2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 606
София, 23.11.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. д. № 1990 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1-във вр. чл. 299 и чл. 130 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 2708 от 27.ІІІ.2014 г. на [фирма]-София, подадена против определение № 737 на Софийския апелативен съд, ГК, от 16.ІІІ.2015 г., постановено по гр. дело № 852/2015 г., с което е била оставена без уважение частна жалба на този търговец срещу определение № 62/6.І.2015 г. на СГС, ГК, с-в І-3, по гр. дело № 4481/2012 г.: За оставянето без разглеждане на исковата молба на [фирма]-София (с вх. № 31901/21.ІІІ.2012 г.) и за прекратяване на образуваното по нея срещу ответницата Е. Й.. Х. от София исково производство – като недопустимо, съгласно чл. 299 ГПК.
Оплакванията на д-вото частен касатор са както за недопустимост, така и за неправилност на атакуваното въззивно определение: поради постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. С оглед това се претендира касирането му и връщане на делото на друг състав на първостепенния съд /СГС/ – за продължаване на съдопроизводствените действия по неговата искова молба с вх. № 31901/21.ІІІ.2012 г.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК търговецът частен касатор обосновава приложно поле на частното касационно обжалване освен с тезата си за порок на атакуваното въззивно определение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, още и с едновременното наличие на предпоставките по т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този съдебен акт въззивната инстанция се е произнесла по следните два, решавани противоречиво от съдилищата /състави от ТК и ГК на ВКС/ „материалноправни” въпроса:
1./ „Дали решението, с което бил веднъж разрешен спора по иск с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД – за съществуване на вземане за неустойка, влиза в сила, по смисъла на чл. 298, ал. 1 ГПК, и по отношение на последващ спор за нищожност на клаузата за неустойка на основание чл. 26 ЗЗД, както и дали последващи процес по иск за прогласяване за нищожна на същата неустоечна клауза /с оглед бъдещо връщане на даденото по нея/ би представлявало пререшаване на първия спор?”;
2./ „Дали силата на пресъдено нещо се формира по отношение на всички насрещни права на ответника, въведени от него с възражения в конкретното исково пр-во и за които съдът се е произнесъл в мотивите към решението си, или тази сила се формира само по отношение на онези насрещни права на ответника, които се въвеждат с възраженията за задържане и за прихващане – с оглед предвиденото в разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК, а оттам – дали ако преклудиращото действие на влязлото в сила съдебно решение се отнася само до противопоставените защитни възражения за задържане и прихващане, е възможно другите насрещни права на ответника, вкл. това да иска прогласяването за нищожна на сделка, респ. на договорна клауза за неустойка, да са предмет на друг правен спор, т.е. да се доказват и установяват в друго производство?”
Отделно от това, според търговеца частен касатор, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – предвид липсата на съдебна практика, се явявало произнасянето на САС с атакуваното определение по други два процесуалноправни въпроса, а именно:
1./ „Допустимо ли е един и същи съдебен състав, респ. един и същ съдия-докладчик, след като са постановили въззивно съдебно решение по реда на чл. 294 ГПК, в което са се произнесли по направено възражение за нищожност на договорна клауза, да се произнасят в друго съдебно пр-во, макар и в същата инстанция, с определение, в мотивите към което се излага, че същото възражение за нищожност не е било направено валидно в предходното производство?”;
2./ „Компетентен ли е съставът на САС да се произнася, че възражението за нищожност на договорна клауза е направено своевременно и е било валидно разгледано в образуваното пред него въззивно пр-во по реда на чл. 294 ГПК, след като преди това състав на ВКС се е произнесъл – по реда на чл. 293, ал. 3 ГПК – досежно това, че същото възражение за нищожност на договорна клауза за неустойка, като направено за първи път пред въззивна инстанция при връщане на делото за ново разглеждане, се счита за преклудирано с изтичане на срока за отговор на исковата молба?”
По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по касация В. Т. Х. от София – в качеството си на наследник по закон на първоначалната ответница Е. Й.. Х., писмено е възразил чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК единствено по допустимостта на частното касационно обжалване, претендирайки за потвърждаване на атакуваното въззивно определение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред САС, настоящата частна касационна жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
1. По оплакването на търговеца частен касатор за порок на атакуваното въззивно определение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, включващо в себе си правните въпроси, с които се цели обосноваване наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол:
След като зачитането на влязлото в сила решение означава, че то е задължително преди всичко за съда, който го е постановил /арг. чл. 297, предл. 1-во ГПК/, не се констатира в хипотеза като процесната вероятност постановено от същия съдебен състав, респ. от същия съдия-докладчик, определение по чл. 130-във вр. чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК, да е процесуално недопустим съдебен акт. Допълнителен аргумент за такава констатация в настоящия случай е и обстоятелството, че сред изчерпателно уредените от законодателя в чл. 22, ал. 1, т.т. 1-5 ГПК основания, при наличието на които съдията е длъжен сам да се отстрани, не фигурира задължението за отвод на съдия-докладчик, който във въззивно пр-во, приключено с решение по спора, веднъж е приел в мотивите към същото, че дадено възражение за нищожност на договорна клауза е било направено валидно /своевременно/, но е по същество неоснователно, поддържайки в последващо частно въззивно пр-во напълно идентично становище: че въпросното възражение е било „направено своевременно, обсъдено е от съда и е оставено без уважение с влязло в сила съдебно решение”. Достатъчна е констатацията, че визираният съдия-докладчик не е взел участие при разглеждане на делото „в друга инстанция”. В заключение, произнасянето на въззивния съд по надлежно релевирано възражение за прекомерност на уговорена неустойка, имплицитно предпоставя произнасянето му по валидността на същата неустоечна клауза в процесния предварителен договор между страните по спора от 6.І.1999 г., докато и двата формулирани в изложението на частния касатор към жалбата му въпроси, които били от значение за точното прилагате на закона, както и за развитието на правото, в действителност не са елемент от произнасянето на САС по основателността на подадената от същото търговско д-во въззивна жалба. Следователно погрешното отъждествяване на касационно отменително основание, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, каквото се установява в настоящия случай, обективно не е годно да обоснове приложно поле на частното касационно обжалване.
2. По твърдението на търговеца частен касатор за наличие на приложно поле на частното касационно обжалване в хипотезата по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК:
Съгласно т. 3 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалвания акт на въззивния съд трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила определение или решение на ВКС, постановено обаче по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Вместо това в изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК търговецът частен касатор съпоставя пет, постановени по реда на чл. 290 от сега действащия процесуален закон (в сила от 1.ІІІ.2008 г.), решения на отделни състави от ГК и ТК на ВКС, между които не може да се констатира противоречие, тъй като нито един от разрешените с тях правни въпроси не съвпада с релевираните в изложението на софийското [фирма] във връзка с твърдението му за наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол. Отделно от това релевираните във връзка с това твърдение два правни въпроса са с изцяло хипотетичен /вариативен/ характер, т.е. не са елементо от произнасянето на САС с атакуваното определение.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 737 на Софийския апелативен съд, ГК, от 16.ІІІ.2015 г., постановено по гр. дело № 852/2015 г
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2