О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 749
София, 15.08.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на тринадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2836 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 9998 от 18.VІІІ.2014 г. на [фирма]-София, подадена против онази част от решение № 1338 на Софийския апелативен съд, ТК, 5-и с-в, постановено на 20.VІ.2014 г. по т. дело № 11/2013 г., с която са били частично отхвърлени исковете на търговеца настоящ касатор с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, предявени срещу ответното „Главно управление [фирма]-София, за следните три суми: 1./ В размер на 43 430.36 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на наем за периода 11.ІV.2007 г. – 8.ІІ.2008 г.; 2./ В размер на 41 917.44 лв. – неустойка за забавено плащане на наем за същия период, както и 3./ В размер на 7 445.04 лв. – неустойка за забавено плащане на наем за горепосочения период.
Оплакванията на търговеца касатор са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в отхвърлителната му част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила при извършеното от него „значително намаляване на претендираните суми”: от 44 132 лв. на 701.64 лв.; от 42 495 лв. на 577.56 лв.; от 7 548 лв. на 102.96 лв. Поради това се претендира касиране на атакуваното решение и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който предявените от д-вото настоящ касатор при условията на обективно кумулативно съединяване три осъдителни иска с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД да бъдели уважени в пълните предявени по делото техни размери.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, изготвено от процесуалния му представител по пълномощие от САК, [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната отхвърлителна част от решението си въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в както в постановките на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, така и в постановените по реда на чл. 290 ГПК пет решения на отделни състави от отделенията в търговската и гражданската колегии на този съд (Р. № 22/14.VІІ.2010 г. та І-во т.о. по т.д. № 428/09 г.; Р. № 107/25.VІ.2010 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 818/09 г.; Р. № 68/21.ІV.2009 г. на ІІ-ро т.о. по т.д. № 697/08 г.; Р. № 147/16.VІІ.3013 г. на ІV-то г.о. по гр. д. № 1372/2012 г. и Р. № 73/28.VІV2011 г. на І-во т.о. по т. д. № 683/2010 г.) по следните пет материално- и процесуалноправни въпроса от значение за изхода по конкретното дело:
1./ Дали завеждането на частичен иск лишава ищеца от възможността да предяви в отделно производство цялото си вземане, като приспадне присъдените по частичния иск суми – главници и лихви?;
2./ При частичен иск силата на пресъдено нещо простира ли се върху основанието за плащане?;
3./ Дължи ли се законна лихва върху основанието за плащане?
4./ Допустимо ли е произнасяне и процесуални действия в едно производство едновременно по действащия ГПК (в сила от 1.ІІІ.2008 г.) и по отменения процесуален закон?;
5./ Допустимо ли е съда да установи манипулиране на делото и, без да изследва и възстанови липсващите по него документи, да постанови решение?
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация „Главно управление [фирма]-София /като универсален правоприемник на Държавно предприятие „Строителство и възстановяване”/ писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски за настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК, но без да са били ангажирани доказателства за реалното им извършване.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред САС, касационната жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да отмени частично първоинстанционното осъдително решение и „да намали значително” претендираните от търговеца настоящ касатор като неустойки суми, САС е съобразил наличието на влязло в сила /на 29.VІ.2011 г/ решение на СГС, ГК, с-в ІV-Г, постановено по гр. дело № 3100/09 г., в пр-вото по което претенциите на [фирма] с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД срещу ответното ДП „Строителство и възстановяване” са били предявени в частичен размер и затова е прието, че той /търговецът ищец/ „не е лишен от правото в последващо образуван процес да търси разликата до пълния дължим размер на иска”. Отделно от това обаче, придържайки се към задължителната практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 68 на състав от І-во т. о. от 9.VІІ.2012 г. по т. д. № 450/2011 г., въззивната инстанция е могла да съобрази в мотивите към атакуваната отхвърлителна част от решението си, че след като за периода 23.ІV.2007 г. – 8.ІІ.2008 г. ответното по исковете „Гл. управление „Строителство и възстановяване” е било веднъж осъдено със същото влязло в сила решение на СГС да заплати обезщетение за забава при заплащането на съответните 3 наемни платки в размер на законната лихва по съединеният кумулативно с иска по чл. 232, ал. 2 ЗЗД осъдителен иск с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, то „е недопустимо да носи сега отговорността за плащане на уговореното с наемния договор обезщетение за забава във вид на мораторна неустойка, която по начина си на изчисляване се доближава до лихвата”(курсив на ВКС). В заключение, призната за основателна от въззивния съд е била единствено претенцията на търговеца настоящ касатор за присъждането на неустойка за период от 12 дни, обхващащ времето от 11.