5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 714
София, 01.08.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и пети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 3466 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 4419 от 31.VІІІ.2015 г. на [фирма]-София, подадена чрез процесуален представител на търговеца по пълномощие от САК против въззивното решение № 75 на Шуменския ОС от 29.VІ.2015 г., постановено по т. д. № 243/2015 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 126/11.ІІ.2015 г. на РС-Шумен по гр. дело № 2791/2012 г. С последното – като неоснователри недоказани – са били и двата обективно кумулативно съединени осъдителни иска на кредитната институция настоящ касатор с правно основание по чл. 430, ал. 1-във вр. чл. 122 ЗЗД, и съответно по – чл. 430, ал. 2 ТЗ-във вр. чл. 122 ЗЗД, предявени срещу ответника Д. В. М. от [населено място]: за заплащането на сума в размер на 24 506.23 лв. (двадесет и четири хиляди петстотин и шест лева и двадесет и три стотинки), представляваща „задължение за връщане на отпусната парична сума по договор за банков ипотечен кредит № 3050/11.І.2008 г.”, сключен със заемателя М. Вл. М. от [населено място] и солидарния й съдлъжник Д. Вл. М. от същия град, както и за заплащането на сума в размер на 6 419.32 лв. (шест хиляди четиристотин и деветнадесет лева и тридесет и две стотинки), представляваща „задължение за плащане на договорна лихва за периода 1.VІІІ.2009 г.-23.І.2012 г. по договор за банков ипотечен кредит № 3050/11.І.2008 г.”, сключен със заемателя М. Вл. М. от [населено място] и солидарния й съдлъжник Д. Вл. М. от същия град.
Оплакванията на банката касатор са за постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Шуменския ОС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който двата обективно кумулативно съединени осъдителни иска срещу ответника Д. ВМЛ. М. от [населено място] да бъдат уважени в предявените по делото техни размери, вкл. и ведно с присъждане на направените от търговеца настоящ касатор разноски по водене на делото пред трите инстанции.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по следните два въпроса, имащи значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предвид „липсата на съдебна практика”:
1./ „Следва ли съдът, сезиран с осъдителен иск (в настоящия случай изменен в хода на производството от установителен – в осъдителен, поради отпаднал правен интерес от воденето на установителен иск) да изисква от кредитора да представи доказателства, че е уведомил длъжника за предсрочната изискуемост преди иницииране на съдебното производство?”;
2./ „Не следва ли да се приеме, че предявеният осъдителен иск сам по себе си представлява уведомление за обявената предсрочна изискуемост, като длъжникът се счита уведомен за същата в момента на получаване на препис от исковата молба, респ. препис от молбата за изменение на иска и/или постановения съдебен акт, с който е допуснато исканото изменение?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Д. В. М. от [населено място] писмено е възразил единствено по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение – не и по допустимостта на касационния контрол, претендирайки за потвърждаването му: „като обосновано, правилно и законосъобразно”.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Шуменския ОС, касационната жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което и двата обективно кумулативно съединени осъдителни иска на банката настоящ касатор (с правно основание по чл. 432-във вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ, във вр. чл. 122 ЗЗД) са били отхвърлени, Шуменският ОС е приел, че в процесния случай „няма отклонение от общото правило за разпределение на доказателствената тежест”, разграничавайки в тази връзка като спорно обстоятелството: „дали кредитът е бил обслужван в съответствие с уговореното между страните и дали ищецът е имал основание, предвид клаузите в договора, да обяви същия за предсрочно изискуем”. В резултат, позовавайки се изрично на т. 18 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., където се визира необходимостта от покана до длъжника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, която да предхожда завеждането на заповедно пр-во, въззивната инстанция е могла да заключи, че ако поне в едната от двете искови молби /за завеждането на установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, а впоследствие – на осъдителен иск за същите две вземания/ „се съдържаше изявление на банката, че ще счита кредита за предсрочно изискуем, това можеше да санира този недостатък, но с всички последици от това – т.е. промяна на дължимите лихви и такси, поради „изместване” на забавата по-късно във времето”.
С оглед горните констатации релевираните от банката касатор в изложението й по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата два правни въпроса нямат естеството на такива, които да са от значение да точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, щом като има надлежно посочена от въззивния съд задължителна практика на ВКС по същите, преодоляла погрешното тогавашно разбиране, че заявлението на банката кредитор по чл. 417, т. 2 ГПК за издаване на заповед за изпълнение „представлявало упражняване на правомощието й да направи целия остатък от кредита предсрочно изискуем”.
В заключение, съгласно т. 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона /в случая чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции с употребеното в текста минало страдално причастие „обявен”/, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, така че да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Извън твърдението си за „липса на съдебна практика”, банката настоящ касатор не е навеждала доводи за съществуващи неяснота, непълнота или противоречие в приложим към разрешаването на спора закон, по отношение на чието отстраняване да е налице необходимост от тълкуване, нито се сочат промени в законодателството или в обществените условия, които да обуславят нуждата от такова.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 75 на Шуменския окръжен съд от 29.VІ.2015 г., постановено по т. дело № 243/2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 3466 по описа за 2015 г.