6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 313
София, 11.05.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на единадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1460 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 1325 от 6.ІІІ.2014 г. на Б. К. Ц. от [населено място], подадена против решение № 33 на Варненския апелативен съд, ТК, от 31.І.2014 г., постановено по т. д. № 735/2013 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 55 на Разградския ОС от 10.VІІІ.2013 г. по гр. дело № 57/2013 г.: за признаването за установено в пр-во по чл. 422, ал. 1 –във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, че по договор за овърдрафт от 12.VІІІ.2008 г. и анекси към него срещу настоящия касатор – като трето, солидарно задължено с кредитополучателя [фирма] – ищцовата „Р. (България)” Е.-София има вземания в размер на 65 000 евро, ведно със законна лихва от датата 29 и до окончателното й изплащане, както и договорна лихва върху същата главница в размер на 1 728.50 евро, просрочена за периода 5.Х.2011 г.- 30.Х.2011 г., а също и наказателна лихва в размер на 8 695.19 евро, начислена за периода от 5.Х.2011 г. до 28.VІ.2012 г., за които вземания по ч. гр. д. № 986/2012 г. по описа на РС-Разград кредитната институция е била снабдена със заповед № 1491 от 3.VІІ.2012 г. за незабавно изпълнение на парично задължение и с изпълнителен лист.
Оплакванията на касатора Ц. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Варненския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция за отхвърляне на обективно кумулативно съединените положителни установителни искове на Б., предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, вкл. с присъждане на всички направени настоящия касатор разноски по делото.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Б. Ц. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 2 и т. 3 на чл. 80, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че Варненският апелативен съд се е произнесъл по противоречиво решаван от съдилищата материалноправен въпрос относно наличие на новация на задължението при преоформяне на просрочена главница в редовна, тъй като по същия въпрос атакуваното въззивно решение се явявало в противоречие с влязлото в сила – по реда на чл. 296, т. 3, предл. 1-во ГПК – решение № 59 от 21.ІІІ.2008 г. на същия съд, постановено по т. д. № 9/08 г. Същевременно от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото били следните пет правни въпроса:
1./ Дали задължения за нови допълнителни плащания, договорени с допълнителни споразумения към договор, представляват новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД?;
2./ Замяната на просрочена главница с редовна представлява ли новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД?;
3./ Обвързан ли е солидарният длъжник с допълнителните споразумения към договор, подписан само от кредитора и главния длъжник?
4./ Следва ли да се приеме като разпореждане с предмета на делото хипотезата, в която ищецът предявява положителен установителен иск по реда на чл. 422 ГПК за съществуването на вземане в размер, по-голям от размера, заявен в заповедното производство и след това негов представител, който не разполага с изрично пълномощно по чл. 34, ал. 3 ГПК, заяви че се отказва от този по-голям размер на претенцията?
5./ Има ли ответникът право на разноски при прекратяване на исковото пр-во в горната хипотеза?
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „Р. (България)” Е.-София писмено е възразила чрез свой юрисконсулт както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки а потвърждаването му и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 3 990.75 лева. Инвокирани са доводи, че
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Варненския апелативен съд, касационната жалба на Б. К. Ц. от Р. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационния контрол, са следните:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил надлежно включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният по реда на чл. 422 ГПК от кредитната институция положителен установителен иск е бил уважен, Варненският апелативен съд е приел, че с нито един от общо 5-те анекса към първоначалния договор за овърдрафт не е била извършена твърдяната от Ц. в отговора му по исковата молба „обективна новация” – по смисъла на чл. 107 ЗЗД на задължението,у поето с процесния договор за овърдрафт от 12.VІІІ.2008 г. Затова той не е могъл валидно да се освободи от солидарно поетото – при условията на чл. 101 ЗЗД – към банката задължение за погасяването на този кредит на търговското д-во, в разпределението на чиито капитал той е имал 37 % дялово участие. Този решаващ на извод на въззивния съд е бил изграден при точно съобразяване на клаузите по чл. 8.1 и чл. 8.2 от процесния договор за банков кредит /”овърдрафт”/, сключен в [населено място] на 12.VІІІ.2008 г., според които всеки съдлъжник неотменимо и безусловно се задължава да изплати всички задължения на кредитополучателя /търговеца – бел. на ВКС/ към Б. „по Договора и последващо сключените анекси към него” и отговаря солидарно, „при условията на чл. 121 и следващите от ЗЗД”, пред Б. за всички задължения на дружеството кредитополучател.
Следователно въпросите с поредни номера 1, 4 и 5 от изложението на касатора Ц. към жалбата му въобще не са били предмет на произнасянето на въззивния съд с атакуваното решение, а положителният отговор на въпрос № 3 е даден в съдържанието на уговорката по чл. 8.1 от процесния договор за банков кредит. Що се отнася до материалноправния въпрос с пор. № 2, а именно дали замяната на просрочена главница с редовна представлява по естеството си обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД, той е бил надлежно включен в предмета на спора по делото и се явява идентичен с въпроса, релевиран от касатора Ц. на плоскостта на твърдението му за наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол. С влязлото в сила решение № 59 от 21.ІІІ.2008 г. на Варненския апелативен съд, постановено по т. д. № 9/08 г., на което касаторът се позовава при обосноваване на тезата си за противоречиво решаване на горния правен въпрос от съдилищата, е било прието че новиране на стар дълг е налице, когато с два последователни анекса към първоначалния договор не само е бил увеличен размера на отпуснатия кредит, но и са били договорени нови съществени условия на сделката: капитализиране на непросрочената лихва и включването й като част от главницата по заварения договор, но също и преминаването от договор за кредитна линия, при който парите стоят на разположение, но за неизползваните не се начислява лихва, сега вече към кредит с твърдо фиксирани срокове на погасяване в приет погасителен план. Доколкото замяната на просрочена главница с редовна е по естеството си частичен отказ на титуляра на вземането от дължимите му лихви, очевидно е, че при съпоставката между двете решения /атакуваното и влязлото в сила/ не се констатира идентичен правен въпрос, за да може да се преценява решаван ли е той противоречиво от съдилищата. В заключение, по съображения, изцяло основани на плоскостта на разясненията по т. 4 на ТР № 1_19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., така релевираният от касатора Ц. материалноправен въпрос, отнасящ се до институт на материалното право с над 60-годишна приложимост, не може да се квалифицира като такъв, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
При този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от представителя на ответната по касация кредитна институция искане за това, Б. К. Ц. от Р. ще следва – на основание чл. 78, ал. 8 ГПК – да заплати на [фирма]-София юрисконсултско възнаграждение в размер на 3 990.75 лв. (три хиляди деветстотин и деветдесет лева и седемдесет и пет стотинки).
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 33 на Варненския апелативен съд, ТК, от 31.І.2014 г., постановено по т. д. № 735/2013 г.
О С Ъ Ж Д А Б. К. Ц., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. ІІІ, ап. # 8, да заплати на „Р. (България)” Е. /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 3 990.75 лв. (три хиляди деветстотин и деветдесет лева и седемдесет и пет стотинки), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2