ІV.2007 г. до 23.ІV.с.г.: „за който ищецът не е получил обезщетение за забава под формата на неустойка или законна лихва”. В тази негова осъдителна част обаче, касационната жалба на [фирма] се явява лишена от правен интерес, а това само по себе си изключва приложно поле на касационния контрол.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. В тази връзка се установява обаче, че формулираните от търговеца настоящ касатор в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата му правни въпроси с поредни номера 1, 3, 4 и 5 не отговарят на това базисно изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол. Предвид обстоятелството, че тези четири въпроса са с изцяло хипотетичен характер, безпредметно се явява обсъждането дали е налице в процесния случай релевираното във връзка с тях допълнително основание за допустимост на касационния контрол. Различно е положението само по въпроса с пореден номер 2, който реално е бил предмет на произнасянето на въззивния съд с атакуваната отхвърлителна част на решението му и затова е от значение за изхода по конкретното дело. Не се констатира обаче така релевираният от търговеца касатор въпрос – дали при частичен иск силата на пресъдено нещо се простира върху основанието за плащане, да е бил решен в противоречие със съществуващата задължителна практика на ВКС. За един и същ исков период на твърдяна по делото забава на наемателя в изпълнение на паричното му задължение, поето по договора от 12.ХІ.2004 г., на наемодателя настоящ касатор е присъдена – в влязло в сила решение – законна лихва върху главиците на последните три неплатени наема, ведно с частично уважена негова кумулативно предявена претенция за неустойка за забава на същото задължение. Предмет на атакуваното въззивно решение е отхвърлянето на останалата /непредявената разлика/ от претенцията за неустойка за същия исков период, постановено от САС при стриктно съобразяване с горепосочената задължителна практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 68/9.VІІ.2012 г. на състав на І-во т.о. по т. д. № 450/2011 г.
Принципната възможност кредиторът да иска обезщетение и за по-големи вреди от тези, които уговорената между страните по спора неустойка по чл. 5.1 от процесния договор е била предназначена да обезщети, не изключва a priori съпоставяне между размера на законната лихва за неизпълнение на парично задължение и онова, което би се получило като резултат при пресмятане на уговореното „допълнително обезщетение в размер на 50% /петдесет процента/ от дължимия дневен наем за всеки ден забавяне” до датата на влизане в сила на осъдителното решение по иск с правно основание по чл. 232, ал. 2 ЗЗД. Това разбиране произтича от последователно проведеното разграничение в мотивите към постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 68/9.VІІ.2012 г. на състав на І-во т.о. по т. д. № 450/2011 г., според което: „Ако страните единствено са включили клауза за неустойка в договора, но без допълнителни уговорки, от които да може да се направи извод за съотношението между неустойката и обезщетението за вреди, то последиците от неизпълнението се уреждат съобразно със законовите норми”, а те /правилата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД и съответно – чл. 86, ал. 1 ЗЗД/ изключват кумулирането на неустойка за забава при изпълнението на парично задължение, от една страна, с обезщетение в размер на законната лихва за същото неизпълнение – от друга. Само когато неустойката не е уговорена за неизпълнение на парично задължение, тя може да се кумулира със законната лихва. Според тази задължителна практика на ВКС, в хипотеза като процесната, когато наемателят е забавил изпълнението на паричното си задължение, наемодателят може да претендира заедно с неизплатената му наемна цена или само законната лихва, или неполучената наемна цена, ведно с уговорената неустойка за забава. Последната може да бъде по-малка или по-голяма от законната лихва и в примера, когато неустойката е по-малка, кредиторът не може да претендира – на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – разликата между законната лихва и неустойката. Същото важи и в обратния, т.е. в процесния случай, когато уговорената в чл. 5.1 от договора между страните по спора неустойка за забава на парично задължение е в размер очевидно, надхвърлящ законната лихва: наемодателят не може да претендира от наемателя си съществуващата разлика.
Ето защо, в случая се налага констатацията, че правният въпрос с пореден номер 2 от изложението на касатора към жалбата му е бил разрешен от САС в стриктно съответствие, а не в противоречие с цитираната в атакуваното негово решение задължителна практика на ВКС, а това изключва приложно поле на касационното обжалване.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1338 на Софийския апелативен съд, ТК, 5-и с-в, от 20.VІ.2014 г, постановено по т. дело № 11/2013 г. В АТАКУВАНАТА НЕГОВА ОТХВЪРЛИТЕЛНА ЧАСТ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2