4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 235
София, 12.03.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на трети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……….. и с участието на прокурора …………………………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1660 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 45782/8.ІV.2015 г. на [фирма]-София, подадена чрез процесуалния представител на търговеца по пълномощие от САК против въззивното решение (без номер) на Софийския градски съд, с-в ІІІ-Г, от 17.ІІ.2015 г., постановено по гр. дело № 12358/2014 г., с което – по предявен по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК иск на [фирма]-София – е било признато за установено, че в полза на последното съществува вземане в размер на 12 713.10 евро, представляващо част от задължението на настоящия касатор, поето чрез запис на заповед № 82139, издадена на 18.ІІІ.2008 г. в [населено място] и ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, а именно 8.VІІІ.2012 г., и до окончателното й изплащане, за която сума лизинговото д-во е било снабдено със запис за незабавно изпълнение по ч. гр. дело № 37834/2012 г. по описа на Софийския районен съд, І-во ГО, 25-и с-в.
Оплакванията на търговеца касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на СГС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъдат „оставени без уважение първоначално предявените искове от въззивника-ищец ( [фирма]-София – бел. на ВКС) с всички законови последици от това”.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма]-София обосновава приложно поле на касационното обжалване единствено с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно решение СГС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в тълкувателно решение № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г. по следните два материалноправни въпроса:
1./ „Допустимо ли е в производство по реда на чл. 422 ГПК във вр. чл. 535 ТЗ, вр. чл. 538, ал. 1 ТЗ и чл. 463 ТЗ да бъде признато за установено, че се дължат суми, представляващи част от вземане по абстрактна менителнична сделка – запис на заповед, извън посочените изрично в текста на същата, като напр.: мораторни лихви, неустойки за забава, други задължения с неустановен произход, разходи за нотариални услуги, съдебни разноски, адвокатски възнаграждения, разходи, направени след разваляне на договора за финансов лизинг и пр.?”;
2./ „Съдът задължен ли е да следи служебно за прилагане на преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД по отношение на поръчителя по каузалната сделка?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-София писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски в размер на изплатения адвокатски хонорар от 1 136.75 лв. – съгласно приложените по делото Списък по чл. 80 ГПК, данъчна фактура № 918/14.V.2015 г. и пълномощно. Инвокиран е довод, че първият от формулираните в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3 ГПК въпроси няма качеството на такъв, който да е от значение за изхода по конкретното дело.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред СГС, настоящата касационна жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационния контрол, са следните:
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи положителния установителен иск на [фирма]-София, предявен по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК срещу търговеца настоящ касатор, имащ качеството както на поръчител по процесния договор за финансов лизинг, но така също и на авалист по процесния запис на заповед /със същия номер 82139 от 18.ІІІ.2008 г. кактто и договора, чието изпълнение е обезпечавал/, Софийският градски съд е приел, че след като тази ценна книга на заповед е била предявена на търговеца настоящ касатор за плащане с нотариална покана от 19.ХІІ.2011 г., чието връчване е било извършено по реда на чл. 50, ал. 4 ГПК на 11.І.2012 г. или съгласно определеният в нея падеж – на предявяване за плащане до 49 месеца от датата на издаването, то задължението на същия авалист е било изискуемо към датата на иницииране на заповедното пр-во, а именно 8.VІІІ.2012 г. Същевременно, като правилен /законосъобразен/, е бил споделен от въззивната инстанция решаващият правен извод на първостепенния съд, че паралелното задължение на ответника [фирма]-София – като поръчител по договора с лизингодателя-ищец в пр-вото по чл. 422, ал. 1 ГПК, се е прекратило с изтичането на срока по чл. 147 ЗЗД” поради неупражнено от кредитора право на иск срещу главния негов длъжник-лизингополучател в законоустановения 6-месечен преклузивен срок след падежа на главното задължение, считано от развалянето на лизинговия договор /19.І.2012 г./, представляваща най-късната датата, към която е настъпила изискуемостта на вземанията за главница и неустойки и до подаване на заявлението по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, извършено на 8.VІІІ.2012 г. или почти 7 месеца по-късно. Решаващият извод на СГС, обусловил изхода по конкретното дело, е бил изграден върху разбирането за самостоятелния характер на менителничното поръчителство, което паради това не се прекратява по правилото на чл. 147 ЗЗД.
Следователно може да се констатира, че първият от формулираните в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3 ГПК два материалноправни въпроса не е такъв, който надлежно да е бил включен в предмета на спора по делото и така той да е обусловил решаващите изводи на СГС в атакуваното негово въззивно решение.
В равна степен горната констатация обаче се отнася и до втория въпрос в изложението на касатора към жалбата му, имащ изцяло хипотетичен характер. С т. 4б от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г. е разяснено, че срокът по чл. 147, ал. 1 ГПК е краен и преклузивен, като – за разлика от погасителната давност – с изтичането му не се погасява възможността за принудително изпълнение, а се прекратява самото поръчителство. Преклузивните срокове, за разлика от давностните (чл. 120 ЗЗД), се прилагат от съда служебно.
В заключение, при установената по несъмнен начин в процесния случай липса на главното основание за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно правен въпрос, който да е бил от значение за изхода по конкретното дело, достъпът на атакуваното от [фирма]-София въззивно решение до касационно обжалване ще следва да бъде отказан.
При този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответното по касация [фирма]-София искане за това в отговора му по жалбата, търговецът настоящ касатор ще следва да бъде осъден – на основание чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК – да му заплати разноски в размер на сумата от 1 136.75 лв., представляваща платен хонорар за един негов адвокат от САК, съгласно приложените по делото данъчна фактура № 918/14.V.2015 г., Списък по чл. 80 ГПК, както и адвокатско пълномощно със срок на действие до 30.ІХ.2015 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение (без номер) на Софийския градски съд, с-в ІІІ-Г, от 17.ІІ.2015 г., постановено по гр. дело № 12358/2014 г.
О С Ъ Ж Д А касатора [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], кв. Д., [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК – да заплати на ответното по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 1 136.75 лв. (хиляда сто тридесет и шест лева и седемдесет и пет стотинки), представляваща платен хонорар за един негов адвокат от САК, съгласно приложените по делото данъчна фактура № 918/14.V.2015 г., Списък по чл. 80 ГПК, както и пълномощно със срок на действие до 30.ІХ.2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по търг. дело № 1660 по описа за 2015 г.