О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 112
София, 07.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на първи март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2467 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 13483 от 31.VІІ.2017 г. на А. Н. Д. и К. Х. М. – двамата в качеството им на синдици на [фирма] (в несъстоятелност), подадена против решение № 1396 на Софийския апелативен съд, ТК, 11-и с-в, от 16.VІ.2017 г., постановено по т. д. № 1744/2017 г., с което:
1./ Признато е било – по възражение, подадено от П. И. М. от София срещу техни решения № З. 66-4 и № З. 66-87/11.І.2016 г. – че вземането й срещу тази банка, предявено с молба вх. № З. 63784/16.VІ.2015 г. за получаване на сума в размер на 78 012.46 лв., дължима по договор за паричен влог, сключен с анекс № 80920 от 23.V.2012 г. към рамков договор за платежни услуги за потребители за откриване на банкова сметка при условията на безсрочен депозит „Плюс” е с поредност на удовлетворяване в производството по несъстоятелност на същата кредитна институция по чл. 94, ал. 1, т. 4 от Закона за банковата несъстоятелност;
2./ Допълнен е – на основание чл. 68, ал. 3 З. – списъка на приетите вземания на кредиторите на [фирма] (в Н.), одобрен от съда по реда на чл. 67, ал. 2 З. с решение от 25.V.2016 г., постановено по т. д. № 7549/2014 г. по описа на СГС, ТК, с-в VІ-22, с вземането на П. Ив. М. към същата банка за получаване на сума в размер на 78 012.46 лв., дължима по договор за паричен влог, сключен с анекс № 80920 от 23.V.2012 г. към рамков договор за платежни услуги за потребители за откриване на банкова сметка при условията на безсрочен депозит „Плюс”, което вземане е с поредност на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 4 от Закона за банковата несъстоятелност.
Оплакванията на двамата синдици на [фирма] (в Н.) са както за недопустимост на атакуваното въззивно решение – предвид нарушаване на запрета по чл. 271, ал. 1, изр. 2-ро ГПК, а също и за неправилност на същото: предвид неговата необоснованост и постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това алтернативно се претендира обезсилване на този съдебен акт, а също и касирането му, като в резултат бъде постановено решение по съществото на спора от настоящата инстанция, с което да бъдела отхвърлена установителната претенция на възразилия кредитор.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата подателите й Д. и М. – в качеството си на синдици на [фирма] (в Н.), обосновават приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, още и с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с него САС се е произнесъл по следните шест процесуалноправни въпроса:
1./ „Приложима ли е в производството по чл. 66, ал. 3 от Закона за банковата несъстоятелност забраната за влошаване на положението на обжалващия, установена в текста на чл. 271, ал. 1, изр. 2-ро ГПК ?”;
2./ „Качеството „вложител” по смисъла на Закона за банковата несъстоятелност субективно качество с оглед личността ли е?”;
3./ „С цедиране на вземане по силата на сключен договор за цесия и след уведомяване на банката длъжник, счита ли се за прекратено правоотношението по договор за влог между цедента и длъжника в условията на отнет лиценз за извършване на банкова дейност?”;
4./ „След прехвърлянето на вземането чрез цесия и последващо разваляне на договора за цесия, възстановимо ли е с обратна сила и качеството „вложител”?;
5./ „Придобитото отново вземане по силата на развален договор за прехвърляне на вземане (цесия), произтича ли от временни положения в резултат на обичайна банкова сделка и съответно отговаря ли на дефиницията „вложител” по смисъла на § 1, т. 4 от Допълнителните разпоредби на З.?”;
6./ Законосъобразно ли е прилагането на различни стандартни от различни състави на съдилищата, по отношение на списъка на приетите вземания, като същият е допълван с кредитори, чието вземане е възникнало след разваляне на договор за цесия с ред на удовлетворяване по реда на чл. 94, ал. 1, т. 4 З., при положение, че с Решение № 922 от 25.05.2016 г. по т. д. № 7549/2014 г. на СГС, което не подлежи на обжалване, съдът е одобрил и проверил за законосъобразност съставения от синдиците на [фирма] (в Н.) списък на приетите вземания, по които не са направени възражения и този така одобрен списък всички кредитори, придобили вземане след разваляне на договор за цесия, са били включен с ред на удовлетворяване по т. 7 на чл. 94, ал. 1 З.?”
Първият от тези шест правни въпроса бил решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в две, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на състави от неговата гражданска колегия: Р. № 14/3.VІІІ.2012 г. на І-во г.о. по гр. дело № 217/2010 г. и Р. № 6/2.ІІІ.2016 г. на І-во г.о. по гр. дело № 5264/2015 г. Докато останалите 5 правни въпроса се явявали от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касация П. И. М. от София писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му. Инвокирани са доводи, че именно във въззивната жалба на синдиците пред САС е било релевирано като основание за отмяна на атакуваното първоинстанционно решение „неправилното прилагане на относимата правна норма” относно реда на удовлетворяване на възразилата ищца, както и че приложените към изложението решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, били абсолютно неотносими към обжалваното въззивно решение, защото засягали съвсем различни казуси.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред САС, касационната жалба на синдиците на [фирма] (в Н.) А. Н. Д. и К. Хр. М. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Съгласно т. 1 in fine от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, различен от този , който сочи касаторът, освен ако въпросът е от значение за недопустимостта, респ. за нищожността на обжалваното решение. Само ако съществува вероятност последното да е нищожен или процесуално недопустим съдебен акт, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, като преценката за валидността или допустимостта му ще се извърши с решенето по съществото на подадената касационна жалба. В процесния случай такава вероятност е принципно изключена, предвид обстоятелството, че соченият порок представлява касационно отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, т.е. отнася се до евентуалната неправилност на постановеното от САС решение.
