О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 846
С., 27.11.2013 г.
Върховният касационен съд на Р. България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………..………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 3844 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2-във вр. чл. 396, ал. 2, изр. 3-то ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 72127 от 18.VІ.2013 г. на софийското [фирма], подадена против определение № 14028 на Софийския градски съд, ГК, от 22.VІІ.2013 г., постановено по ч. гр. д. № 1686/2013 г., с което – по реда на чл. 389 ГПК – е било допуснато обезпечение на предявения срещу д-вото от И. К. осъдителен иск с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на 10 000 лв., посредством налагане запор върху банкова с/ка на търговеца в [фирма]-С. до размера на същата и под условието, че ищецът К. внесе парична гаранция в размер на 500 лв.
Оплакването на търговеца частен касатор е за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно определение по чл. 389 ГПК, поради което се претендира касирането му и присъждане на разноски за настоящето производство.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК д-вото частен касатор обосновава приложно поле на частното касационно обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното положително определение по чл. 389 ГПК въззивният съд се е произнесъл по материално- и процесуалноправни въпроси „в противоречие с практиката на съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото”, а именно за проявено виновно поведение на страна по бъдещ спор, като „избирателно и неизчерпателно преценявал представените му писмени доказателства, обуславящи вероятна допустимост на иска”.
По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по касация И. Н. К. от С. писмено е възразил чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на оплакването за неправилност на атакуваното въззивно определение, претендирайки за потвърждаването му.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивното пр-во пред СГС, настоящата частна касационна жалба на [фирма]-С. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
Атакуваното определение на въззивния съд по чл. 389 ГПК, с което е било допуснато обезпечение на предявен осъдителен иск, е постановено не в противоречие, а в пълно съответствие с цитираното в изложението на търговеца касатор към жалбата му определение № 411/30.Х.2008 г. по гр. дело № 1598/08 г. на състав на ВКС, ГК, Второ отделение, приемащо, че „в обезпечителното пр-во съдът не може да навлиза в подробна преценка на представените по делото доказателства и по този начин, преди окончателното приключване на делото, да се ангажира със становище за произтичащите от тези доказателства права”. П. според правилото на чл. 391, ал. 2 ГПК въззивната инстанция е задължила ищеца К. да представи парична гаранция, чиито размер съответства на равностойността на преките и непосредствени вреди, които търговецът настоящ частен касатор евентуално би претърпял, ако процесното обезпечение /запор върху негова банкова с/ка до размер на исковата сума от 10 000 лв./ се окаже допуснато неоснователно. Щом като съгласно чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК внасянето на парична гаранция по реда на чл. 180 ЗЗД представлява самостоятелна предпоставка за допускане на обезпечение на предявен /а не на бъдещ/ иск, то доводите в изложението на търговеца частен касатор за „избирателно и неизчерпателно” произнасяне на въззивния съд по представените по делото писмени доказателства с исковата молба представляват всъщност негово признание, че атакуваното въззивно определение по чл. 389 ГПК не е в противоречие с цитираната от него практика на съдилищата.
В заключение, предвид задължителните постановки по т. 4 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., не се констатира в настоящия случай наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, а и в изложението към жалбата си [фирма]-С. не е навеждало конкретни доводи за релевантност на формулирания правен въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение (без номер) на Софийския градски съд от 18.ІІ.2013 г., постановено по ч. гр. дело № 1686/2013 г. в пр-во по чл. 389 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2