О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 100
София, 17.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на петнадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………………….…. и с участието на прокурора………………………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2295 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано e по съвместната касационна жалба с вх. № 7104/8.ІХ.2016 г. на А. и Емил Б. – двамата от [населено място], [община], област Пазарджик, подадена против решение № 250 на Пловдивския апелативен съд, ТК, ІІІ-и с-в, от 22.VІІ.2016 г., постановено по т. д. № 304/2016 г., с което по отношение на тях е било признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, че в полза на [фирма]-София съществува вземане
Оплакванията на двамата касатори са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон /чл. 76, ал. 1 ЗЗД/, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това те претендират касирането му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателите й А. и Емил Б. обосновават приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по следните десет процесуалноправни въпроса:
1./ „Следва ли въззивният, който е съд по съществото на спора и извършва самостоятелна, по свое вътрешно убеждение, преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал да изложи собствени мотиви защо не споделя мотивите на първостепенния съд?”;
2./ „Следва ли въззивният съд да даде собствено тълкуване на събраните по делото доказателства, да изложи собствените си мотиви, с които обосновава изводите си по съществото на спора?”
3./ „Следва ли съдът да се произнесе по направените възражения във въззивната жалба, както и по тези срещу депозирания от насрещната страна отговор по нея?”;
4./ „Следва ли в мотивите на обжалвания акт да бъдат обсъдени всички събрани по делото доказателства?”
5./ „Длъжен ли е бил въззивният съд да обсъди в решението си оплакванията във въззивната жалба, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като първостепенният съд е нарушил диспозитивното начало – принцип, установен в чл. 6, ал. 2 ГПК, както и всички съдържащи се тази жалба доводи относно неправилността на решението на ОС-Пазарджик?”
6./ „Може ли въззивният съд да обоснове изводите си единствено и само на избрани доказателства, като заключението на вещото лице, без да обсъди и другите събрани пред съдебните инстанции писмени доказателства?”
7./ „Следваше ли апелативният съд в [населено място] да се съобрази с решение № 111/27.Х.2009 г. на І-во т.о. на ВКС по т. д. № 296/09 г., тъй като няма събрани по делото доказателства за договореност на реда на погасяване на задължението и да приложи поредността на погасяване на задължението, установена в цитираното съдебно решение?”;
8./ „Ако съдът беше приложил установената практика по чл. 290 ГПК, би ли стигнал до различен извод за изхода на спора?”
9./ „Следва ли, след като няма доказателства за поредността на погасяване задължението, вноските по договора за заем да бъдат осчетоводявани от ищеца като погасителни вноски само по отношение на санкционната /наказателната/ лихва или следва да се приложи правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД?”
10./ „Длъжен ли е бил съдът да се съобрази с разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, а не да споделя изцяло заключението на вещото лице, че е редно вноските да погасяват единствено и само санкционните лихви?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация [фирма]-София писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на направените за пр-вото пред ВКС разноски, но без да са били ангажирани доказателства за техния размер.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Пловдивския апелативен съд, настоящата съвместна касационна жалба на А. З. Б. и Емил И. Б. – двамата от [населено място], [община], област Пазарджик, ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи изцяло предявеният по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т 2, предл. 3-то ГПК положителен установителен иск на [фирма]-София срещу настоящите двамата касатори, въззивната инстанция е могла да констатира, че е необоснован решаващия извод на първостепенния съд досежно това, че кредитната институция ищец не била провела пълно главно доказване на твърдението си, че Б. дължат претендираните суми, възприемайки в тази насока изслушаното по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза за датата, от която ответниците са изпаднали в забава, както и какъв е размера на главницата на задължението им, а също и на лихвите: договорна, за просрочената главница, а също и наказателни, както и за кои периоди те се дължат.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка от горепосоченото тълкувателното решение, че релевантният за изхода на делото материалноправен и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В този смисъл нито един от общо 10-те формулирани в изложението на двамата касатори към жалбата им правни въпроса не е такъв, който да е предмет на произнасянето на въззивния съд с атакуваното решение за уважаване на положителния установителен иск на кредитната институция, предявен по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК. Напротив, девет от тях се отнасят изцяло до правилността на постановеното от Пловдивския апелативен съд решение, а този с пореден № 8 дори е с хипотетичен характер. Но погрешното отъждествяване от касаторите на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. При така констатираната липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на осъществявания от ВКС инстанционен контрол, безпредметно се явява обсъждането дали е е налице някоя от допълнителните предпоставки по т.т. 1-3 на същия законов текст.
При този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК, независимо от изрично направеното от ответната по касация банка искане по чл. 81-във вр чл. 78, ал. 3 ГПК, двамата касатори не следва да бъде осъдени да й заплатят разноски, щом като процесуалният й представител по пълномощие от САК не е ангажирал доказателства за размера два своя хонорар и реалното му изплащане.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 250 на Пловдивския апелативен съд, ТК, ІІІ-и с-в, от 22.VІІ.2016 г., постановено по т. д. № 304/2016 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 2295 по описа за 2016 г.