5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 338
София, 19.05.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря …………………………………………..…. и с участието на прокурора…………………..…………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1181 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 12743 от 27.ХІІ.2012 г. на [фирма]-София, подадена против решение № 1764 на Софийския апелативен съд, ТК, 5-и с-в, от 12.ХІ.2012 г., постановено по т. д. № 2128/2012 г., с което този търговец е бил осъден да заплати на [фирма]-гр. Септември, област П., законна лихва върху главницата на платеното в хода на първоинстанционното пр-во претендирано възнаграждение по чл. 266, ал. 1 ЗЗД от 2 648 287.70 лв., считано от датата на завеждане на делото /пети ноември 2011 г./ „и до окончателното изплащане на задължението”, отменявайки първоинстанционното решение за присъждането на законна лихва върху същото задължение, възлизаща на сума в размер на 117 647.23 лв. – при съобразяване натрупването й към датата на неговото окончателно погасяване, извършено в хода на процеса, а именно 27.VІІ.2011 г. Въззивното решение е било подписано с особеното мнение на съдията-докладчик, според което първоинстанционният съдебен акт не следвало да се отменя, а да се обезсили – като постановен по непредявен иск.
Оплакванията на търговеца касатор са както за недопустимост – произнасяне по непредявен иск, така и за неправилност на атакуваното въззивно решение: поради неговата необоснованост и постановяването му при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. С оглед това се претендира касирането му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма]-София обосновава приложно поле на касационното обжалване освен с оплакването си за порок по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, още и с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с атакуваното решение САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 45/20.ІV.2010 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 516/2009 г., както и решение № 65/10.V.2011 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 558/09 г., по следния процесуалноправен въпрос: „Относно правната квалификация на иска, която следва да бъде определена съобразно фактите по делото и твърденията, на които ищецът основава своето право, а също и за задължението на съда да се произнесе по правния спор, с който е сезиран с исковата молба”. Отделно от това релевантни за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото били въпросите: 1./ „Относно обхвата на диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 ГПК и доколко решаващият съд има свобода да се произнесе за присъждане на законна лихва и разноски в полза на ищеца, след като в исковата молба е потърсено изплащане на главницата, която е погасена в хода на пр-вото пред съда, а искът е отхвърлен като неоснователен?”; 2./ „При предявен иск за осъждане ведно със законната лихва, това би ли могло да обоснове извод, че е бил предявен и иск за обезщетение за забава, съизмерващо се със законната лихва от деня на забавата, предвид обстоятелството, че плащането на претендираната искова сума е настъпило в хода на пр-вото след завеждането на исковата молба?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-гр. Септември, област П. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за недопустимост и неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски в размер на сумата от 2 500 лв., представляваща платен хонорар за един адвокат съгласно приложения договор за правна защита и съдействие – серия А № 0633434/4.ІV2013 г. Инвокиран е довод, че ответника настоящ касатор е бил осъден по надлежно предявен иск за лихви за забава, изтекли от датата на подаване на исковата молба, тъй като единствената разлика между първоинстанционното и въззивното решение по спора „е във формулировката на осъдителния диспозитив”, доколкото САС е счел, че не следва да има осъждане за конкретно определена сума от лихви за забава, макар периодите на забава след подаването на исковата молба и извършените частични погашения до размера на търсената главница да са „със затворени граници”.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Атакуваното въззивно решение е подписано с особено мнение на съдията-докладчик, според което първостепенният съд, присъждайки изтекли лихви върху платената в хода на исковото производство главница на претендираното възнаграждение по чл. 266, ал. 1 ГПК /2 648 287.70 лв./, се е произнесъл „по един непредявен иск” и затова то следвало да бъде обезсилено, а не отменено. От това становище обаче, не произтича вероятност процесуално недопустимо да е и решението на САС, с което търговецът настоящ касатор е осъден да заплати – вместо определената от първата инстанция сума от 117 647.23 лв., като лихва за забава върху сумата от 2 648 287.70 лв. от датата на завеждане на делото /5.ХІ.2010 г./ и до датите на плащането в хода на производство – такава „до окончателното изплащане на задължението”.
