О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 267
София, 01.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и девети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………….………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т.. д. № 1143 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 274 ГПК, ал. 3, т. 1 ГПК (във вр. чл. 262, ал. 3 ГПК).
Образувано е по съвместната частна касационна жалба с вх. № 1250/28.ІІ.2017 г. на С. Г. С. и С. И. С.- двамата от [населено място], подадена против определение № 84 на Варненския апелативен съд, ТК, от 14.ІІ.2017 г., постановено по ч. т. дело № 35/2017 г., с което е била оставена без уважение тяхна частна жалба срещу разпореждане № 11376/22.ХІ.2016 г. на Варненския ОС по т. д. № 243/2011 г. С последното – на основание чл. 262, ал. 2, т. 1 ГПК – е била върната тяхна въззивна жалба (с вх. № 26447/29.ІХ.2016 г.) срещу постановеното по това дело първоинстанционно решение № 1077/25.Х.2011 г., а също така са били отхвърлени исканията им за служебно превеждане на сума в размер на 2 209.34 лв., внесена от тях като държавна такса, от сметката на Варненския ОС – по с/ка на Варненския апелативен съд, а, под условието на евентуалност – и за връщането на същата сума.
Оплакванията на двамата частни касатори са както за нищожност и за недопустимост на атакуваното въззивно определение, така и за неправилност на същото – поради неговата необоснованост и постановяването му „в грубо нарушение на закона”. Поради това те претендират прогласяването му за нищожно, респ. неговото обезсилване, а, алтернативно – касирането му, както и постановяване на определение от настоящата инстанция, с което да бъдело „обяснено на състава на Варненския апелативен съд, както е обяснено в ТР № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, че обявяването на решенията няма отношение към датата на постановяването им”. Инвокиран е довод, че съставът на апелативния съд във Варна „е постановил акта си в грубо противоречие с ТР № 1/2011 г.”.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната им частна жалба подателите й обосновават приложно поле на частното касационно обжалване освен с твърденията си за пороци на атакуваното въззивно определение по смисъла на чл. 281, т.т. 1 и 2 ГПК, още и с наличието на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт въззивният съд се е произнесъл по следните три правни въпроса, явяващи се от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1./ „Дали обявяването в регистъра на съдебните решения, означава, че такова решение е постановено на датата в регистъра, както и на коя дата се счита, че е постановено едно съдебно решение?”;
2./ „Може ли съдът да прави изводи, които противоречат с документите и фактите по делото?”;
3./ „Представляват ли изявленията на една от страните по спора, били те писмени или устни, доказателства по търговски и граждански дела?”
По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответната по касация [фирма]-София писмено е възразила чрез своя юрисконсулт както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на оплакванията за пороци на атакуваното въззивно определение по смисъла на чл. 281, т.т. 1-3 ГПК, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение- на основание чл. 81-във вр. чл. 78, алинеи 3 и 8 ГПК, в размер на 300 лв. (триста лева).
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред Варненския апелативен съд, настояща съвместна частна касационна жалба на С. Г. С. и С. Ив. С. – двамата от [населено място], ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
а./ По твърдението на двамата частни касатори за пороци на атакуваното въззивно определение пи смисъла на чл. 281, т.т. 1 и 2 ГПК:
Съгласно т. 1 in fine от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, различено от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на атакувания акт на въззивния съд. Само ако съществува вероятност този акт да е нищожен, респ. процесуално недопустим, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта му ще се извърши с произнасянето по съществото на подадената касационна жалба /респ. – частна такава/.
В процесният случай както оплакването на двамата частни касатори за нищожност на атакуваното въззивно определение, така и това за недопустимост на същото, са били въведени с довод за нарушаване на „принципа на случайното разпределение на делата”: понеже не било възможно съдията М. Н. „толкова често да им се пада по всякакви дела”. Тезата не обуславя каквато й да било вероятност за пороци на атакувания съдебен акт по смисъла на чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК, тъй като разглеждането на дело при наличието на основание за отвод би представлявало съществено нарушение на съдопроизводствени правила – отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, т.е. нито прави съдебния състав незаконен, нито е от естество да опорочи атакувания негов акт до степен на процесуална недопустимост.
б./ По твърдението на двамата частни касатори за наличието на приложно поле на частното касационно обжалване в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК:
За да остави без уважение предходната съвместна частна жалба на настоящите двама частни касатори, въззивната инстанция е приела както, че – въз основа на извършената по неин /служебен/ почин проверка в Публичния регистър на съдебните актове – не се констатира по т.д. № 243/2011 г. по описа на Варненския ОС да има друго решение извън това под № 1077, което е било постановено на датата 25.Х.2011 г., а обстоятелството, че е налице фактическа грешка при изписване на датата на постановяване на това решение в срочната книга на състава като по-ранна такава, а именно „5.Х.2011 г.”, не е основание да се допусне повторно обжалване по подадената на датата 29.ІХ.2016 г. /близо пет години по-късно/ нова въззивна жалба на С. срещу това първоинстанционно решение.
Съгласно т. 1 от горецитираното тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спра и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към същата точка на тълкувателното решение, че релевантният за изхода на делото материалноправен и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тази плоскост следва да се констатира, че по отношение формулираните от двамата частни касатори въпроси с поредни №№ 2 и 3 не е е налице изискването да са били включени в предмета на спора по делото /който е бил относно това коя е меродавната дата на постановяване на съдебно решение – вкл. предвид високата степен на вероятност тя да съвпада с датата на публикуването му на интернет страницата на съответния съд по реда на чл. 64 ЗСВ, който текст е бил в сила към момента на приключване на устните състезания по делото в първата инстанция/. Що се отнася до първия въпрос, релевиран в изложението на двамата частни касатори по чл. 284, ал. 3 ГПК, той – вкл. и по арг. от разясненията по т. 4 на същото горецитирано тълкувателно решение – не би могъл да обоснове приложно поле на частното касационно обжалване в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като С. не са навеждали конкретни доводи в подкрепа на който и да е от двата аспекта на това единно /общо/ основание за неговата допустимост: нито досежно непълнота, неяснота или противоречие в приложимите към случая закони (ЗСВ, ГПК и Правилника за администрацията на съдилищата от 2014 г.), нито за основаваща се върху неточно тълкуване на разпоредби от същите съдебна практика, което да прави наложително изоставянето й. В заключение, следва да се констатира и че нито един от трите формулирани от частните касатори три правни въпроса не се отнася до втората част от потвърденото разпореждането на първостепенния съд: досежно твърденията на С. за „недължимо платени такси и разноски”.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 84 на Варненския апелативен съд, ТК, от 14.ІІ.2017 г., постановено по ч. т. дело № 35/2017 г.
О С Ъ Ж Д А частните касатори С. Г. С., ЕГН [ЕГН] и С. И. С., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], ет. ІІІ – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛИНЕИ 3 и 8 ГПК – да заплатят ОБЩО на ответната по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 300 лв. (триста лева), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2