6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 563
София, 21.06.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2973 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано e по касационната жалба с вх. № 10424/29.VІІ.2015 г. на поданика на О. кралство Великобритания и С. И. К. П. Б., подадена против решение № 1188 на Софийския апелативен съд, ТК, 3-и с-в, от 5.VІ.2015 г., постановено по т. д. № 1047/2014 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 2010/21.ХІІ.2013 г. на СГС, ТК, с-в VІ-18 по т. д. № 774/2013 г. С последното е било признато за установено по иска с правно основание по чл. 694 ТЗ, предявен от настоящия касатор срещу ответното [фирма] (в несъстоятелност), че той има вземане срещу българския търговец в размер на сумата от 17 183.60 евро, представляваща платена от ищеца продажна цена по разваления предварителен договор от януари 2006 г. за продажба на описания в него новостроящ се апартамент в [населено място], ведно с вземане за законна лихва върху тази главница от 27.ІІ.2012 г. – датата на предявяване на същото вземане и до окончателното му удовлетворяване. Като неоснователни и недоказани, със същото решение на първостепенния съд са били отхвърлени другите два обективно кумулативно съединени иска на касатора Б. срещу софийското търговско д-во (в несъстоятелност) с правно основание по чл. 694 ТЗ-във вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД: за признаване за установено съществуването на вземания от по 26 938 евро за неустойка за забава поради неизпълнението на задължението му по чл. 6.2 от разваления предварителен договор за предаване на фактическата власт върху процесния недвижим имот, както и за неустойка за забава поради неизпълнение на задължението на търговеца по същата клауза от разваления предварителен договор за прехвърляне на правото на собственост върху апартамента в [населено място], и двете претендирани за периода от 2.Х.2007 г. и 18.І.2012 г.
Оплакванията на касатора Б. са както за недопустимост – в уважената част по иска му с правно основание по чл. 694 ТЗ-във вр. чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД за признаване съществуването на негово вземане срещу несъстоятелния български търговец в размер на сумата 17 183.60 евро, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на предявяване на това вземане пред синдика /27.ІІ.2012 г./ но така също и за неправилност на атакуваното въззивно решение в останалата негова отхвърлителна част /досежно претендираните две равностойни вземания за неустойки за забава при развален предварителен договор за продажба „на обект в процес на изграждане”/: предвид постановяването на съдебния акт в тази му част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира частичното му обезсилване, съответно – частичното му касиране в отхвърлителната част, както и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който първата от трите претенции да бъдела наново уважена – сега „на заявеното главно основание (чл. 617, ал. 2 ТЗ) или първото евентуално такова (чл. 79 ЗЗД)”, ведно с уважаване изцяло и претенциите за мораторни неустойки, а в резултат от всичко това – „по законосъобразен начин” бъде разпределена отговорността на страните за разноски по делото.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК К. П. Б. обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за порок – по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, на въззивното решение в частта му, с която неговата искова претенция с правно основание по чл. 694 ТЗ е била уважена, така и с наличието на предпоставките по т. 1 и по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на другата /отхвърлителната/ част на същото въззивно решение, изтъквайки, че с нея САС се е произнесъл по следните три материалноправни въпроса:
1./ „Приложимо ли е трансформационното правило на чл. 617, ал. 2 ТЗ по отношение на непаричните задължения на страните по предварителен договор да сключат окончателен договор съобразно уговореното помежду им?”;
2./ „Намира ли приложение общата разпоредба на чл. 79, ал. 1, предл. второ ЗЗД (предвиждаща компенсаторно обезщетение за вреди) в случаите на неизпълнение на предварителни договори по чл. 19 ЗЗД?”;
3./ „Може ли изправната страна по предварителен договор да защити легитимния си кредиторов интерес чрез конститутивен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, в случай, че съответният недвижим имот, предмет на предварителния договор, вече не е в активите на длъжника-ответник?”;
Поддържа се в това изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, че ако първият от трите формулирани в него материалноправни въпроса се решавал противоречиво от съдилищата, а последният бил решен в противоречие с практиката на ВКС, то по отношение на едновременно били налице предпоставките по същите две точки на чл. 280, ал. 1 ГПК
Ответното по касация [фирма]-София (в несъстоятелност) не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито и по основателността на оплакванията за частична недопустимост и съответно – за частична неправилност на въззивното решение в атакуваните две негови части.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред САС, настоящата касационна жалба на поданика на О. кралство Великобритания и С. И. К. П. Б. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По твърдението в жалбата за недопустимост на въззивното решение в частта му, с която е бил уважен иск на касатора с правно основание по чл. 694 ТЗ:
Според т. 1. от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността, респ. – за недопустимостта на обжалваното решение. Само ако съществува вероятност последното да страда от пороци по смисъла на чл. 281, т. 1 или 2 ГПК, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта му ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба.
