8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 439
С., 04.06.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на трети февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2222 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 1066 от 1.ІІІ.2013 г. на софийското [фирма] (с посочен по делото съдебен адрес в [населено място]), подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против постановеното в особеното исково пр-во по чл. 365-378 ГПК решение № 318/5.ХІІ.2012 г. на Великотърновския апелативен съд, ГК, по т. дело № 219/2012 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 8/10.ІІ.2012 г. на Ловешкия ОС по т. д. № 4/2010 г. С последното дружеството настоящ касатор е било осъдено, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД, да заплати на ищцовото [фирма]-С. сума в размер на 490 000 лв. /четиристотин и деветдесет хиляди лева/, представляваща авансово платена при отпаднало основание цена за ползването („наем”) на декорно съоръжение със застроена площ от 1000 кв.м. в периода от 31.V.2007 г. и до 10.VІІ.2011 г., ведно със законната лихва върху горепосочената главница, считано от завеждане на делото /26.І.2010 г./ и до окончателното й изплащане, както и общо 39 900 лв. разноски за двете инстанции.
Оплакванията на търговеца касатор са както за недопустимост, така и за неправилност на атакуваното въззивно решение: поради неговата необоснованост и постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Великотърновския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира обезсилването му, респ. неговото касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който осъдителният иск на [фирма]-С. с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД, воден срещу д-вото настоящ касатор, да бъде отхвърлен в предявения по делото негов размер – като неоснователен и недоказан, ведно с присъждане на всички направени по делото разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол както с твърдението си за порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, така и с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с него Великотърновският апелативен съд се е произнесъл по два материалноправни въпроса, решавани противоречиво от съдилищата, а именно:
1/ Налице ли е чуждо посегателство по смисъла на чл. 233, ал. 2 ЗЗД в случаите, когато наемателят доброволно е допуснал трето за наемното правоотношение лице да ползва наетата вещ и така доброволно се е лишил от ползването й, както и допустимо ли е в такава хипотеза лишаването от ползване да се вмени във вина на наемодателя?
2/ Дали разпоредбата на чл. 233, ал. 2 ЗЗД е с императивен характер и какви са последиците за наемателя, който не изпълни задължението си за съобщаване на наемодателя за посегателствата върху наетата вещ?
Според търговеца настоящ касатор отделно от това с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл и по следните три материалноправни въпроса, имащи значение за развитието на правото /не и за точното прилагане на закона – бел на ВКС/, както следва:
1/ Каква е отговорността на наемателя по чл. 233, ал. 2 ЗЗД, ако наемодателят не е бил уведомен от него, а от лица, които не участват в наемното правоотношение?
2/ Допустимо ли е да се промени уговорената между страните по процесния договор за наем писмена форма за уведомяване, ако в срока на действието му е възникнал материалноправен спор между наемателя и трето лице, което владее наетата вещ без правно основание?
3/ Каква е отговорността на наемодателя, когато самият наемател, надлежно получил ползването върху наетата вещ, е извършил „управленчески и/или разпоредителни действия”, чрез които сам е ограничил или преустановил възможността за нейното ползване?
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-С. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на платеното адвокатско възнаграждение в размер на 2 400 лв. – съгласно приложена фактура № 2953/29.ІV.2013 г.. Инвокирани са доводи, че не е налице порок на въззивното решене по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, понеже след последното по делото заседание, но преди постановяване на решението, по делото е постъпило потвърждение от страна на ищеца на всички извършени от процесуалните му представители действия.
Конституираното в процеса като трето лице-помагач на страната на касатора – [фирма]-С., не е ангажирало свое становище нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за пороци на обжалваното решение на Великотърновския апелативен съд по смисъла на чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Великотърновския апелативен съд, касационната жалба на [фирма]-С. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По въпроса за недопустимостта на решението, въведен с довод, че уваженият осъдителен иск бил в размер на 490 000 лв., докато в пълномощното на адвокатите на ищеца била фиксирана негова цена, която е с 10 000 лв. по-ниска от горепосочената главница:
При данните по делото, че преди постановяване на въззивното решение законният представител на [фирма]-С. Д. Ж. Ф. Щ. изрично, в писмена форма, е потвърдил пред Великотърновския апелативен съд (с молба с вх. № 4071/5.Х.2012 г.) всички извършени от процесуалните представители на д-вото – адвокатите Г. Н. А. и П. Е. А., съдопроизводствени действия, „включително предявяването на иска в размера, посочен в исковата молба”, този довод на касатора за порок на атакувания съдебен акт по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК въобще не може да бъде слушан – достатъчно е наличието на това писмено доказателство в кориците на делото. Ето защо, при отсъствието на вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустим съдебен акт, не съществува задължение за ВКС да допусне същия до касационен контрол.