Съгласно първия абзац от същата точка на горепосоченото тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към така приетото от ВКС, че релевантният за изхода на делото материалноправен и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение първият от формулираните в изложението по чл. 284, ал.3 ГПК към жалбата правен въпрос се явява такъв, който се отнася изцяло до правилността на атакуваното решение на САС, т.е. не е бил предмет на неговото произнасяне и не е обуславящ решаването на спора. От друга страна, последният от тези въпроси /този с пор. № 6/ – за създаден, според касаторите, „двоен стандарт” по отношение списъка на приетите вземания, не попада в приложното поле на касационния контрол предвид изричната законодателна уредба за разглеждане на подадените възражения по чл. 66, ал. 6 З. в отделно производство: по реда на чл. 68, ал. 1 З.. Дори условното възприемане на обратната теза обаче, неприемливо би обвързало решението на съда по възражението /разглеждано по реда на чл. 68, ал. 1 З./ от акта на съда по чл. 613 ТЗ за одобряване на списъка на приетите вземания по чл. 67, ал. 2 от същия закон, т.е. би се оказало по същество лишаване на кредиторите на несъстоятелността от право на възражение срещу поредността на удовлетворяване на приетите техни вземания. Съответно след наложителното в случая уточняване останалите четири правни въпроса в изложението на синдиците към жалбата им /тези с пор. №№ 2, 3, 4 и 5/ може да се сведат до преценка за качеството „вложител” на цесионер, придобил вземане по договор за банков влог, непокрит от гаранцията по ЗГВБ, която преценка е обуславяща за поредността на удовлетворяване на това вземане по чл. 94, ал. 1, т. 4 З. в приложимата към спора редакция на този законов текст до изменението му с ДВ, бр. 62 от 14.VІІІ.2015 г. Този въпрос несъмнено е такъв от значение за изхода по конкретното дело, но жалбоподателите Д. и М. не са обосновали въведеното допълнително основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото точното прилагане на закона и развитието на правото представляват едно общо основание за допустимост на касационното обжалване при неяснота, непълнота или противоречие в правната норма с цел извличане от неясната разпоредбата на ясна норма, от противоречивите разпоредби – на безпротиворечива норма, а, при липса на разпоредба, непълнотата в нормативния акт да бъде преодоляна чрез аналогия на закона или на правото.
В процесния случай релевираният правен въпрос налага тълкуване на разпоредбата на чл. 94, ал. 1, т. 4 З. в редакцията й към ДВ, бр. 67 от 29.VІІ.2003 г., приложима към спора съгласно § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗБН, ДВ, бр. 62 от 14.VІІІ.2015 г., която норма е в сила от последната дата. Според първата разпоредба в този ред на удовлетворяване са включени вземания, за които Фондът за гарантиране на влоговете в банките се е суброгирал, както и вземания на вложители, които не са покрити от системата за гарантиране на влоговете. Съгласно чл. 9, ал. 2 ЗГВБ Фондът не изплаща суми на лица, които са придобили право на влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога в срока на действие на мерките по чл. 116, ал. 1, т.т. 2 и 3 ЗКИ и след датата на издаване на акт по чл. 20, ал. 1 ЗГВБ. Според легалната дефиниция в ДР на този закон за понятието „влог” това е кредитно салдо, което се получава в резултат на средства, оставени по сметка, или от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки, които банката е длъжна да плати съгласно приложимите законови и договорни условия, а вложител е титулярът на влога.
Следователно отговорът на релевирания правен въпрос се извежда по ясен начин от цитираната по-горе законодателна уредба: по реда на чл. 94, ал. 1, т. 4 З. се удовлетворяват вземанията на вложители, чието качество на такива според дефиницията в ДР на З. стриктно съответства на определението за влог в ЗГВБ. Това дава основание за извод, че в последния нормативен акт понятието влог не е обвързано само със сключен банков паричен влог по смисъла на чл. 421 и сл. ТЗ, а и с други хипотези, при които се формират кредитни салда, т.е. налични са средства, които банката трябва да плати на вложители. /Вж. в този смисъл константната практика на ВКС, обективирана в Опр. № 622/18.ХІІ.2017 г. на І-во т.о. по т. д. № 1216/2017 г. и в Опр. № 628/20.ХІІ.2017 г. на І-во т.о. по т. д. № 1234/2017 г./.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1396 на Софийския апелативен съд, ТК, 11-и с-в, от 16.VІ.2017 г., постановено по т. д. № 1744/2017 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2