7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 596
С., 20.07. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и девети април през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2396 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 5900/19.V.2014 г. на [фирма]-С., подадена против решение № 549 на Софийския апелативен съд, ТК, 3-и с-в, постановено на 20.ІІІ.2014 г. по т. дело № 85/2013 г., с което кредитната институция е била осъдена – на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД – да заплати на [фирма]-С. сума в размер на 120 379 лева, представляваща платена без основание за това възнаградителна лихва за периода 28.VІІ.2009 г. – 30.ІV.2010 г. във вр. със сключен помежду им договор за банков кредит № 862/20.ХІІ.2006 г. и ведно със законната лихва върху горепосочената главница, считано от датата на завеждане на делото /23.ІХ.2010 г./ и до окончателното й изплащане.
Оплакванията на Б. касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това кредитната институция претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който осъдителния иск на [фирма] да се отхвърли в предявения по делото негов размер, вкл. ведно с претендираната законна лихва от завеждане на делото, като в резултат на банката настоящ касатор се присъдят всички направени по делото разноски, съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 2 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение САС се е произнесъл по два /но всъщност 4/ материалноправни въпроса, както следва: 1./ „Достатъчно ли е страните по един договор за банков кредит, които са търговци, да уговорят, че при настъпване на драстични изменения в условията на международния и националния финансови пазари, приложимият по този договор лихвен процент може да бъде променян и необходимо ли е допълнително съгласие на страните за това, при условие, че такова съгласие е налице с подписване на самия договор за кредит? Достатъчно ли е страните при постигане на такава договореност да използват израза „драстични изменения” и налице ли са такива, когато е настъпила световна икономическа криза, в условията на която всички известни индекси на световните финансови пазари престават да бъдат реални измерители на цената на финансовите средства, още повече при настъпване на очевидна липса на такива средства в световен мащаб?”; 2./ Има ли право банката едностранно да промени приложимия към договора за банков кредит лихвен процент в неговата цялост и/или всеки един от неговите компоненти, независимо от техния вид и наименование при наличието на определени условия, които са предварително уговорени между страните с договора и/или общите условия към него, и в този случай валидно ли упражнено потестативното право на банката, както и явява ли се необходима предпоставка за това предварителното съгласие на кредитополучателя? В тази връзка налице ли е такова съгласие на кредитополучателя с подписване на самия договор за кредит?”
Ако материалноправните въпроси с пор №№ 1.1 и 1.2 се явявали такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, то – в подкрепа на тезата си за противоречиво решаване на въпросите с пор. №№ 2.2 и 2.2 от съдилищата касаторът е представил с изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата решение № 122/30.VІІ.2012 г. на ОС-Шумен по т. д. № 40/2012 г. /с твърдение на Б. касатор, че същото било влязло в сила, но без да са налице данни, че това наистина е така/, като в случай, че твърдяното наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК не се споделя от ВКС, то тогава същите материалноправни въпроси с пор. №№ 2.1 и 2.2 от изложението към жалбата следвало да се обсъдят на плоскостта на значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Отделно от горното, в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 217 на състав на ІV-то г.о. на ВКС от 9.VІ.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г., било произнасянето на въззивния съд с атакуваното решение по процесуалноправния въпрос: „Длъжен ли е съдът да обсъди доводите на страните във връзка със събраните по делото доказателства, както и доводите им по съществото на спора, а също така длъжен ли е да изложи съображения защо ги отхвърля като неоснователни, ако това е така?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-С. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски, но без да се ангажират доказателства, че такива реално са били направени.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред САС, касационната жалба на [фирма]-С. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в
случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По релевираните от Б. касатор материалноправни въпроси:
За да уважи исковата претенция на търговеца кредитополучател с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, въззивната инстанция е приела, че предприетата от Б. настоящ касатор едностранна промяна на възнаградителната лихва по процесния договор за банков кредит /№ 862 от 20.ХІІ.2006 г./ от 6.772% – на 8.775% към датата 3.VІІ.2009 г., предвид „промени в условията на националния и международните кредитни и финансови пазари”, не е надлежно осъществена – понеже в този договор липсвал „завършен регламент за упражняване на това потестативно право на кредитодателя, т.е. установените промени в компонентите, формиращи лихвения процент, не могат да бъдат квалифицирани като драстични, доколкото самите страни по договора нямат съгласие за референтния критерий за установяването им.” Във връзка с отрицателния отговор на САС, даден с атакуваното решение по така релевираните в изложението към жалбата материалноправни въпроси с пор. №№ 1.1 и 1.2, за които касаторът поддържа, че те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, ще следва да се отбележи следното:
Съгласно т. 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, така че да се създаден съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили промени в законодателството и общесдтвените условия. В процесния случай, на плоскостта на приложението на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, САС е изградил ключов за изхода на спора извод, че съществуващата непълнота в съдъранието на договара за банков кредит от 20.ХІІ.2006 г. не може да има за последица утежняване на положението на една от страните /кредитополучател/ за сметка на другата /”кредитодател”/, тъй като те са равнопоставени, докато Б. настоящ касатор не е навеждала в изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК каквито и да е доводи в някой от двата аспекта на това общо основание за допустимост на касационния контрол: било за непълнота, за неяснота или за противоречие в приложим към разрешаване на спора по делото закон или за наличие на такава съдебна практика /напр. по приложението на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД/, която следва да бъде осъвременена или изоставена.
Не е налице предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване във вр. с релевираните от Б. настоящ касатор материалноправни въпроси с пор. №№ 2.1 и 2.2. При данните по делото, че приложеното към изложението по жалбата първоинстанционно решение № 122/30.VІІ.2012 г. на Шуменския ОС по т. д. № 40/2012 г. е подлежало на обжалване пред Варненския апелативен съд и липсата на ангажирани от касатора доказателства, че то е влязъл в сила съдебен акт, същото не може да се обсъжда на плоскостта на тази предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съответно, по изложените по-горе съображения относно приложимостта на т. 4 от задължителните постановки на ТР на ОСГТК на ВКС за касационното обжалване, по необходимост се налага извод, че формулираните от Б. касатор въпроси с пор. №№ 2.1 и 2.2 не са такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
2. По релевирания от Б. касатор процесуалноправен въпрос:
Съгласно мотивите, изложени към т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Погрешното отъждествяване на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, не обуславя приложно поле на последния, защото евентуално допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила не представлява негово „произнасяне по процесуалноправен въпрос”.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 549 на Софийския апелативен съд, ТК, 3-и с-в, от 20.ІІІ.2014 г., постановено по т. д. № 85/2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение постановено по т. д. № 2396 по описа за 2014 г.