5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 430
С., 20.06.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на трети февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2103 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано e по касационната жалба с вх. № 2545 от 28.І.2013 г. на Я. А. К. от [населено място], област П., подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-П. против частта от въззивното решение № 1890/7.ХІІ.2012 г. на Пловдивския ОС, ГК, Х-и с-в,, постановено по гр. дело № 1804/2012 г., с която по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е било признато за установено, че той дължи на застрахователната компания [фирма]-С. сума в размер на 12 000 лв. (дванадесет хиляди лева), както и законна лихва върху тази главница, считано от 9.ІV.2010 г. и до окончателното й издължаване, а също и разноски за заповедното пр-во по ч. гр. дело № 16825/2010 г. по описа на СРС, ГО, 55-и с-в, в размер на 294.33 лв. – платена държавна такса и 544.33 лв. – юрисконсултско възнаграждение и за осъждането на К. да заплати на застрахователя сумата 1 710.49 лв. деловодни разноски общо за двете инстанции.
Оплакванията на касатора Я. Ат. К. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския ОС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това той претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който положителния установителен иск на застрахователя по чл. 422, ал. 1 ГПК да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан, вкл. „ведно с произтичащите от това последици: присъждане на направените пред ВКС и във въззивното пр-во разноски”
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК К. обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, но вместо въпроси, по които въззивната инстанция да се е произнесла, той формулира 5 такива, „по които желае ВКС да се произнесе”:
1/ Дали е възможно застрахователната компания да се суброгира в правата на увреденото лице и да търси заплащане на обезщетение от виновния за настъпването на ПТП водач на МПС, ако не е доказано, че увреденото лице е било удовлетворено, респ., че съществува валидно споразумение между застрахователя и това лице?
2/ Дали при липса на доказателства за достоверна дата и при заверка на само единия от подписите под споразумението между застрахователя и увреденото лице може да се приеме наличие на валидно изразена воля от последното, че то е надлежно удовлетворено?
3/ Необсъждане от въззивната инстанция на направеното възражение за липса на правоприемство между застрахователната компания [фирма]-С. и застрахователното д-во „Л.- С.”;
4/ Необсъждане начина, по който е бил определен размер на изплатеното застрахователно обезщетение „и за каква сума се е суброгирала застрахователната компания” ищец”;
5/ Необсъждане на факта на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалите при процесното ПТП /независимо, че такова възражение не е било правено в отговора по исковата молба/.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация застрахователна компания [фирма]-С. писмено е възразила чрез своя юрисконсулт както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на постановеното от Пловдивския ОС въззивно решение, претендирайки за неговото потвърждаване и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Пловдивския ОС, настоящата касационна жалба на Я. Ат. К. от [населено място], област П. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да уважи положителния установителен иск на застрахователя по чл. 422, ал. 1 ГПК Пловдивският ОС е приел, въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства, че постигнатото между този търговец и пострадалите от процесното ПТП извънсъдебно споразумение е било обективирано в „автентичен документ”, чиято дата на съставяне, а именно 16 юли 2007 г., е всъщност тази, съвпадаща с момента на извършената заверка на подписа на пълномощника на пострадалата С. А., че застрахователното д-во е променил междувременно фирменото си наименование, надлежното вписвайки новото такова в търговския регистър и на това основание извършеното плащане е по валидна застрахователна полица, а размерът му съответства на критерия за справедливост при репариране на понесените от С. А. неимуществени вреди.
Съгласно т. 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, така че да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В процесния случай обаче, касаторът К. не е изложил съображения в нито един от двата аспекта на това общо основание за допустимост на касационния контрол, а и релевираното от него касационно отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК не би могло по никакъв начин да се отъждествява с основание за допустимост на касационното обжалване. Вместо правен въпрос, който да е „разрешен от въззивната инстанция”, в случая касаторът повтаря в изложението към жалбата си оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение.
При този изход на делото в настоящето пр-во по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответното по касация търговско д-во искане за това, касаторът Я. Ат. К. ще следва да бъде осъден – на основание чл. 81 във вр. чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК – да заплати на застрахователната компания [фирма]-С. юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 690 лв.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1890 на Пловдивския окръжен съд, ГК, Х-и с-в, от 7.ХІІ.2012 г., постановено по гр. дело № 1804/2012 г. В ЧАСТТА, с която по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е било признато за установено, че Я. Ат. К. от [населено място], област П. дължи на застрахователната компания [фирма]-С. сума в размер на 12 000 лв., както и законната лихва върху същата главница, считано от 9.ІV.2010 г. и до окончателното й издължаване, а също и разноски за заповедното пр-во по ч. гр. дело № 16825/2010 г. по описа на СРС, ГО, 55-и с-в, в размер на 294.33 лв. – платена държавна такса и 544.33 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
О С Ъ Ж Д А Я. А. К., ЕГН [ЕГН] от [населено място], област П., [улица], НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 и 8 ГПК, да заплати на застрахователната компания [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище е адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 690 лв. (шестстотин и деветдесет лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д . № 2103 по описа за 2013 г.