5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 150
София, 27.02.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на осми октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ……………………………..…..……. и с участието на прокурора …………………………………….….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 4565 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 92601/9.VІІІ.2013 г. на Ц. Н. Б. от [населено място], подадена чрез нейния процесуален представител по пълномощие от САК против въззивното решение № 5753 на Софийския градски съд, ГК, с-в ІІ-Г, от 24.VІІ.2013 г., постановено по гр. дело № 16200/2011 г., с което:
1/ Настоящата касаторка е била осъдена да заплати на ищцовото [фирма]-София сума в размер общо на 4 830.79 лв., представляваща сбор (3 203.98 лв. + 186.39 лв. + 687.16 лв. + 495.80 лв. + 256.12 лв. + 1.34 лв.) от неизплатена лизингова вноска за месец март на 2009 г., както и неизплатени 5 договорни неустойки, съгласно т.13.12 от Общите условия към сключения помежду им договор за финансов лизинг № 01006934/001 от 31.Х.2008 г. за последните два месеца на 2008 г. и съответно за първите два месеца на 2009 г.;
2/ Б. е била осъдена да заплати на същото д-во лизингодател неизплатени от нея други седем лизингови вноски с падеж от 20.ІV.2009 г. и до 20.Х.2009 г. в размер общо на 19 818.54 лв. /т.е. по 2 831.22 лв. всяка/;
3/ На основание чл. 78, ал. 1 ГПК Б. е била осъдена да заплати на търговеца лизингодател разноски по делото в размер на сумата 1 216.43 лв.
Оплакванията на касаторката са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на СГС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на търговския спор от настоящата инстанция, с който обективно кумулативно съединените осъдителни искове на софийското [фирма] да се отхвърлят в предявените по делото техни размери и на това основание на Б. да бъдат присъдени всички направени по делото разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Ц. Н. Б. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно решение СГС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 16/16.VІ.2009 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 430/08 г., по материалноправен въпрос, отнасящ се до „действителността на клаузите на чл. 16.6 и 13.12 от Общите условия на [фирма]-София, докато „произнасянето на касационната инстанция” щяло да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: понеже с необсъждането в мотивите към атакуваното въззивно решение на горепосочените две клаузи от общите условия на лизингодателя досежно тяхната нищожност /унищожаемост/ се нарушавало не само правото на защита на настоящата касаторка, но „и принципът на равнопоставеност на страните в гражданското съдопроизводство”.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-София писмено е възразило чрез своя юрисконсулт П. К. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на изложените в жалбата на Б. оплаквания за неправилност на постановеното от СГС въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред СГС, касационната жалба на Ц. Н. Б. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да уважи в пълните им размери обективно кумулативно съединените осъдителни искове на софийското [фирма] въззивната инстанция е приела за установено по делото, че Б. не е изпълнила произтичащото от т. 13.12 ОУ на [фирма] по договори за финансов лизинг свое задължение при кражба, грабеж или пълно погиване /”тотална щета”/ на имуществото да заплаща лизинговите вноски с настъпил падеж „до датата на изплащане на застрахователното обезщетение”, съобразявайки на тази плоскост и уговорката по т. 16.6 от същите Общи условия, съгласно която с настъпването на което и да е от трите посочени по-горе застрахователни събития договорът за финансов лизинг се счита прекратен, считано от датата на заверяване на сметката на лизингодателя с пълния размер на дължимото от застрахователя обезщетение, каквото в процесния случай обаче въобще не е било платено. Докато в отговора си по исковата молба на лизингодателя (с вх. № 1017525 от 13.V.2010 г.) Б. е противопоставила свое защитно възражение единствено за прекомерност на търсените неустойки върху платените от нея 4 лизингови вноски – без да е оспорвала валидността на клаузите по чл. 13.12, 13.13 или 16.6 от ОУ към процесния договор за лизинг от 31.Х.2008 г. Съответно цитираното и представено от касаторката решение № 16 от 16.VІ.2009 г. на ІІ-ро т.о на ВКС по т. д. № 430/08 г., което е било постановено в пр-во по чл. 290 ГПК, предвижда че и при сделките, регулирани от търговския закон, свободата на договаряне е ограничена от забраната за накърняване неписаните правила на добрите нрави и затова нарушаването й е основание за нищожност и на търговските сделки по чл. 26, ал. 1, предл.3-то ЗЗД. Но при несъменно преклудирани възражения за нищожност /унищожаемост/ на горните клаузи от ОУ на ответното по касация търговско д-во, не особено ясно формулираният правен въпрос няма естеството на такъв, който да е бил включен в предмета на спора по делото и да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Следователно в случая не само не се констатира наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице и хипотезата по т. 3 на същия законов за допустимост на касационния контрол. В заключение, погрешното отъждествяване на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК (във вр. чл. 9 ГПК), от една страна, с основание за допустимост на касационното обжалване – от друга, не е годно да обоснове приложно поле на последното.
При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и след съобразяване на изрично направеното от ответното по касация търговско д-во искане по чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК, касаторката Ц. Н. Б. от София ще следва да бъде осъдена да му заплати юрисконсултско възнаграждение, определено по правилото на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, в размер на 1 269.82 лв. (хиляда двеста шестдесет и девет лева и осемдесет и две стотинки).
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 5753 на СГС, ГК, с-в ІІ-Г, от 24.VІІ.2013 г., постановено по гр. дело № 16200/2011 г.
О С Ъ Ж Д А Ц. Н. Б. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. І, ап. № 1 – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 и 8 ГПК- да заплати на ответното по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], ет. V, СУМА в размер на (1 269.82 лв. хиляда двеста шестдесет и девет лева и осемдесет и две стотинки) юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 4565 по описа за 2013 г.