на държател или в друго качество и ако да, в какво?”;
2./ „Легитимиран ли е държателят на чужда вещ да предяви иск за вреди във връзка с държаната вещ, настъпили вследствие загубване, погиване или повреждане на вещта, ако към момента на предявяване на иска за вреди не е реализирана неговата собствена отговорност като държател, но е налице очакване от реализиране на такава отговорност?”;
3./ „Притежава ли Прокуратурата активна процесуална легитимация да предявява граждански искове с предмет права, свързани с държани от нея веществени доказателства, в частност- иск за обезщетение за вреди от тяхната липса, и ако да – в какво качество, на какво правно основание и в защита на чии права?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация Прокуратура на Република България писмено е възразила чрез своя главен експерт-юрисконсулт както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за недопустимост и неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение – на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Инвокират се доводи, както че кредитната институция касатор „не прави разлика между прокурор/разследващ орган и Прокуратурата на Република България, която е юридическо лице и като такова не извършва действия по разследването, нито се разпорежда с веществените доказателства по конкретно наказателно производство”, така и досежно това, че в изложението на Банката по чл. 284, ал. 3 ГПК „съображенията, с които са развити касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК, са посочени като съображения по основанията по чл. 280 ГПК, без да се формулират правни въпроси, които съдът да е решил в противоречие с практиката” на ВКС.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Великотърновския апелативен съд, настоящата касационна жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. Относно твърдението на банката касатор за порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или за недопустимостта на обжалваното решение. Само ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожен или недопустим съдебен акт, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността или за допустимостта му ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба.
В процесния случай наличието на порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК е въведено от банката касатор веднъж с довод за нередовност на исковата молба в частта й по предявения под условието на евентуалност осъдителен иск, квалифициран от низовите съдилища като такъв с правно основание по чл. 49-във вр. чл. 45 ЗЗД, но също и с твърдение, че главният осъдителен иск бил предявен от лице без активна процесуална легитимация и правен интерес от воденето му.
Видно от финалната част на мотивите към първоинстанционното решение е посочването, че по предявения при условията на евентуалност иск по чл. 49 във вр. чл. 45 ЗЗД Великотърновският окръжен съд не дължи произнасяне – с оглед изхода на спора по главния иск, а и атакуваното от Банката настоящ касатор въззивно решение, също е постановено по главния осъдителен иск с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД-във вр. чл. 605 ТЗ. Ето защо, при положение, че съединеният под условието на евентуалност осъдителен иск на Прокуратурата на Република България срещу ответната [фирма]-София с предмет ангажиране на отговорността й на извъндоговорно основание въобще не е бил разглеждан, по необходимост се налага извод, че не съществува и минимална вероятност атакуваното въззивно решение, с което е било разгледан по същество другият, /главният/ иск, да е процесуално недопустим съдебен акт.
В равна степен този извод произтича и от ноторното положение, че процесуалната легитимация е винаги функция от твърдяната материалноправна легитимация, основаваща се в конкретния случай върху облигационното правоотношение, възникнало от сключен между страните по спора договор за наем на сейф.
2. По релевираните в изложението към жалбата основания по т.т. 1 и 3 са чл. 280, ал. 1 ГПК:
Съгласно същата т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение. Върховният касационен съд не е задължен и не може да извежда този релевантен въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, нито от твърденията на подателя й или от там сочените от него факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат изтъкнатите от кредитната институция допълнителни основания за това: в случая по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Що се отнася до погрешното отъждествяване от банката настоящ касатор на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1-во и 2-ро ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол – от друга, то обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. В заключение, констатира се, че формулираните от Банката касатор три „правни” въпроса, които били от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, са с изцяло хипотетичен характер /”и ако да – какво?”/, т.е. не са били въобще предмет на произнасянето на Великотърновския апелативен съд с атакуваното решение и затова те не обосновават общото основание за допустимост на касационното обжалване: материалноправният или процесуалноправният въпрос да е бил надлежно включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на въззивния съд по това дело, т. е. съответният правен въпрос да е бил от значение за неговия изход.
При този изход на делото в настоящето пр-во по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответната по касация Прокуратура на Република България искане по чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК, [фирма]-София ще следва да бъде осъдена да й заплати юрисконсултско възнаграждение, определено според правилото на чл. 9, ал. 3-във вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в размер на сумата от 5124.50 лв. (пет хиляди сто двадесет и четири лева и петдесет стотинки).
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 129 на Великотърновския апелативен съд, ГК, от 21.V.2014 г., постановено по т. д. № 28/2014 г.
О С Ъ Ж Д А „П и б(„F”) АД /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК – да заплати на П на Р Б /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 5 124.50 лв. (пет хиляди сто двадесет и четири лева и петдесет стотинки), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 3173 по описа за 2014 г.