Съгласно чл. 3 ГПК участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх на отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно. Ноторно е, че на обжалване подлежи само диспозитива на съответния съдебен акт, но не и изложените към него мотиви, вкл. не подлежат самостоятелно на инстанционен контрол и главните, решаващите сред тях. Констатира се в тази връзка, че във въззивната жалба (вх. № 14688/7.ІІ.2014 г. по описа на СГС) срещу частта от първоинстанционното решение, с която първия от трите негови установителни искове по чл. 694 ТЗ е бил уважен от първостепенния съд, процесуалният представител на настоящият касатор е поддържал, че: „Искът по чл. 55 ЗЗД бе предявен като евентуален и то само, за да предпазим доверителя ни от недобросъвестното правно поведение на ответната страна, която не само оспорваше всеки лист хартия по делото, но и системно криеше всички свои счетоводни документи”. Следователно тезата на касатора за „частична недопустимост” на въззивното решение, аргументирана с това, че вместо по някой от първите два евентуално съединени установителни иска с предмет установяване съществуването на вземане в размер на 17 183.60 евро срещу несъстоятелния длъжник ответник, САС се е произнесъл положително, но едва по третия, съединен с тях под същото условие иск, се явява правно несъстоятелна. При положение, че – с оглед изричното признание на касатора Б. – става въпрос за произнасяне по съществото на действително предявен иск, в тази му част въззивното решение не разкрива вероятност то да е процесуално недопустим съдебен акт. В обобщение предявяването на иск, вкл. и под условието на евентуалност в петитума на съответната искова молба, е процесуално действие, очевидно предшестващо каквото и да е оспорване на писмени доказателства, вкл. и да документи, отнасящи се до редовно водене на книгите по чл. 53 и сл. ТЗ, а и съдопроизводственото правило на чл. 190 ГПК предпоставя, че исков процес е бил вече заведен.
2. По наличието на предпоставките по т. 1 и/или т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване в отхвърлителната част на атакуваното въззивно решение:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на цитираното по-горе тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи по това дело. Разяснено е, че този релевантен въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на атакуваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
При конкретните данни по делото относно характера на тези две неустойки, за да отхвърли двата обективно кумулативно съединени иска за установяване съществуването в полза на настоящия касатор на вземания от по 26 938 евро за неустойки по чл. 6.2 от процесния предварителен договор срещу несъстоятелния български длъжник, САС е точно е съобразил задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 7/13.ХІ.2014 г. на ОСГТК на ВККС по тълк. дело № 7/2013 г. Дори само на това основание се явяват правно несъстоятелни доводите на касатора Б. за постановяване на атакуваното в неговата отхвърлителна част въззивно решение в противоречие със задължителната практика на ВКС. Отделно от това при установено наличие на такава задължителна практика на ВКС, не може едновременно да се пледира и за приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Меродавно в случая обаче, е обстоятелството, че нито един от трите формулирани от касатора материалноправни въпроса, разрешени според него „отрицателно”, не е предмет на произнасянето на САС с атакуваната отхвърлителна част на решението му. Поради това се налага извод, че те са с изцяло хипотетичен характер и затова обективно не са годни да обосноват допустимост на касационния контрол.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1308 на Софийския апелативен съд, ТК, 3-и с-в, от 5.VІ.2015 г., постановено по т. д. № 1047/2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 2973 по описа за 2015 г.