При ноторното положение, че терминът „лихва”, респ. „задължение за лихва” е нееднозначен, а задължението за плащане на такава е с относителен характер, при модифицирането на осъдителния диспозитив на първоинстанционното решение, визирал конкретно определен размер на изтеклите лихви от датата на завеждане на делото, съставът на САС последователно е разграничил, че безспорно обезщетението за забава се съизмерва със законната лихва от деня на забавата до плащането, но след като иск за обезщетяване на забава – „от деня на падежа до предявяването на иска” – в процесния случай не е бил предявен, то на ищеца следва да бъде присъдена точно поисканата законна лихва: от предявяването на иска по чл. 266, ал. 1 ЗЗД и до окончателното изплащане на задължението (за което данните по делото са, че погасяването му е станало на части, в хода на първоинстанционното производство).
Същевременно с цитираните и представени от касатора решения на състави от ІІ-ро т.о. на ВКС, и двете постановени по реда на чл. 290 ГПК, безпротиворечиво се приема, че погрешната правна квалификация – като резултат от неправилно приложение на материалния закон, съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване, докато въззивният съд разполага с процесуалната възможност да не разреши спора по същество, а да обезсили обжалваното решение и да върне делото за ново разглеждане на първостепенния съд, но само ако констатира, че поради неговото произнасяне по непредявен иск, то се явява процесуално недопустим съдебен акт.
В процесния случай искане за присъждане и на законната лихва върху главницата на претендираното възнаграждение по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, считано от датата на завеждане на делото /5.ХІ.2010 г./ и до окончателното му изплащане, е било надлежно направено в петитумната част на исковата молба на ответното по касация [фирма]-гр. Септември, област П. срещу търговеца настоящ касатор. Основателно въззивната инстанция е счела за неправилна дадената от първостепенния съд квалификация на тази акцесорна претенция за присъждане на законна лихва, като такава „по чл. 86, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 214, ал. 2 ГПК”, доколкото последната визира прибавянето на лихви, изтекли след предявяване на иска. Тази правна фигура обаче, предпоставя липса на първоначално формулирано искане за присъждане на лихви в петитумната част на исковата молба, като в тази връзка законодателят изрично посочва, че с възможното последващо „прибавяне” на изтеклите лихви към искането за осъждане на даден ответник да ги заплати, не се стига до изменение на иска в посока на неговото увеличение. Следователно произнасянето на въззивния съд по първия правен въпрос, формулиран в изложението към жалбата, не само не противоречи, но и е в точно съответствие с взаимнодопълващите се разрешения в двете постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на състави от ІІ-ро т.о. на ВКС.
Нито един от останалите два правни въпроса в изложението на касатора не обосновава наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият въпрос е отрицание на формулираното в петитума на исковата молба изрично искане за присъждане на законна лихва върху главницата на претендираното възнаграждение по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, т.е. не би могъл да е от значение за изхода на делото. Вторият отново не държи сметка, че в този петитум няма претенция за присъждане на мораторна лихва върху претендираната главница на същото възнаграждение по чл. 266, ал. 1 ГПК за период, предшестващ завеждането на делото и следователно е ирелевантен за неговия изход във въззивната инстанция.
Предвид този изход на настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и изрично направеното от ответното по касация искане по чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, [фирма]-София ще следва да бъде осъдено да заплати на [фирма]-гр. Септември, област П. разноски в размер на изплатения хонорар за един адвокат от САС в размер на 2 500 лв., съгласно приложения договор за правна защита и съдействие серия „А”, № 0633434/4.ІV.2013 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1764 на Софийския апелативен съд, ТК, 5-и с-в, от 12.ХІ.2012 г., постановено по т. д. № 2128/2012 г.
О С Ъ Ж Д А [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] да заплати на ответника по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], област П., [улица], СУМА в размер на 2 500 лв. (две хиляди и петстотин лева), представляваща платен хонорар за един негов адвокат от САК, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие серия „А”, № 0633434/4.ІV.2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия първо отделение, постановено по т. д. № 1181 по описа за 2014 г.