О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 423
София, 19.10.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ……………………………..……..……. и с участието на прокурора ……………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. д. № 1977 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК – във вр. чл. 262, ал. 3 ГПК и се развива едностранно.
Образувано е по съвместната частна касационна жалба с вх. № 1223 от 28.ІІ.2018 г. на С. Г. С., действаща лично и като процесуален представител по пълномощие на своя съпруг С. И. С. /едновременно чл. 32, т. 1 и т. 2, предл. 3-то ГПК/ – двамата от [населено място], подадена против определение № 61 на Варненския апелативен съд, ТК, от 30.І.2018 г., постановено по ч. т. дело № 32/2018 г., с което е била оставена без уважение тяхна частна жалба срещу разпореждане № 10283/12.Х.2017 г. на ОС-Варна по ч. т. д. № 1555/2012 г.- за връщане на предходна тяхна частна жалба с вх. № 22789/8.VІІІ.2017 г. (предвид невнасянето в първоначално определения, нито в надлежно продължения срок за това на дължимата държавна такса в размер на 15 лева.).
Поддържайки общи оплаквания за нищожност, за недопустимост, както и за неправилност /вкл. очевидна такава/ на атакуваното определение на Варненския апелативен съд, двамата настоящи частни касатори претендират неговото отменяване. Инвокират се доводи, че не било указано от страна на Варненския апелативен съд „какъв размер на такса следва да плати всеки от жалбоподателите”, а също и че щом липсвал отговор от ответната по частната жалба кредитна институция, но С. били осъдени – на основание чл. 77 ГПК – да заплатят общо 15 лв. по сметка на въззивната инстанция, се оказвало, че те всъщност „се борят със съда, защото съдията от първостепенния съд използва делото за лично отмъщение, а Варненският апелативен съд потвърждава действията му”. В тази връзка в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата съвместна частна касационна жалба е формулирано и тяхно особено искане /по чл. 95 ГПК/ – за предоставяне на безплатна правна помощ, въведено с довода: „защото не сме на нивото на определени съдии от Варненския ОС, случайно преследващи ни”.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната си частна касационна жалба, означено като „Молба с основания за допускане”, подателите й С. и С. С. обосновават приложно поле на частното касационно обжалване освен с твърденията си в жалбата за нищожност, за недопустимост и за очевидна неправилност на атакуваното въззивно определение, още и с наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с атакуваното определение Варненският апелативен съд се е произнесъл по следните три правни въпроса от значение както за развитието на правото, така и за точното прилагане на закона:
1./ „Нарушено ли е случайното разпределение на делата при пълно или частично съвпадение на съдии по дела на едни и същи страни, независимо дали това съвпадане е налице по подобни дела или по идентични дела, както и следва ли съдът да проверява това разпределение чрез събиране на доказателства?”;
2./ „Какъв е способът за доказване, че едно дело не е случайно разпределено или че е случайно разпределено?”;
3./ „Подчинен ли е съдията също на правилото на чл. 3 ГПК да не злоупотребява с правата си и какъв е редът на защита срещу пълната му безнаказаност – в този смисъл следва ли да се измени действащата конституция относно прекалено широкия имунитет?”
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред Варненския апелативен съд, настоящата съвместна частна касационна жалба на С. и С. С. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г.на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в съответния акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че релевантният за изхода на делото въпрос /бил той материалноправен и/или процесуалноправен/ трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания негов акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В процесния случай, за да потвърди първоинстанционно разпореждане за връщане на частна жалба на С., по която дължимата за частното въззивно производство държавна такса от 15 лв. не е била внесена нито в първоначалния, нито в надлежно продължения съдебен срок за това, Варненският апелативен съд е могъл да констатира, че искане по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащане на дължима държавна такса не се съдържа нито в текста на върнатата на С. тяхна частна жалба с вх. № 22789/8VІІІ.2017 г., нито в последващата им молба от 21 септември с.г. При тези данни по делото въззивната инстанция е приела, че страната не е изпълнила разпореждането на първостепенния съд (за внасяне на д.т. по ЧЖ в размер на 15 лв. – бел. на ВКС) в посочения срок, вкл. и след дадената с удължения срок възможност, била е уведомена за последиците, поради което проявеното от нея процесуално бездействие следвало да се санкционира именно чрез връщане на частната й жалба: на основание чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК – във вр. чл. 275, ал. 2 ГПК.
Видно е от горното, че нито един от трите, формулирани в изложението на двамата частни касатори правни въпроса /досежно наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК/ няма качеството на такъв, който да е обусловил правните изводи на Варненския апелативен съд по конкретното дело.
Съгласно финалната част на същата точка от горецитираното тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС за касационното производство, Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или за недопустимостта на обжалвания съдебен акт. Само ако съществува вероятност последният да е нищожен или процесуално недопустим, ВКС би бил длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта на атакуваното определение ще се извърши с произнасянето по съществото на подадената съвместна частна касационна жалба. В просения случай обаче такава вероятност не се констатира да съществува нито по отношение на порока по т. 1 на чл. 281 ГПК, нито по отношение на порока по т. 2 на същия законов текст. Пред въззивната инстанция е бил релевиран от страна на С. и С. С. довод за недопустимост на първоинстанционното разпореждане по чл. 262 ГПК, понеже те своевременно били подали молба по чл. 83, ал. 2 ГПК, по която се дължало предварително произнасяне. При констатацията на въззивната инстанция за липса на такава молба обаче, не се установява вероятност атакуваното нейно определение да е процесуално недопустим съдебен акт. Отделно от горното, не се констатира съществуването на вероятност същото въззивно определение да е нищожен съдебен акт: като постановен от незаконен съдебен състав, предприел разглеждане на конкретното дело в нарушение на принципа на случайното разпределение. Напротив, точно от правилото на чл. 9, ал. 2 ЗСВ, че принципът на случайния подбор при разпределението на делата в съдилищата се прилага в рамките на колегиите или отделенията, следва извод, че той не е абсолютен, а се осъществява на практика в този нормативно ограничен мащаб. Негов коректив е съдопроизводственото правило на чл. 22, ал. 1, т. 5, предл. 1-во ГПК, предвиждащо като едно от основанията за отвод на съдия вземането на „участие при решаване на делото в друга инстанция”, каквито данни обаче по отношение на който и да е от членовете на състава на Варненския апелативен съд в процесния случай нито са налице, нито се релевират от двамата частни касатори.
Не се констатира атакуваното въззивно определение, постановено в частно въззивно производство по чл. 262, ал. 3 ГПК, да е явно необосновано, нито издаването му да е станало contra legem или extra legem. Затова то по никакъв начин не може да бъде квалифицирано като „очевидно неправилно”.
В заключение, не следва да бъде разглеждано „особеното” искане на настоящите двама частни касатори по чл. 95 ГПК за предоставяне на безплатна правна помощ, тъй като – видно от приложеното към съвместната им жалба нотариално заверено пълномощно от датата 8.VІ.2016 г. – частната касаторка С. С. действа по отношение на частния касатор С. Ив. С. не само в качеството си на негова съпруга, но също и „като лице с адвокатски права”, т.е. негов адвокат.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 61 на Варненския апелативен съд, ТК, от 30.І.2018 г., постановено по ч. т. дело № 32/2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2