2. Относно наличието на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване:
Въззивната инстанция е приела, че спорен по делото бил въпросът дали е налице соченото от ищеца неизпълнение на задължението на ответника /настоящ касатор/, в качеството му на „наемодател”, да обезпечи спокойното ползване на отдадената под наем вещ, а оттам упражнено ли е било надлежно правото на разваляне на този наемен договор, както то е било уговорено с клаузата на чл. 9 от същия: при неизпълнение от другата страна по сделката на нейно съществено задължение, „продължило след отправено 7-дневно писмено предупреждение”. В тази връзка търговецът касатор се позовава на две решения на състави от търговската и гражданската колегии на Софийския апелативен съд, както следва: 1/ Решение № Т-13/12.І.2010 г. на 3-и търг. с-в по т. д. № 697/08 г. – влязло в сила в хипотезата по чл. 296, т. 3 ГПК; 2/ Решение № 201/8.ІІІ.2010 г. на 7-и гр. с-в, постановено по гр. дело № 548/09 г. (което било влязло в сила като необжалвано). С първото от тях се разрешавал правния въпрос: „Ако с оглед на отпаднало основание за ползване на наети от ответното д-во помещения, от страна на служители на същото продължава ползването, не се касае за чуждо посегателство върху имота, по отношение на което наемодателят дължи съдействие за спокойно и безпрепятствено ползване, а в тежест на наемателя-ответник е да осигури опразването им, респ.и при отказ да реализира право на обезщетение за ползването, с оглед основанието на съществуващото между същия и служителите му правоотношение. С оглед страните в правоотношението по процесния спор и правоотношението, противопоставено от ответника, възраженията му, свързани с продължило от бивши негови служители ползване, в рамките на срока на наемния договор, са непротивопоставими на ищеца-наемодател”. Съответно във второто въззивно решение бил разрешен правен въпрос, според който: „Релевантно за спора е наличието на правоотношение между страните с източник договор за наем, който е прекратен едва с предявяване на исковата молба и по който вещта, негов предмет, е предадена надлежно на наемателя. Данните по делото сочат, че лишаването от достъп до имота (доколкото е и налице такова) не може да се вмени във вина на наемодателя. Касае се до поведение на едно трето лице, за чиито фактически действия по заключване на дворното място, където се намира бараката и лишаването от достъп на наемателя, наемодателят не е уведомен. А това е задължение на наемателя- арг. чл. 233, ал. 2 ЗЗД. Дали реално се ползва вещта, предмет на такъв договор, или не, е факт, който не изключва задълженията на наемателя за заплащана уговорената наемна цена и консумативните разходи във връзка с ползването…”
От приведените цитати се налага извод, че вторият формулиран в изложението на касатора въпрос, обосноваващ наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК в случая е с изцяло хипотетичен характер, докато първият не е тъждествен на въпроса, предмет на произнасянето на Великотърновския апелативен съд с атакуваното решение, което се отнася до надлежното упражняване на потестативното право на разваляне на двустранен договор за използване на съответното декорно съоръжение, съдържащ изрични клаузи /чл. 4, чл. 6, ал. 1, б. „б” и ал. 2, б.б. „в”, „к” и „л”/, че първоначално въпросния обект, изграден със средствата и на риска на търговеца настоящ касатор, е следвало да се ползва по предназначение в периода 7.ІХ.2006 г. и до края на същата година, т.е. 3 месеца и 22 дни, след което притежателят му /касаторът/ се е задължил да го демонтира, временно да го съхранява и да го премести в друг терен – „нов”, т.е. различен от имот 94 в[жк]по плана на [населено място], като на свой ред се снабди с необходимото „разрешение за поставяне съгласно изискванията на действащото българско законодателство”, вкл. „да уреди правата върху терените за поставяне и поддържане на декорното съоръжение” и същевременно „да не препятства” съконтрахента си да ползва съоръжението в общия 5-годишен срок. В този смисъл атакуваното въззивно решение е било постановено в точно съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 203 на състав от ІІ-ро т.о. на ВКС от 30.І.2012 г. по т. д. № 116/2011 г., приемащо, че правото на извънсъдебно едностранно разваляне на договора може да се реализира и едва с исковата молба, с която се претендират последиците от развалянето, доколкото са налице предпоставките по чл. 87 ЗЗД.
3. Относно наличието на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславяща приложно поле на касационния контрол:
Търговецът касатор схваща тази предпоставка едностранчиво: само като произтичаща от въпрос, който е от значение за развитие на правото. Но визирайки кумулативното изискване съответния релевантен правен въпрос, предмет на произнасяне на въззивния съд с атакуваното решение, да е едновременно с това „и от значение за точното прилагане на закона”, процесуалният кодекс установява едно общо основание за допустимост на касационния контрол, което би било налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В аспекта му на значим за развитие на правото, релевантният правен въпрос трябва да е такъв, който предпоставя конкретна непълнота, неяснота или противоречие в закон, така че да се създаде съдебна практика по приложението му или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Доводи в такава насока обаче, не са били инвокирани от страна на касатора [фирма].
При този изход на делото в настоящето пр-во по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от страна на ответното по касация търговско д-во искане за това, касаторът [фирма] ще следва, на основание чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, да бъде осъден да заплати на [фирма]-С. сума в размер на 2 400 лв. (две хиляди и четиристотин лева), представляваща разноски, направени от последното за възнаграждение на един негов адвокат от САС, съгласно приложената към отговора му по жалбата данъчна ф/ра № 2953 от 29.ІV.2013 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 318 на Великотърновския апелативен съд, ГК, от 5.ХІІ.2012 г., постановено по т. д. № 219/2012 г.
О С Ъ Ж Д А [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] със съдебен адрес в [населено място], [улица], ет. ІІ, офис № 6, чрез адв. Л. К. Д. от САК, НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК, да заплати на „Нова Б. Г.” /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], ет. VІ, направените от последното разноски по делото в настоящето пр.-во по чл. 288 ГПК в размер на СУМАТА от 2 400 лв. (две хиляди и четиристотин лева), представляваща платен хонорар за един негов адвокат, съгласно приложената данъчна ф/ра № 2953/29.ІV.2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2